— Добре, Майк. Нашият приятел има доверие на еднократните кодове. Предполагам, че това се отнася за всички.
— Иван със сигурност, но техните хора трябва да са луднали вече, ако ги карат да разшифроват всеки сигнал, който уловят.
— Някога работил ли си на такова място? — попита го Ед Фоли.
Ръсел поклати веднага глава.
— Не съм достатъчно умен. Не ми и трябва. Много от тия момчета завършват в изолатори, където си изрязват мадами с изтъпени ножици. Познавам доста хора от Отдел Зет. Шефът им скоро завърши математика в Техническия университет в Калифорния. Голям умник — увери ги Ръсел. — Никога не бих могъл да го догоня. Ед Пападопулос, той е грък. Баща му държеше ресторант в Бостън. Попитай ме дали бих искал да съм на негово място?
— Не, нали?
— Не, та дори да получа Пат Кливланд като премия.
А Ед Фоли знаеше, че тая мадама е истинска хубавица. Майк Ръсел наистина се нуждаеше от жена в живота си.
— Добре, ще ти донеса текста до час. Става ли?
— Върхът — каза Ръсел и излезе.
— Е, мисля, че доста го поуплашихме — заяви Мери Пат.
— Адмирал Бенет във Форт Мийд няма да се зарадва. Трябва да съчиня съобщението.
— Добре. Ще отида да видя какви ги върши Еди с боичките — въздъхна Мери Патриша Камински Фоли и също излезе от стаята.
Съдията Артър Мур получаваше редовни доклади всяка сутрин в 7:30 часа с изключение на неделите, когато спеше до по-късно, така че днешният брифинг започна в 9:00. Съпругата му дори разпозна служителя от разузнаването по начина, по който почука на вратата. Той носеше сутрешните сводки винаги в частния му кабинет в къщата в Грейт Фолс, която всяка седмица се проверяваше за бръмбари от най-добрите специалисти на ЦРУ.
Предния ден в света всичко бе минало спокойно — дори комунистите обичаха да почиват през уикендите. Беше го разбрал, откакто пое поста.
— Нещо друго, Томи? — попита съдията.
— Лоши новини от Будапеща — отвърна служителят. — Главният ни агент Джеймс Сел е бил сгащен от опозицията, докато приемал съобщение. Подробностите не са известни, но унгарското правителство го е обявило за персона нон грата. Заместникът му Робърт Тейлър е извън страната по лични причини. Така че Будапеща в момента е извън играта.
— Какви може да са последствията от това? — попита директорът на ЦРУ, макар да знаеше, че няма да са фатални.
— Не е голяма трагедия. В Унгария не се случва кой знае какво. Военните им са с незначителна роля във Варшавския договор, а външната им политика, като се изключат отношенията с непосредствените им съседи, е огледално отражение на московската. Тамошният екип доставяше доста стабилно количество военна информация, но Пентагонът не проявява голям интерес. Тяхната армия не е заплаха за никой, а Съветите ги смятат за ненадеждни — заключи служителят.
— Възможно ли е Сел сам да се е провалил? — попита Мур.
Той смътно си го спомняше от заседанията в Управлението.
— Всъщност Джими се ползва с добро име. Както ви казах, сър, не знаем никакви подробности. Вероятно до края на седмицата ще се прибере у дома.
— Това ли е всичко?
— Да, сър.
— Нещо ново за папата?
— Нито дума, сър, но ще отнеме време, докато нашите хора съберат информация.
— И Ритър така казва.
На Фоли му бе нужен почти цял час да съчини съобщението. Трябваше да е кратко, но разбираемо, а това подложи на изпитание писаческите му умения. После се отправи в кабинета на Майк Ръсел. Седна на стола и наблюдава дълго как свързочникът мърмореше, докато шифроваше с шибания единичен код думите — буквално буква по буква, използвайки чешки фамилни имена. След това ги шифрова още веднъж с компютъра. След като приключи, отиде до обезопасения факс, който на свой ред кодира още веднъж текста графично, а не цифрово. Кодирането по факса бе сравнително просто, но опозицията, за която се предполагаше, че прехваща предавателя на посолството, не знаеше дали сигналът е графичен или текстови и това бе още една загадка за нейните дешифровчици. Сигналът достигна до геосинхронния сателит и тръгна по няколко разклонения — едно до Форт Белвоар, Вирджиния, другото до Съни Вейл, Калифорния, и третото, разбира се, до Форт Мийд, Мериленд, където всички местни екипи на ЦРУ изпращаха своя „улов“ по обезопасен фибро-оптичен кабел.
Свързочниците във Форт Мийд бяха военни. Един от тях прекара съобщението през машината за разшифроване и остана силно изненадан, след като установи, че текстът е шифрован още веднъж с еднократен код НХГ-1329.
— По дяволите, къде държим тия неща? — попита той своя началник, офицер от флота.
— Мамка му — изруга на свой ред шефът. — Не съм виждал ни едно от години.
Наложи се да потърси в дебела папка точното местоположение на еднократните кодове в огромния склад в далечния край на стаята. Охраняваше го въоръжен сержант от морската пехота, чието чувство за хумор, както на повечето пехотинци тук, беше ампутирано във флотския медицински център в Бетесда точно преди да го изпратят на служба във Форт Мийд.
— Хей, сержант, трябва да вляза да взема нещо отвътре — каза му той.
— Първо трябва да поискате разрешение от майора — уведоми го сержантът.
И така, началникът се отправи до кабинета на майора от ВВС, който седеше на бюрото си и четеше сутрешните вестници.
— Добро утро, майоре. Трябва да взема нещо от склада.
— Какво по-точно?
— Еднократен код НХГ-1329.
— Още ли ги пазим? — изненада се майорът.
— Ако са изхвърлени, тогава можеш да използваш тази шифрограма да си запалиш печката — отговори той и му подаде листа.
Офицерът от ВВС го прегледа.
— Кажи ми номера още веднъж. — Той се разписа върху една от бланките в ъгъла на бюрото му. — Дай това на пехотинеца.
— Тъй вярно, сър.
Началникът се върна до склада, оставяйки офицера от военновъздушните сили да се чуди защо моряците говореха така смешно.
— Ето, сержанте — началникът му подаде формуляра с подписа на майора.
Пехотинецът отключи скърцащата врата и той се шмугна вътре. Кутията, в която се съхраняваха еднократните кодове, не беше заключена, тъй като се предполагаше, че ако някой бъде допуснат в склада, след като е минал през всичките нива на проверка, може да му се вярва колкото на съпругата на президента.
Еднократният код представляваше малко тефтерче. Офицерът от флота се подписа на излизане и се върна в кабинета си. Сержантът от ВВС се присъедини към него и двамата се захванаха с мъчителната работа по разшифроване на съобщението.
— По дяволите — възкликна младият сержант, след като бяха разшифровали една трета от текста. — Трябва ли да уведомим някого за това?
— Това не е наша работа, синко. Директорът на ЦРУ ще го предаде на хората, които трябва да знаят. Забрави, че си го виждал — добави той.
