— Липсват му приятелчетата, разбира се, но точно преди да пристигнем тук, го заведохме в Дисниленд. Той още живее със спомените от преживяното.
Последва реакция на изненада:
— Дисниленд? Какво е това?
— Огромен увеселителен парк с невероятни забавления за децата и за възрастни, които не са забравили детството си. Намира се във Флорида — обясни тя.
— Не бях чувал за това.
— Ще ви се стори забележителен и ужасно забавен. Да не говорим за дъщеря ви — тя замълча. — А какво мисли жена ви за вашите планове?
— Ирина не знае нищо — отговори Зайцев, което бе пълна изненада за американската му събеседничка.
— Какво казахте? — „Да не си откачил?“ — помисли си Мери Пат.
— Ирина е добра съпруга. Тя ще направи каквото й кажа — руското мъжко самолюбие явно беше от агресивен вид.
— Олег Иванич, това е много опасно за вас. Трябва да сте наясно.
— Опасността за мен ще дойде, ако ме хване КГБ. Тогава ще съм мъртъв, а и всички останали — добави той, като си помисли, че известно шикалкавене е в негов интерес.
— Защо искате да напуснете? Какво ви накара да сметнете, че това е необходимо?
— КГБ планира да убие един човек, който не заслужава да умре.
— Кой? — беше длъжна да попита.
— Ще ви уведомя, след като пристигна на Запад.
— Справедлив отговор — бе принудена да признае тя. — „Играеш си на предпазливост, а?“
— Още нещо — добави той.
— Да?
— Внимавайте какви съобщения изпращате на вашата централа. Има основания да смятам, че комуникациите ви са компрометирани. Трябва да използвате еднократни кодове, както правим ние в Центъра. Разбирате какво искам да ви кажа.
— Всички съобщения, свързани с вас, бяха шифровани и изпратени по дипломатически куриер до Вашингтон. — Облекчението, което се изписа на лицето му от думите й, бе искрено, макар да се опита да го прикрие. Заекът й бе съобщил току-що изключително важна новина. — Проникнали са в системата ни, така ли?
— И това е нещо, за което ще ви уведомя, когато стигна на Запад.
„Мамка му — помисли Мери Пат. — Явно имат молец и той може да е навсякъде, включително в Розовата градина на Белия дом. По дяволите…“
— Добре, ще вземем най-строги мерки за сигурност при вашия случай — обеща тя. Но това означаваше най-малко два дни протакане, тъй като предлаганият метод за шифроване датираше от Втората световна война. Ритър ще бъде очарован. — Бихте ли казали кой начин би бил най-безопасен?
— Британците смениха шифровъчната си техника преди четири месеца. Но още не сме успели да я разгадаем. Знам го със сигурност. Точно кои ваши комуникационни връзки се подслушват, не знам, но съм сто процента сигурен, че някои са изцяло компрометирани. Моля, имайте това предвид.
— Разбира се, Олег Иванич.
Тоя приятел имаше информация, от която ЦРУ се нуждаеше. Голям удар! Най-големият кошмар на всяка тайна служба бе врагът да проникне в комуникациите й. Цели войни са били печелени или губени по тая причина. Руснаците не разполагаха с компютърна технология за разлика от американците, но пък имаха едни от най-блестящите математици в света, а човешкият мозък бе най-опасният от всички инструменти, при това далеч по-компетентен и сложен от машините. Дали Майк Ръсел пазеше още някои от старите еднократни кодове в посолството? ЦРУ ги беше използвало в далечните времена, но те бяха прекалено обременителни за работа и ги бяха изоставили. АНС разказваше на всички, които се интересуваха, че ако ще да си съдере задника, Сиймур Крей не можел да пробие шифрите й дори с най-новия си суперкомпютър КРЕЙ-2, та ако ще да е на амфетамини. Ако това не отговаряше на истината, тогава Америка щеше да пострада до степен, която трудно можеше да се предвиди. Но имаше много системи за шифроване и ако някой успееше да разгадае някоя от тях, това не означаваше непременно, че ще се справи и с останалите. Или поне така разправяха всички… но комуникациите не бяха най-силната й област. Дори и на нея й се налагаше понякога да се довери на някого и на нещо. Но това бе все едно да те уцелят в гърба с пистолета, с който дават началото на състезанието по сто метра бягане, а ти да продължиш да тичаш към финалната лента. Мамка му.
— Ще ни създаде неудобства, но ще направим каквото е необходимо да ви предпазим. Вие държите да ви измъкнем скоро, нали?
— До края на седмицата ще е най-добре не толкова за мен, колкото за човека, чийто живот е в опасност.
— Разбирам — каза тя, макар че въобще не разбираше.
Тоя тип можеше да й готви капан и ако беше така, го правеше като истински професионалист, а тя не усещаше да е такъв. Не, този човек не беше опитен оперативен агент. Беше играч, но не като нея.
— Много добре. Когато отидете утре на работа, напишете доклад за срещата ни — посъветва го тя.
— Шегувате ли се?
— Ни най-малко. Кажете на началниците си, че сте се запознали с американка, съпруга на дребен служител в посолството. Опишете и мен, и сина ми…
— И да им кажа, че сте красива, но тъпа американка и че имате сладко и възпитано момченце — предположи той. — И че вашият руски се нуждае от доста работа?
— Бързо схващате, Олег Иванич. Обзалагам се, че сте добър шахматист.
— Недостатъчно. Никога няма да стана гросмайстор.
— Всички ние се простираме в някакви граници, но в Америка ще откриете, че са доста по-широки, отколкото в Съветския съюз.
— Към края на седмицата?
— Когато съпругът ми е с яркочервената си вратовръзка, вие ще определите времето и мястото за срещата. Вероятно до утре следобед ще ви дадем знак и ще уредим подробностите.
— Желая ви приятен ден. Къде научихте така добре руския език?
— Моят дядо е бил флигел-адютант на Алексей Николаевич Романов — обясни тя. — Когато бях дете, ми разказваше много истории за младия принц и за ранната му смърт.
— Значи, омразата ви към Съветския съюз има дълбоки корени, а?
— Само към вашите управници, Олег. Не към народа на тази страна. Бих искала да ви видя свободни.
— Някой ден може. Но няма да е скоро.
— Историята, Олег Иванич, се прави от нищожен брой големи неща и от огромен брой малки нещица.
Това бе нейното верую. И отново заради камерите, ако имаше такива, тя му подаде ръка и повика сина си. Те се разхождаха из парка още час, преди да си тръгнат към къщи за обяд.
Но вместо да обядват вкъщи, се отправиха заедно към посолството, а по пътя си приказваха за дребни неща като възхитително ясното време. След като пристигнаха там, хапнаха хотдог в бюфета на посолството. Еди се заигра в детската стая, а Ед и Мери Пат отидоха в кабинета му.
— Той какво каза? — извика главният агент.
— Той каза, че жена му — името й е Ирина между другото — не знае нищо за намеренията му.
— Кучи син!
— Да, но пък донякъде намалява рисковете да бъдем разкрити. Поне няма опасност тя да се изпусне някъде.
Жена му винаги гледаше оптимистично на нещата.
— Да, скъпа, докато не се опитаме да ги измъкнем и тя не реши, че никъде няма да ходи.
— Той твърди, че винаги го слуша. Нали знаеш, че тук мъжете обичат да командват.
— При теб тоя номер не минава — въздъхна главният агент.
