Мъжът се опита да се измъкне. Но не стигна далече. Андраш извади пистолета си. Чешки „Агрозет“ модел 50, и така сложи край на спора. Но не съвсем.
— Какво е това? Кой сте вие?
— Документите — Андраш протегна ръка. — Вече пипнахме свръзката ви. Арестуван сте.
Във филмите американецът щеше да извади собственото си оръжие, да се опита да избяга по стъпалата и да се скрие в старото метро. Но американецът се опасяваше, че този тип може да е гледал прекалено много филми и да се изнерви дотолкова, че да натисне спусъка на своя чешки боклук. Така че бръкна в джоба на сакото си. Умишлено бавно, за да не уплаши този идиот, и измъкна паспорта си. Беше черен, каквито издаваха на дипломатите и които можеше да се разпознаят лесно от такива тъпанари като тоя задник. Името на американеца беше Джеймс Сел, унгарец по произход, едно от многото малцинства, които Америка бе приела през миналия век.
— Аз съм американски дипломат, акредитиран от нашето правителство. Веднага ме заведете до посолството.
Сел кипеше от яд вътрешно, но не се издаде. Петгодишната му работа като оперативен агент току-що бе приключила. И всичко това заради някакъв тъпанар и второкласен агент, който доставяше второкласна информация за третокласни комунистически военновъздушни сили. Мамка му!
— Първо вие ще дойдете с мен — нареди Андраш и посочи с пистолета си: — Натам.
Самолетът от полет 747 НА „Пан Ам“ кацна на летище „Кенеди“ половин час по-рано благодарение на благоприятния попътен вятър. Кокс мушна книгите си в куфарчето и стана от мястото си. Успя да слезе пръв, за което му помогна малко и стюардесата. Стигна на бърз ход до митницата. Дипломатическото му куфарче говореше само за себе си. След деветдесет минути той се бе разположил на задната седалка на такси и пътуваше към Държавния департамент във Фоги Ботъм. Влезе в сградата, където разпредели съдържанието на куфарчето по съответните направления. Връчи писмото от Фоли на куриер, който веднага го отнесе до Ленгли, там също го придвижиха по най-бързия начин.
Съобщението бе отнесено на ръка в МЕРКУРИЙ, комуникационния център на ЦРУ, където бе разшифровано и принтирано и доставено по човек на Седмия етаж. Оригиналът бе пъхнат в торбата за горене, без да оставят копие, а електронният вариант бе записан на дискета и прибран в архива.
Майк Бостък беше в кабинета си. Като видя върху плика, че съобщението е от Москва, реши, че всичко останало може да почака. Прочете го и веднага разбра, че е прав, но след като погледна часовника си, му стана ясно, че Боб Ритър вече прелита над източната част на Охайо със самолета на японските авиолинии. Затова звънна на съдия Мур вкъщи и го помоли да дойде до управлението. Мърморейки, шефът на ЦРУ се съгласи, като нареди на Бостък да извика и Джим Гриър. И двамата живееха наблизо и пристигнаха в разстояние на осем минути.
— Какъв е проблемът, Майк? — попита Мур още с пристигането.
— От Фоли. Изглежда, разполага с нещо интересно. Каубой или не, Бостък беше човек, който си разбираше от работата.
— Мамка му — изпсува шефът на ЦРУ. — Боб вече е заминал.
— Да, сър, преди час.
— Какво става, Артър? — попита адмирал Гриър, който се появи в евтина риза за голф.
— Имаме си Заек — каза Мур и му подаде съобщението.
Гриър го прочете внимателно.
— Това може да се окаже доста любопитно — каза той, след като помисли за миг.
— Да, може — отвърна Мур на заместник-директора по операциите. — Майк, докладвай.
— Фоли смята, че е важно. Ед е добър оперативен агент, жена му също. Иска да го измъкнем заедно със семейството му възможно най-скоро. Мисля, че трябва да се доверим на инстинктите му, съдия.
— Проблеми?
— Въпросът е как да го организираме. Обикновено оставяме на хората на терена да решат, освен ако не измислят някоя лудория, но Ед и Мери са печени в тия работи. — Бостък си пое дъх и погледна през прозореца към река Потомак зад паркинга за шефовете. — Съдия, Ед смята, че този тип разполага с важна информация. Не може да не му повярваме. Явно Заекът е много вътре в нещата и иска да се чупи от града. Прибавянето на жена му и на дъщеричката им към пратката доста усложнява нещата. Но няма как, налага се отново да се доверим на инстинктите на персонала на терена. Би било чудесно да използваме оня тип като агент и да черпим от него информация за по-дълго време, но по някаква причина Ед смята, че той разполага с нещо, което искаме да знаем.
— Защо не може да ни каже повече? — попита Гриър, все още държейки съобщението.
— Ами възможно е да има ограничения във времето, а може да няма доверие на куриерите, опасявайки се да не изтече нещо до противника. Не знам с какво разполага оня тип, но е факт, че Ед не се е доверил на обичайните канали за връзка, а това, господа, само по себе си е послание.
— Значи, смяташ, че трябва да удовлетворим искането? — попита Мур.
— А какво друго, по дяволите, може да направим?
— Добре. Одобрявам — каза официално шефът на ЦРУ. — Уведоми го незабавно.
— Да, сър — каза Бостък и излезе от стаята. Гриър се захили.
— Боб ще се изяде от яд.
— Какво ли толкова важно може да има, че Фоли ще заобиколи обичайната процедура? — зачуди се Мур на висок глас.
— Трябва да почакаме малко и ще разберем.
— Предполагам, но както ти е известно, търпението не е най-характерната ми черта.
— Е, приеми го като възможност да придобиеш една добродетел, Артър.
— Върхът!
Мур стана. Сега не му оставаше друго, освен да се прибере у дома и да умира от любопитство като дете на Коледа, което няма търпение да разбере какво ще открие под коледната елха — ако въобще Коледата дойде тази година.
Глава 18
КЛАСИЧЕСКА МУЗИКА
Обратното съобщение се получи в Москва след полунощ. Дежурният свързочник го принтира и го отнесе върху бюрото на Майк Ръсел, без да го обработи. Заради осемчасовата разлика във времето с Вашингтон това бе най-натоварената част от денонощието за пристигащите телеграми. Въпросното съобщение беше поредният лист хартия с безсмислени драсканици, които нямаше право да разшифрова.
Както Мери Пат беше очаквала, Ед не можа да заспи въобще, но поне се постара да не вдига шум, за да не безпокои жена си. Съмненията също бяха част от шпионската работа. Дали Олег Иванич не беше подставен агент на КГБ, на чиято въдица той се хвана прекалено бързо? Дали Съветите не бяха хвърлили напосоки въдицата и не бяха хванали голяма риба още от първия опит? Дали КГБ участваше в подобни игри? Не, ако можеше да се довери на подробните инструкции в Ленгли. В миналото устройвали такива капани, но само за хора, за които били сигурни, че са в играта и които можели да ги отведат до други агенти и до явките.
Но вече никой не действаше по този начин. Никой не би поискал билет за бягство още при първата среща, освен ако не преследваше конкретна цел, като например неутрализирането на определен субект, а сегашният случай не можеше да е такъв. Двамата с Мери Пат не бяха направили все още нищо. Само шепа хора в посолството знаеха кой е и с какво се занимава. Не беше правил опити да вербува нови агенти, нито бе влизал в контакт със старите. А и теоретично погледнато, това не му влизаше в задълженията. Главният агент не работеше на терен. От него се очакваше да ръководи и да наглежда онези, които го правеха, като Дом Корсо, Мери Пат и останалите в неговия малък, но печен екип.
Ако Иван знаеше кой е той, защо ще вади козовете си толкова бързо? Така само щеше да предупреди ЦРУ. Не, в шпионажа никой не играеше по този начин.
Ами ако Заекът беше примамка, чиято цел е да разконспирира Фоли, а след това да му пробутва безполезна или фалшива информация? А ако цялата работа беше просто да се разкрие самоличността на
