— Нещо, което трябва да знам, Оуен? — обърна се новодошлият към д-р Елис.
— Не, всичко е наред.
Той посочи уредите, които мереха жизнените показатели на пациента, а те бяха в нормата, както забеляза Кети. И все пак…
Худ ги поведе към съблекалнята, където четиримата доктори нахлузиха върху зелените хирургически дрехи халатите си и се отправиха по коридора към стълбището, след което излязоха на улицата. Кети ги последва, тъй като не знаеше какво друго да прави.
— Е, Керълайн, какви са впечатленията ти от Лондон? — попита Худ любезно.
— Харесва ни — отвърна тя, все още шокирана.
— А децата?
— Имат много добра бавачка, млада госпожица от Южна Африка.
— Един от по-цивилизованите ни обичаи — каза Филипс одобрително.
Кръчмата беше на следващата пряка. Веднага намериха маса. Худ извади цигара и я запали. Забеляза неодобрителния поглед на Кети.
— Да, госпожо Райън, знам, че е нездравословно и неприемливо за един лекар, но всички ние си имаме човешки слабости, нали така?
— Търсиш съчувствие от неподходящия човек — отговори тя.
— Ще внимавам пушекът да не идва към теб. — Худ се захили, а сервитьорът се появи. — Каква бира предлагате? — обърна се той към него.
Това, че пушеше, бе предостатъчно, каза си Кети. Тя трудно можеше да преглътне повече от един шок, но поне щеше да й послужи като предупреждение. Худ и Филипс се спряха на бира „Джон Къридж“. Елис предпочете „Тетлис“. Кети си поръча кока-кола. Говориха си на професионални теми, както често правят лекарите.
Керълайн Райън си седеше на дървения стол и наблюдаваше колегите си, които се наслаждаваха на бирата си, а един от тях и на цигарата си, докато пациентът им лежеше упоен на операционната маса.
— Е, как работим тук? По-различно ли е от „Джон Хопкинс“? — попита Худ, докато загасяше цигарата си.
Кети за малко да се изпусне, но в последния момент реши да запази за себе си мнението си.
— Е, хирургията си е хирургия. Учудена съм, че нямате достатъчно скенери и друга апаратура. Как се оправяте без подробни снимки на тумора?
— Права е, знаете ли — каза Худ, след като се замисли за малко. — Нашият зидар щеше да почака още няколко месеца, ако знаехме по-добре колко е голям туморът.
— Чакате толкова дълго за хемангиома? — ужаси се Кети. — У дома ги отстраняваме незабавно.
Не беше нужно да добавя, че тези образувания причиняваха болка. Те притискаха фронтално очната ябълка, понякога замъгляваха зрението и често предизвикваха непоносимо главоболие. Затова на г-н Смитсън бяха предписали кодеинови аналгетици.
— Е, тук нещата са малко по-различни.
„Мили Боже, какъв начин за практикуване на медицина, като се съобразяваш с времето, а не с пациента.“ Обядът пристигна. Сандвичът беше по-вкусен от храната в болницата, но тя все още не можеше да преглътне факта, че тези типове пиеха бира! Местното пиво беше почти двойно по-силно от американското, а те изпиха по половинка — петстотин милилитра. На какво, по дяволите, прилича това?
— Кетчуп за картофките, Кети? — Елис бутна бурканчето към нея. — Или да те наричам лейди Керълайн? Чух, че Негово височество е кръстник на сина ти?
— Да, има нещо такова. Джак го помоли, докато лежеше в болницата на Военноморската академия, и той се съгласи. Действителните кръстници са Роби и Сиси Джексън. Роби е пилот на боен самолет във флота. Сиси е пианистка.
— Да не е онзи чернокож тип от снимката във вестниците?
— Точно така. Джак се сприятели с него, докато двамата преподаваха във Военноморската академия.
— Ясно. Значи съобщенията във вестниците са били правилни? Искам да кажа…
— Опитвам се да не си спомням за това. Единственото хубаво нещо, което се случи през оная нощ, беше раждането на малкия Джак.
— Разбирам те, Кети — каза Елис, дъвчейки сандвича си. — Ако онова, което съобщиха, е истина, трябва да е била ужасна нощ.
— Не беше забавно — успя да се усмихне. — Напъните и раждането бяха най-приятната част.
Тримата британци доста се посмяха на думите й. Всички имаха деца и бяха присъствали на раждането им, което и за британките не беше по-забавно, отколкото за американките. След половин час се отправиха към „Мурфийлд“. Худ изпуши още една цигара по пътя, като внимаваше димът да не отива към американската му колежка. След десет минути бяха отново в операционното. Обърналият половинка бира анестезиолог ги уведоми, че няма никакви изменения и те подновиха операцията.
— Искате ли да асистирам? — попита Кети.
— Не, благодаря, Кети — отвърна Худ. — Вътре съм — добави той и се надвеси над пациента, който спеше дълбоко и не можеше да усети дъха на бира.
Д-р Керълайн Райън се поздрави за това, че се сдържа да не се разкрещи, но през повечето време наблюдаваше отблизо и внимаваше двамата англичани да не отрежат погрешка ухото на пациента. „Може пък алкохолът да им помага да не треперят ръцете им“ — помисли си тя. Но трябваше да се съсредоточи, за да не допусне собствените й ръце да се разтреперят.
„Короната и възглавничката“ беше приятна, ако не типична лондонска кръчма. Сандвичът му се услади, както и бирата „Джон Смит Ейл“, която изпи, докато двамата със Саймън обсъждаха професионални теми. Понякога се питаше защо в бюфета на ЦРУ не предлагат бира, но си даваше сметка, че това е изключено. Някой в Конгреса щеше да вдигне невъобразим шум в медиите, докато си пие шардонето към обяда в сградата на Капитолия или нещо по-силно в своя кабинет. Тук привичките бяха други, но „да живеят различията!“ — помисли си Райън, докато вървеше по Уестминстърския мост към Биг Бен28 — часовника, а не Часовниковата кула, на катедралата „Сейнт Мери льо Боу“, с която го бъркаха туристите. Райън беше сигурен, че парламентаристите там имат на разположение най- малко три-четири кръчми в самата сграда. А те едва ли се напиваха повече от американските си колеги.
— Знаеш ли, Саймън, мисля, че всички са притеснени от това.
— Жалко е, че е трябвало да изпраща това писмо във Варшава, не смяташ ли?
— А може ли да се очаква да не го направи? — възрази Райън. — Това е неговият народ. Неговата родина. Енорията му, която руснаците се опитват да съсипят.
— Това е проблемът — съгласи се Хардинг. — Но руснаците няма да се променят. Няма изход.
Райън кимна.
— Да. Едва ли руснаците ще се откажат.
— Няма никакви основания да се очаква. Вашият президент дали ще се опита да ги вразуми?
— Дори да опита, едва ли ще успее, приятел.
— С други думи, възможностите са две. Едната е свързана с моралната страна на проблема, а другата — с политическата необходимост. Както ти казах, пълна безизходица, мамка му.
— Отец Тим в Джорджтаун обичаше да повтаря, че войните се предизвикват от уплашени хора. Те се страхуват от последиците от войната, но много повече се страхуват от това какво ще стане, ако не воюват. Идиотски начин да управляваш света — изказа на глас мислите си Райън, а неговият приятел се хвана за думите му.
— Очаквам да се повтори моделът от август 1914 година.
— Да, но тогава поне са вярвали в Бога. През Втората световна война нещата вече са стояли по друг начин. Участниците — имам предвид Лошите — не са имали такива спирачки. Същото се отнася за сегашните момчета в Москва. Както знаем, ако нямаме никакви спирачки, можем да се превърнем в чудовища.
— Кажи това на Политбюро, Джак — пошегува се Хардинг.
