— Да, и цветът на косата, и прочие неща. От значение ще е и начинът, по който е настъпила смъртта. Още не сме наясно с тия неща. Така че поставям въпроса принципно: възможно ли е да се изпълни?
— Теоретично — да, но преди да започнем подготовката, трябва да получа поредица от конкретни данни. Както споменах — ръст, тегло, цвят на косата и на очите, пол естествено.
— Е, Алън, започни да мислиш по това. Дай ми списък за данните, от които се нуждаеш до утре следобед.
— Къде ще стане?
— В Будапеща най-вероятно.
— Е, това поне е нещо — каза оперативният агент.
— Проклета, мръсна работа — измърмори сър Базил, след като разузнавачът си излезе.
Анди Хъдсън си седеше в кабинета и отдъхваше, след като хапна в бюфета на посолството и поля с чаша бира „Джон Къридж“ обяда си. Не много висок мъж, той имаше зад гърба си осемдесет и два скока с парашут и болни колене, за да му напомнят за тях. Беше излязъл от активна военна служба преди осем години, но тъй като си падаше по вълнуващите неща в живота, се нави да работи за разузнаването. Издигна се бързо в служебната йерархия главно заради стабилната си езикова подготовка. В Будапеща се нуждаеше от нея. Унгарският език е в групата на угро-финските, както всички филолози знаят. Най-близък до него в Европа е финландският, а след това монголският. Той няма нищо общо с останалите езици, които се говорят в Европа, с изключение на християнските собствени имена, възприети от маджарите след покръстването им, предшествано от доста убийства на мисионери. В хода на историческото си развитие маджарите изоставили своята войнственост, с която някога се отличавали. Унгарците се бяха превърнали в крайна сметка в най- миролюбивия народ на континента.
Но много ги биваше в интригите и като всяко общество и те си имаха криминални елементи, повечето от които заемаха високи постове в комунистическата партия и във властта. Тайната им полиция, Аламвиделши Хатошаг, понякога действаше не по-малко жестоко от ЧК по времето на самия Железен Феликс. Но жестоко не беше същото като ефективно. Сякаш се опитваха да компенсират вродената си неефективност с жестокост към онези, които по някаква случайност успееха да хванат. Полицаите им бяха пословично тъпи. Имаше унгарски афоризъм, който гласеше: „Тъп като шест чифта полицейски ботуши.“ Хъдсън беше установил, че до голяма степен отговаря на истината. Нямаше нищо общо с британската полиция, но и Будапеща не беше Лондон.
Всъщност той смяташе, че животът тук е приятен. Будапеща бе изненадващо красив град, с архитектура, която напомняше на френската, и учудващо разхайтен за комунистическа столица. Храната бе определено добра, дори в работническите столове, каквито имаше на всеки ъгъл, срещу никакви пари. Общественият транспорт пасваше идеално на целите му, които бяха свързани предимно със събиране на политическа информация. Разполагаше с източник с псевдоним ПАРАД в Министерството на външните работи, който го захранваше с много полезни данни за Варшавския договор и за политиката на Източния блок като цяло срещу заплащане и тъй като парите не бяха много, не бяха големи и очакванията му.
Както в останалата част на Централна Европа, Будапеща беше с един час напред от Лондон. Куриерът от посолството почука на вратата на Хъдсън, след това влезе и сложи плик на бюрото му. Хъдсън захапа пурата си и го повдигна. Беше от Лондон, лично от сър Базил…
„Виж ти“ — помисли Хъдсън. Най-после животът му щеше да стане малко по-интересен. „Очаквай подробностите по-късно“ — завършваше писмото в типичния стил. Човек никога не узнаваше всичко, докато не дойдеше времето да действа. Сър Базил не беше гадняр и с него се работеше добре, но като повечето шефове от разузнаването обичаше да се прави на умен, което невинаги можеше да се оцени в достатъчна степен от пчеличките на терена, които освен всичко друго трябваше да внимават и за оси. Хъдсън разполагаше само с двама агенти. Будапеща не беше важно място, а той гледаше на нея като на междинен етап, докато се отвореше нещо по-интересно. Съзнаваше, че е твърде млад да ръководи голям разузнавателен екип. Базил му даваше възможност да се изяви. Това бе добре дошло за Хъдсън. Повечето главни агенти висяха в кабинетите си като паяци върху паяжина, което отстрани изглеждаше вълнуващо, но в действителност бе твърде досадно, тъй като бе свързано с писане на безкрайни доклади. Той сам изпълняваше шпионските задачи, а това го излагаше на опасността да го разкрият, както се случи с Джим Сел. Американецът изгърмя само заради шибано стечение на обстоятелствата, както научи Хъдсън от източник с псевдонима БОТУШ в самата държавна сигурност. Но именно в опасността се криеше чарът на шпионската работа. Беше по-безопасна, отколкото да скочиш с парашут от самолет „Локхийд Херкулес“ с трийсеткилограмов товар на гърба. Не можеше да се сравнява дори с патрулирането по улиците на Белфаст заедно с военните полицаи. На уменията, които си създаде, докато патрулираше по улиците на Ълстър, се дължаха и шпионските му качества. Като във всяка област на живота горчилката вървеше ръка за ръка със сладостите. Той обаче предпочиташе бирата пред другите горчивини.
Трябваше да очаква Заек. Едва ли щеше да е много трудна задача, макар че тоя Заек явно бе много важен, след като ЦРУ искаше помощ от МИ-6, а това не се случваше всеки ден. Само когато шибаните янки оплескваха работите, което според Хъдсън не беше рядкост.
Не можеше да предприеме нищо засега. Не и докато не му съобщят подробностите. Чисто теоретично обаче той беше наясно как се измъкват хора извън Унгария. Нямаше да е трудно. Унгарците не бяха достатъчно правоверни марксисти, за да са сериозен враг. Той изпрати до Сенчъри Хаус потвърждение, че е получил съобщението, и зачака по-нататъшните инструкции.
Британските авиолинии имаха следобеден полет до Москва с „Боинг“-737. Стигаше се за около четири часа в зависимост от ветровете, които днес бяха слаби. След като самолетът кацна на летище „Шереметиево“, дипломатическият куриер се отправи към външната врата, мина без проверка граничния контрол, тъй като бе с дипломатически паспорт и пренасяше дипломатическа поща, и се качи на колата от посолството, която го очакваше. Куриерът беше идвал многократно, така че шофьорът и охраната на посолството го познаваха по външност, а той самият познаваше сградата на посолството. След като достави пощата, слезе в бюфета за сандвич и бира и се зачете в поредната книга. Понякога се замисляше, че няма да е зле да прави някакви физически упражнения, тъй като работата му бе свързана изцяло със седене на едно място, най-вече в автомобили и самолети. Едва ли бе здравословен начин на живот.
Майк Ръсел се загледа в чудовищния еднократен код, който му бяха изпратили, с надеждата, че няма да се наложи да го използва целия само за един ден. Да се замества текст с произволно избрани букви беше без съмнение къртовска работа, от която човек можеше да лудне. Трябваше да има и по-лесен начин. Всъщност такова бе предназначението на шифровъчните машини КХ-7, но Фоли го предупреди, че системата може да е компрометирана, а тази мисъл го вбесяваше. КХ-7 беше най-модерната машина за шифроване, лесна за използване и напълно непробиваема — поне той така смяташе. Познаваше екипа от математици, които бяха измислили алгоритмите. Алгебричните формули, използвани в КХ-7, бяха достатъчно сложни за самия него и той трябваше доста да се напъва, за да ги разбере. Но теоретично всяко нещо, създадено от един математик, можеше да се разгадае, а руснаците имаха много способни хора в тази област. Това бе причината за целия тоя кошмар: комуникациите, чиято безопасност бе негова работа, се засичаха от врага.
А това бе недопустимо.
Значи, трябваше да използва еднократен код за най-деликатните съобщения, колкото и да е неудобен. И социалният му живот в Москва не бе наред. Обикновените руски граждани възприемаха черната му кожа като признак, че е в роднинска връзка с африканските маймуни по дърветата, което бе толкова обидно за Ръсел. Той не споделяше болката си с никого, а я таеше в сърцето си, където тя се превръщаше в гняв, същия вътрешен гняв, който изпитваше и към ку-клукс-клан, преди ФБР да разгони тая пасмина от невежи. Те вероятно продължаваха да го ненавиждат, но страшната омраза сама по себе си не можеше да му навреди, както не можеха да му навредят и тия фанатизирани идиоти, които явно бяха забравили, че Улисис Симсън Грант в крайна сметка бе сразил Боби Лий36. Бяха свободни да си мразят когото си искат, но законът ги бе натикал в малките им тъмни дупки. „Руснаците са същите гнусни расисти“ — смяташе Ръсел. Но той имаше своите книги и записи с джаз, и допълнително възнаграждение за трудната работа. А сега щеше да покаже на Иван такива свръзки, които той не може да
