имаше свобода, каквато никога не бе имало на сушата. В него имаше романтика, която докосна развиващия се в момчето мъж. Имаше също и опасности, но с продължилите цяло лято простички и ефикасни уроци Саша научи момчето, че подготовката, знанията и дисциплинираността могат да се справят с всякакви опасности, че подходящо посрещнатата опасност не е нещо, от което един мъж трябва да се страхува. През следващите години Марко често оценяваше стойността на това лято за него и се чудеше докъде би могла да стигне кариерата на Саша, ако не е била прекъсната от събитията.
Марко разказа на баща си за Саша в края на това дълго балтийско лято и дори го заведе при стария морски вълк. Силно впечатлен от него и от това, което бе направил за сина му, старият Рамиус уреди Саша да получи командването на нова, по-голяма лодка и го придвижи напред в списъка за ново жилище. Марко почти повярва, че Партията може да свърши нещо добро, че самият той бе извършил първото в живота си добро дело. Но старият Саша умря през следващата зима и доброто дело не доведе до нищо. Много години по-късно Марко осъзна, че не бе научил фамилното име на приятеля си. Саша бе останал никой дори след дългите години вярна служба на Родината.
На тринадесет години Марко замина за Ленинград, за да постъпи в Нахимовското училище. Там реши, че той също трябва да стане професионален военноморски офицер. Марко бе привлечен от същия стремеж към приключения, който от векове тегли младите хора към морето. Нахимовското училище беше специално тригодишно подготвително училище за младежи, стремящи се към морска кариера. Съветската флота по това време беше малко по-голяма от обикновена брегова охрана, но Марко силно желаеше да стане част от нея. Баща му настояваше за живот на партиен функционер, обещавайки му бърз напредък, удобства и привилегии. Но Марко искаше да постигне всичко със собствени усилия, а не да бъде запомнен като издънка на „освободителя“ на Литва. Освен това животът в морето предлагаше романтика и вълнение, които можеха да направят от службата на Родината нещо поносимо, флотът не разполагаше с много традиции, на които да може да се разчита. Марко усети, че в него има място за развитие, и разбра, че много от амбициозните морски кадети са като самия него — ако не пълни индивидуалисти, то поне толкова близки до индивидуализма, доколкото това е възможно в едно общество на непосредствения контрол. Юношата преуспя с първия си опит за другарство.
С наближаване на дипломирането пред класа се откриха възможности за постъпване в различни части на съветския флот. Рамиус веднага се влюби в подводниците. Подводниците от онова време бяха малки, мръсни и миришеха от отворените трюмове, които екипажите използваха като удобни отходни места. В същото време подводниците бяха единственото нападателно оръжие на флота, а Марко още от самото начало бе пожелал да бъде чукът. Той бе присъствал на достатъчно лекции по морска история, за да знае, че подводници на два пъти почти задушили английския флот и успешно обезсилили икономиката на Япония. Това го бе изпълнило с голямо задоволство и той беше щастлив, че американците бяха унищожили японския флот, който почти бе убил наставника му.
Той се дипломира в Нахимовското училище пръв в класа и спечели позлатен секстант заради майсторството си в теоретичната навигация. Като първенец на класа Марко получи възможността сам да избере къде да учи по-нататък. Той избра Висшето военноморско училище за подводна навигация на името на Ленинския комсомол, което беше основното подводничарско училище в Съветския съюз.
Петте години в училището бяха най-усърдните в живота му, още повече че беше решен не само да успее, а да блесне. Есето му върху политическото значение на съветската военноморска мощ бе представено на Сергей Георгиевич Горшков — тогавашния командващ Балтийския флот и явно бъдещ главнокомандващ Съветския военноморски флот. Горшков се бе погрижил есето да бъде публикувано в „Морской сборник“, водещото съветско морско списание. То беше образец на прогресивна партийна мисъл, в който Ленин се цитираше шест пъти.
По същото време бащата на Марко беше кандидат-член на Президиума, както се наричаше тогава Политбюро, и много се гордееше със сина си. Старият Рамиус беше разумен човек. Накрая той бе разбрал, че Червеният флот е развиващо се цвете и синът му някой ден ще стане важна личност в него. Влиянието му ускори кариерата на сина.
До тридесетата си годишнина Марко вече бе станал командир и имаше съпруга. Наталия Богданова беше дъщеря на друг член на Президиума, чиито дипломатически задължения бяха водили него и цялото му семейство из целия свят. Наталия никога не бе се отличавала с добро здраве. Те не създадоха деца, защото всеки един от трите им опита завърши с аборт, а последният едва не я уби. Тя беше хубава, нежна жена, прекалено изтънчена за руските стандарти, която шлифова задоволителния английски на мъжа си с английски и американски книги, политически одобрени, разбира се, главно мисли на западни левичари, но също и истинска литература, включително Хемингуей, Твен и Ъптон Синклер. Заедно с военноморската му кариера Наталия беше центърът на живота му. Семейният им живот, прекъсван от продължителни отсъствия и радостни завръщания, направи любовта им дори още по-силна.
Когато започна строителството на първите съветски ядрени подводници, Марко прекарваше времето си в пристанищните работилници, изучавайки как се проектират и строят железните акули. Скоро се прочу като човек, който трудно би могъл да бъде удовлетворен в качеството му на младши контролен инспектор по качеството. Той разбираше, че собственият му живот ще зависи от майсторлъка на тези често пияни заварчици и монтажници. Стана специалист по ядрени технологии, изкара две години като старпом и след това получи първото си назначение като командир на ядрена подводница. Това беше щурмова подводница от клас „Ноември“ — първият незрял опит на Съветите да направят боеспособна щурмова подводница с далечен обсег на действие, с която да застрашат западните флоти и комуникационни линии. Не бе изминал и месец, когато недалеч от норвежкия бряг подводница от същия клас претърпя тежка авария на главния реактор и Марко беше първият пристигнал на местопроизшествието. Съгласно заповедта той успя да спаси екипажа и да потопи негодната вече подводница, за да не успеят западните военноморски сили да научат тайните й. Двете задачи бяха изпълнени вещо — забележителен успех за един млад командир. Той винаги бе считал, че доброто изпълнение е нещо, за което е важно да награждава подчинените си, и командващият по това време флота беше на същото мнение. Скоро след това Марко се премести на нова първокласна подводница от типа „Чарли“.
Мъже като Рамиус предизвикваха американците и англичаните. Марко не хранеше особени илюзии. Той знаеше, че американците имат дълъг опит в морските битки — най-прочутият им боец, Джоунс, някога бе служил в руския флот на царица Екатерина. Подводничарите им бяха легендарни с лукавството си и Рамиус се намери изправен пред последните американски ветерани от войната — мъже, които бяха издържали на изтезаващия страх в подводните битки и напълно бяха разгромили една съвременна флота. Смъртоносната игра на криеница, която водеше с тях, не беше лесна, още повече че подводниците им бяха изпреварили с години съветските модели. Но все пак през това време той успя да спечели няколко победи.
Рамиус постепенно се научи да играе играта по американските правила, обучавайки внимателно офицерите и моряците си. Екипажът му рядко беше подготвен така, както той искаше, което беше най- тежкият проблем на съветския флот, но докато другите командири псуваха хората си за провалите им, Марко се опитваше да поправи тези на своите подчинени. Първата му подводница от класа „Чарли“ бе наречена „Вилнюска академия“. Това беше отчасти злостен намек за полулитовската му кръв, въпреки че раждането му в Ленинград го определяше като гражданин на Голяма Русия, но главно — признание на това, че офицерите идваха при него полуобучени, а си отиваха готови за повишение и дори за командни постове. Същото важеше и за постъпващите в екипажа му новобранци. Рамиус не позволяваше гонения и долнопробен тероризъм, които бяха нещо обикновено в съветската армия. Целта му беше да създаде истински моряци и той произвеждаше по-голям процент професионални моряци, отколкото всеки друг командир на подводница. Девет десети от мичманите в подводните съединения на Северния флот бяха обучени от Рамиус. Другите командири на подводници бяха щастливи да приемат на борда си негови старшини, много от които продължаваха в офицерски училища.
След осемнадесет месеца тежък труд и прилежно обучение Марко и неговата „Вилнюска академия“ бяха готови за своята част в играта на куче и котка. В Норвежко море той се натъкна на американската подводница „Тритон“ и я преследва безмилостно в продължение на дванадесет часа. По-късно щеше да отбележи с немалко задоволство, че „Тритон“ скоро след това беше изваден от въоръжение, защото свръхголямата лодка се бе оказала неспособна да се справи с по-новите съветски модели. Дизеловите подводници на англичаните, на които попадаше случайно, докато плуваха на перископна дълбочина, той преследваше безпощадно, като често ги подлагаше на непоносими хидроакустични удари. Веднъж дори
