Рамиус още не бе започнал училище, когато за първи път чу от другите деца какво бе правил баща му Александър в Литва през 1940 година и по-късно, след съмнителното освобождаване на страната от германците през 1944. Разказите бяха повторение на шушуканията на родителите им. Едно малко момиченце беше разказало история, която той беше предал на Александър и, за необятен ужас на момчето, бащата на момичето изчезна. Заради несъзнателната си грешка Марко бе заклеймен като доносник. Измъчван от името, дадено му за извършеното престъпление, което държавата отричаше и чиято чудовищност не спря да тежи на съвестта му, той никога повече не направи донесение.
В годините на развитие на характера му, докато старият Рамиус ръководеше литовския Централен комитет на Партията във Вилнюс, момчето, останало без майка, бе отгледано от баба си по бащина линия — обичайна практика в една страна, опустошена от жестоката, четиригодишна война. Единственият й син бе напуснал млад дома си, за да се присъедини към ленинските червеногвардейци и докато го нямаше, тя бе спазвала старите обичаи и посещавала ежедневните богослужения чак до 1940, като никога не бе забравила уроците на преминатото от нея религиозно обучение. Рамиус си я спомняше като старица с посребряла коса, която разказваше чудесни приспивни приказки. Религиозни приказки. За нея щеше да бъде опасно да води Марко на религиозните церемонии, които продължаваха да съществуват, въпреки опитите да бъдат унищожени, но бе успяла да го покръсти в католицизма скоро след като баща му й го бе предал. Никога не бе разказала за това на Марко. Рискът щеше да бъде твърде голям. Римокатолическата църква бе грубо потискана в балтийските републики. Това беше религия, а след като порасна, Марко разбра, че марксизмът-ленинизмът е ревнив бог, който не търпи съперничеството на други вери.
Баба Хилда му разказваше вечер библейски истории и всяка една от тях беше урок за правдата и кривдата, за добродетелността и отплатата. В детските си години той ги бе приемал единствено като забавление, но никога не бе разказвал на баща си за тях, защото още тогава бе разбрал, че Александър ще се възпротиви. След като старият Рамиус отново пое грижите за сина си, религиозните уроци потънаха в паметта на Марко нито напълно запомнени, нито изцяло забравени.
Като момче Марко по-скоро усети, отколкото разбра, че съветският комунизъм пренебрегва една основна човешка необходимост. Тези съмнения започнаха да добиват по-определена форма в юношеството му. Добруването на народа беше заслужаваща похвала цел, но с отричането на душата като неотделима част от самото човешко съществуване марксизмът лишаваше достойнството и индивидуалните ценности на човека от тяхната основа. Той отхвърляше също и обективните измерения за справедливост и етика, които бяха основното завещание на религията към цивилизования свят. Още от най-ранно детство Марко си бе изградил свой собствен идеал за доброто и злото — идеал, който не се покриваше с този на държавата. Той му бе дал средството, с което измерваше постъпките си и тези на другите и което грижливо криеше. То служеше като котва на душата му и като такова бе скрито дълбоко под видимата повърхност.
Дори когато момчето се бе сблъскало с първите съмнения за родината си, никой не бе заподозрял каква борба се води у него. Както и всички съветски деца, Рамиус бе станал октомврийче, а след това и пионер. Бе марширувал с лъснати ботуши и кървавочервена връзка на задължителните бойни тържества и бе стоял в тържествена стража пред останките от някакъв непознат войник, притискайки до гърдите си снет от въоръжение шмайзер и изпънал гръб към вечния огън. Тържествеността на това задължение не беше случайност. Като момче Марко бе сигурен, че храбрите мъже, чиито гробове охраняваше така напрегнато, са посрещнали съдбите си със същия самопожертвувателен героизъм, който той бе видял изобразен в безкрайните военни филми, прожектирани в местното кино. Те воювали с омразните германци, за да защитят жените, децата и старците в тила. И също като благороднически син в ранна Русия, той се бе чувствал особено горд, че е потомък на партиен водач. Преди да стане на пет години, той бе чувал стотици пъти, че Партията е душата на народа и макар че единството от партия, народ и нация е светата троица на Съветския съюз, тя стои над останалите. Баща му се бе вместил с лекота в образа, създаден у него от киното за партиен апаратчик. Строг, но справедлив, за Марко той беше често отсъстващ, навъсен мъж, който носеше на сина си незначителни подаръци, но се бе погрижил да му осигури всички предимства, от които можеше да се възползва един син на партиен секретар.
Въпреки че външно той беше модел на съветско дете, в себе си Марко се чудеше защо това, което бе научил от баща си и в училище, противоречеше на другите уроци от младостта му. Защо някои родители не позволяваха на децата си да играят с него? Защо, когато минеше покрай тях, съучениците му шепнеха „стукач“ — жестокия и горчив епитет за доносник? Баща му и Партията учеха, че доносничеството е акт на патриотизъм, но за това, че го бе направил веднъж, той бе изолиран. Той се бе възмущавал от подигравките на другарчетата си от детството, но нито веднъж не се бе оплакал на баща си, знаейки, че това ще бъде лоша постъпка.
Нещо беше съвсем погрешно, но какво? Той бе решил, че сам ще намери отговора. По свой избор Марко стана индивидуалист в мисленето си и така несъзнателно извърши най-тежкия грях срещу комунистическите принципи. Външно той беше модел за син на партиен член и играеше играта много внимателно според всички правила. Изпълняваше задълженията си във всички партийни организации и винаги беше пръв доброволец при изпълнение на задачи, възлагани на децата, кандидатстващи за партийно членство, което, той разбираше това, бе единственият път в Съветския съюз към успеха и дори към охолството. Той стана добър в спортните игри. Не в отборните, а в лекоатлетическите дисциплини, в които можеше да се състезава индивидуално и да мери силите си с останалите. В течение на годините се научи да постъпва по същия начин във всичките си начинания, да наблюдава и съди постъпките на съгражданите си и офицерите със студена безпристрастност, скрил заключенията си зад нищо неизразяващо лице.
През лятото на неговата осма година посоката на живота му се промени завинаги. Когато никой не искаше да играе с „малкия стукач“, той се запиляваше към рибарското пристанище на малкото селце, където баба му бе изградила своя дом. Всяка сутрин от доковете тръгваше армада от овехтели дървени лодки под охраната на патрулни катери с екипаж от граничари от МГБ, както се наричаше КГБ тогава, за да приберат скромната си реколта от финландския пролив. Уловът допълваше скромното меню на местните хора с необходимите протеини и осигуряваше на рибарите минимален доход. Един от капитаните на лодки беше старият Саша. Като офицер от царската флота бе въстанал с екипажа на крайцера Аврора, разпалвайки искрата на събитията, които промениха лицето на света. Едва дълги години след това Марко научи, че екипажът на „Аврора“ се е опълчил срещу Ленин и протестът е бил жестоко смазан от червеногвардейците. Саша прекарал двадесет години в трудов лагер заради участието си в това колективно неподчинение и бил освободен едва в началото на Великата отечествена война. Родината изпаднала в нужда от опитни моряци, които да направляват корабите, влизащи в пристанищата на Мурманск и Архангелск, и с които съюзниците доставяли оръжие, храна и оборудване, необходими за действието на една модерна армия. Саша научил урока си в лагера — изпълнявал задълженията си с вещина и старание, без да иска нищо в замяна. Заради добрата служба след войната му дали малко свобода — правото на непосилен труд под постоянен надзор.
По времето когато Марко се срещна с него, Саша беше прехвърлил шестдесетте — един почти напълно плешив мъж с възлести мускули, остро зрение на моряк и талант за разказване на истории, които оставяха младежа с широко отворени очи. Бил курсант под командването на адмирал Макаров в Порт Артур през 1916 година. Макаров вероятно е бил най-добрият моряк в руската история, чието име на патриот и моряк новатор в боя било достатъчно неопетнено, за да може комунистическото правителство да назове в негова памет един ракетен крайцер. Преодолял първоначалното си недоверие поради репутацията на момчето, Саша видя в него нещо, което другите пропускаха. Момчето без приятели и морякът без семейство станаха приятели. Саша прекарваше часове в разказване и повтаряне на историята как бил на адмиралския флагмански кораб „Петропавловск“ и участвал в единствената руска победа над омразните японци само за да види кораба си потопен и адмирала — убит от снаряд, докато се връщали в пристанището. След това Саша водил моряците си като морска пехота и спечелил три отличия за проявена в боя храброст. Това преживяване, поклащаше той сериозно пръст към момчето, му разкрило безумната корупция на царския режим и го накарало да се присъедини към един от първите морски съвети, когато такава постъпка означавала сигурна смърт в ръцете на тайната царска полиция — „Охранката“. Той разказваше своята собствена версия за Октомврийската революция от вълнуващата позиция на очевидец. Но Саша много внимателно избягваше онова, което беше последвало.
Той позволяваше на Марко да излиза с него в морето и го въведе в основите на мореходството, което накара ненавършилото още девет години момче да реши, че съдбата му е свързана с морето. В морето то
