забравяше, че е професионален морски офицер.
Наталия Богданова Рамиус бе загубила живота си в ръцете на хирург, който е бил пиян, докато се е намирал на повикване — деяние, което е подсъдно в Съветския флот, но Марко не можеше да направи така, че докторът да бъде наказан. Самият хирург беше син на партиен деятел и общественото му положение беше осигурено от покровители. Животът на Наталия би могъл да бъде спасен с правилно лечение, но липсваха достатъчно чуждестранни лекарства, а съветските медикаменти бяха ненадеждни. Лекарят не може да бъде принуден да си плати, отекваше мисъл из съзнанието му и подхранваше яростта му, докато накрая реши, че ще трябва да накара държавата да плати.
Изминаха седмици, преди тази мисъл да се оформи у него като резултат от съвкупност на професионални и случайни планове. Когато строителството на „Червения октомври“ бе възобновено след двегодишна пауза, Рамиус почувства, че подводницата трябваше да бъде командвана от него. Той бе помагал при проектирането на революционната й задвижваща система и бе проверявал модела, който бе изпитван в продължение на няколко години в Каспийско море при абсолютна секретност. Поиска помощ от командването си, необходима му да се съсредоточи върху строителството и оборудването на „Червения октомври“, и да подбере и обучи офицерите си предварително, за да може подводницата да бъде пусната в действие по-рано. Молбата му бе удовлетворена от командващия Червенознаменния северен флот — сантиментален мъж, който бе плакал на погребението на Наталия.
Рамиус вече знаеше предварително кои ще бъдат офицерите му. Всичките завършили Вилнюската академия, много от тях „синове“ на Марко и Наталия, те бяха мъже, които дължаха мястото и ранга си на Рамиус, мъже, които проклинаха неспособността на страната си да построи подводница, отговаряща на уменията им, мъже, които бяха влезли в Партията, както им бе казано, и след това бяха останали дори още по-разочаровани от родината си, научавайки, че цената на напредъка е да проституираш със съзнанието и душата си, за да станеш високо платен папагал в синя куртка, за когото всяко споменаване на партията беше измъчващо упражнение по самоконтрол. В по-голямата си част те бяха мъже, за които тази унизителна постъпка не бе дала плодове. В съветския флот съществуваха три пътя за напредък. Човек можеше да стане замполит и да бъде парий между равните му. Или да бъде плаващ офицер и сам да достигне команден пост. Или да се прехвърли в специалност, където ще получи чин и добро заплащане, но никога няма да стане командир. По този начин един главен механик на съветски военноморски съд може да бъде с по-висок чин от командващия си офицер и въпреки това да е негов подчинен.
Рамиус огледа офицерите си около масата. На повечето от тях не бе позволено да постигнат собствените си професионални цели въпреки опитността и партийното им членство. Незначителни грешки на младостта, една от тях извършена на осемгодишна възраст, не бяха позволили дори да се възвърне доверието към двама от тях. При ракетния инженер това се дължеше на еврейския му произход и въпреки че родителите му винаги са били предани, убедени комунисти, никога не бе повярвано нито на тях, нито на сина им. По-възрастният брат на друг офицер манифестирал против нахлуването в Чехословакия през 1968 година и опозорил цялото си семейство. На Мелехин, главен механик и равен по чин на Рамиус, никога не бе даден достъп до команден пост, защото началниците му искаха да бъде механик. Бородин, който беше готов сам да стане командир, някога обвинил някакъв замполит в хомосексуализъм, а мъжът, за когото докладвал, бил син на главния замполит на Северния флот. Много са пътищата към предателството.
— А ако ни засекат? — замислено попита Камаров.
— Съмнявам се, че дори американците могат да ни открият, когато работи „гъсеницата“. Сигурен съм, че нашите не могат. Другари, аз взех участие в проектирането на тази подводница — увери ги Рамиус.
— Какво ще стане с нас? — промърмори ракетният офицер.
— Първо трябва да изпълним непосредствената си задача. Офицер, който гледа надалеч, настъпва собствените си ботуши.
— Ще ни търсят — обади се Бородин.
— Разбира се — усмихна се Рамиус, — но няма да знаят къде, преди да е станало твърде късно. Нашата задача, другари, е да не позволим да ни открият. И ще го направим.
ЧЕТВЪРТИ ДЕН
Понеделник, 6 декември
Главна квартира на ЦРУ
Райън вървеше по коридора на последния етаж на Ленгли, Вирджиния — главната квартира на Централното разузнавателно управление. Вече бе преминал през три отделни проверки за сигурност, при никоя от които не му бе поискано да отвори заключеното ръчно куфарче, сега скрито под гънките на бледобежовото палто, което му беше подарил офицер на Кралския военноморски флот.
Това, което беше облякъл, бе подбрано от жена му — скъп костюм, закупен в Савил Роу. Беше с английска кройка — нито консервативен, нито по последния вик на съвременната мода. Той имаше цял куп костюми, подобни на този, подредени грижливо по цветове в стенния гардероб. Носеше ги с бели ризи и вратовръзки на ивици. Единствените бижута, които носеше, бяха годежната халка, университетски пръстен и скъп, но точен — цифров ръчен часовник на още по-скъпа златна верижка. Райън не беше човек, който обръща голямо внимание на външния вид. Работата му всъщност се състоеше именно в това — да погледне под привидното, за да търси истината.
физиката му не беше забележителна — висок метър и осемдесет и пет, със средно развито телосложение, което се деформираше в кръста поради липсата на спортни занимания, наложена от отвратителното английско време. Често потъваше в размисъл и в сините му очи се появяваше отнесен поглед, а лицето приемаше механичен израз, докато съзнанието му се опитваше да разгадае данните от изследователския материал за новата му книга. Единствените хора, които Райън изпитваше потребност да впечатлява, бяха познатите му, останалите не бяха от голямо значение. Той нямаше амбиция да става известен. Животът му, според неговата преценка, бе вече усложнен точно колкото трябваше — малко повече, отколкото повечето от заобикалящите го биха предположили. В него се включваха съпруга, която той обичаше, две деца, по които беше луд, работа, която предизвикваше интелекта му, и достатъчна финансова независимост, позволяваща му сам да избира пътя си. Пътят, избран от Райън, го отведе в ЦРУ. Официалното мото на управлението беше „Истината ще ви направи свободни“. Номерът е, си казваше той поне веднъж дневно, да се открие тази истина и макар да се съмняваше, че някога ще достигне тази възвишена милост, се гордееше в себе си със способността си да вкусва от нея — всеки път по едно малко късче.
Кабинетът на заместник-директора по разузнавателните операции заемаше цял ъгъл от най-горния етаж и гледаше отвисоко към покритата с дървета долина на Потомак. На Райън предстоеше да премине през още една проверка.
— Добро утро, доктор Райън.
— Здравей, Нанси — усмихна се Райън. Нанси Къмингс бе секретарка от двадесет години, като през това време бе служила при осем заместник-директори. Беше същото както и навсякъде другаде — шефовете идваха и си отиваха, но добрите и изпълнителни секретари оставаха.
— Как е семейството, докторе? Коледа ли очаква?
— Разбира се, макар че Сали е малко разтревожена. Не е сигурна, че Дядо Коледа знае къде сме се преместили, и се страхува, че няма да си направи труда да отиде до Англия заради нея. Но той ще го направи — довери й Райън.
— Толкова са сладки като малки. — Тя натисна един скрит бутон. — Можете направо да влезете, доктор Райън.
— Благодаря ти, Нанси. — Райън завъртя електронно заключващата се топка на вратата и влезе в кабинета на заместник-директора.
Вицеадмирал Джеймс Гриър се бе отпуснал в съдийския си стол с висока облегалка и преглеждаше някаква папка. Огромното му махагоново бюро бе покрито с подредени купчинки от папки, чиито ръбове бяха обрамчени с червени ленти, а на кориците им бяха написани различни кодови думи.
— Здрасти, Джак! — извика той през стаята. — Кафе?
— Да, благодаря, сър.
