всеки един зависи от всички останали. Изпълнявайте задълженията и заповедите си и когато завършим това пътуване, вие ще сте станали истински съветски моряци. Това е всичко. — Рамиус вдигна палеца си от комутатора на микрофона и го постави обратно в гнездото му. Нелоша реч, реши той — голяма примамка и яка тояга.
Отзад в кухнята един старшина стоеше неподвижен, стиснал комат топъл хляб, и се взираше с недоумение в окачения на стената високоговорител. Заповедите им май не трябваше да бъдат тези, а? Да не би плановете да са се променили? Мичманът се върна към задълженията си, като се хилеше и се кискаше на перспективата за една седмица в Куба. Беше чувал много истории за Куба и кубинските жени и гореше от нетърпение да провери дали са верни.
— Интересно, дали наоколо има американски подводници? — размишляваше Рамиус в командната кабина.
— Възможно е, другарю капитан? — кимна капитан втори ранг Бородин, който беше на вахта. — Да включим ли „гъсеницата“?
— Започвайте, другарю!
— Всички машини, стоп! — заповяда Бородин.
— Всички машини стоп. — Старшина-кормчията завъртя индикатора в положение „стоп“. Заповедта незабавно беше потвърдена по вътрешния номератор и няколко секунди по-късно глухият тътен на двигателите замря.
Бородин вдигна телефона и натисна бутона за инженерното отделение.
— Другарю главен механик, пригответе се да включите „гъсеницата“!
Това не беше официалното име на новата задвижваща система. Тя изобщо нямаше наименование, а само номер. Прякорът „гъсеница“ й бе даден от млад инженер, взел участие в разработването на подводницата. Нито Рамиус, нито Бородин знаеха защо, но както често се случваше с прякорите, той й бе прилегнал.
— Готов съм, другарю Бородин — докладва главният механик след минута.
— Отворете вратите отпред и отзад! — последва новата заповед на Бородин.
Мичманът на вахта посегна към командното табло и натисна четири ключа. Сигналните лампички над всеки един от тях промениха цветовете си от червено в зелено.
— Вратите отворени, другарю!
— Включете „гъсеницата“! Ускорете бавно до тринадесет възела!
— Ускорявам бавно до едно-три възела, другарю — потвърди заповедта инженерът.
Корпусът на лодката, затихнал за момент, издаде нов звук. Шумовете на двигателите бяха по-тихи и съвсем различни от предишните. Звуците, които издаваше реакторът, дължащи се главно на циркулационните помпи за охлаждаща вода, станаха почти недоловими. Като се имаше предвид работата, която вършеше, „гъсеницата“ не използваше твърде много енергия. Скоростомерът в мичманския пункт, спаднал на пет възела, започна отново да пълзи нагоре. В ограниченото пространство на помещенията за екипажа пред ракетното отделение няколкото спящи мъже се размърдаха слабо в койките си, реагирайки на накъсания тътен, идващ отзад, и на бученето на електрическите двигатели на няколко стъпки от тях, отделени единствено от херметизиращия корпус. Бяха твърде изморени, макар и само за един ден в морето, за да обърнат внимание на шума, борейки се напълно да използват малкото време, определено за сън.
— „Гъсеницата“ функционира нормално, другарю капитан — докладва Бородин.
— Отлично. Рулеви, рул две-шест-нула! — заповяда Рамиус.
— Две-шест-нула, другарю — завъртя руля наляво рулевият.
Американската подводница „Бремертън“
Тридесет мили на североизток американската подводница „Бремертън“ се движеше по курс две-две-пет и тъкмо се измъкваше изпод ледената покривка. Щурмова подводница от клас 688, тя изпълняваше мисия за електронно разузнаване в Карско море, когато й бе заповядано да се отправи на запад към Колския полуостров. Не се очакваше руската ракетна подводница да отплава поне още една седмица и шкиперът на „Бремертън“ се бе раздразнил от тази нова разузнавателна тъпотия. Щеше да успее да бъде на място, за да засече „Червения октомври“, ако тя бе отплавала по график. Въпреки това американските хидроакустици бяха засекли съветската подводница няколко минути по-рано, независимо от факта, че се движеха с четиринадесет възела.
— Командна кабина, от сонара!
— Слушам, сонар! — Вдигна телефонната слушалка капитан II ранг Уилсън.
— Изгубихме контакта, сър! Винтовете й спряха преди няколко минути и не са тръгнали отново. На изток се улавя нещо друго, но ракетната подводница замря.
„Много добре. Вероятно е легнала на дрейф. Ще се промъкнем до нея. Бъди нащрек, шефе!“ Всички тези мисли преминаха през главата на капитан Уилсън, докато направи двете крачки до планшета. Двамата офицери от групата за съпровождане на цели, които определяха курса за контакт, вдигнаха очи, за да разберат мнението на командира.
— Ако бях на тяхно място, щях да сляза близо до дъното и да кръжа бавно точно тук. — Уилсън очерта неправилен кръг върху картата, който обхващаше позицията на „Червения октомври“. — Така че дайте да се промъкнем до нея. Ще намалим скоростта си до пет възела и ще се опитаме да се приближим и да я докопаме отново по шума на ядрения реактор — обърна се Уилсън към дежурния по кораб. — Намалете скоростта на пет възела!
— Да, капитане!
Североморск, СССР
В сградата на Централната поща на Североморск сортировач наблюдаваше намръщено как шофьор на камион стоварва огромен платнен чувал на работната му маса и излиза през вратата. Беше закъснял — е, не съвсем закъснял, поправи се чиновникът, след като през последните пет години този кретен не беше успял нито веднъж да бъде точен. Беше събота и той се възмущаваше от това, че е на работа. Четиридесетчасовата работна седмица в Съветския съюз беше въведена едва преди пет години. За нещастие, тази промяна изобщо не беше засегнала жизнено важните обществени служби, каквито бяха пощите. И така, той беше тук и продължаваше да работи по шест дни в седмицата, при това без допълнително заплащане. „Позор“ — не само го мислеше той, но и често го бе казвал в апартамента си, докато играеше на карти с колегите си пред бутилка водка и краставички.
Той развърза връзката и обърна чувала наопаки. Отвътре изпаднаха няколко по-малки торби. Нямаше смисъл да бърза. Месецът едва започваше и предстояха седмици, през които щяха да местят събралите се писма и пакети от единия край на зданието до другия. Всеки работник в Съветския съюз е държавен служител и сред тях съществува поговорката: „Докато началниците се преструват, че ни плащат, ние ще се преструваме, че работим.“
Сортировачът отвори едно малко пощенско чувалче и измъкна приличащ на служебен плик, адресиран до Главното политическо управление на флота в Москва. Чиновникът спря и опипа плика. Вероятно идваше от някоя от подводниците на база в Полярний от другата страна на фиорда. „Какво ли може да гласи писмото?“ — запита се човечецът, разигравайки наум играта, която забавлява всички пощаджии по света. Дали беше съобщение, че всичко е готово за една последна атака срещу империалистическия Запад? Или списък на партийни членове, закъснели с плащането на вноските си, или искане за още тоалетна хартия? Нямаше кой да му отговори. Подводничари! Всички те бяха примадони — дори и селянчетата, отбиващи редовната си военна служба и продължаващи да чоплят калта между пръстите на краката си, се пъчеха наоколо като членове на партийния елит.
Чиновникът беше шестдесет и две годишен. Беше изкарал Великата отечествена война като танкист в гвардейски танков корпус, придаден към Първи украински фронт, командван от Конев. Това, каза си той, беше мъжка работа — да се втурнеш в акция, качен на огромен боен танк, и да преследваш криещите се в дупките си германски пехотинци. Когато нещо трябваше да се направи против тези плужеци, то се правеше. А сега какво беше станало със съветските бойци? Живееха си на борда на луксозни лайнери, хапваха си
