добре и се изпъваха в топли легла. Единственото топло легло, което той беше познавал, бе върху ауспуха на дизеловия двигател на танка и трябваше да се бори за него. Светът беше полудял оттогава. Сега моряците се държаха като царски синчета, пишеха тонове писма наляво и надясно и наричаха това работа. Тези разглезени момченца не знаеха какво е тегло. А привилегиите им? Всяка дума, която пишеха върху хартия, имаше предимство. Повечето от тях бяха сълзливи писъмца до възлюбените им, а той трябваше да ги сортира тук цяла събота, за да могат съселянките им да ги получат, макар че вероятно нямаше да могат да получат отговор по-рано от две седмици. Да, нещата не бяха както в добрите стари времена.
Сортировачът подхвърли плика с небрежен замах на китката към пощенската торба за Москва в срещуположния край на работната му маса. Не улучи и писмото падна на бетонния под. Щеше да попадне във влака с един ден по-късно, но сортировачът не го беше грижа. Същата вечер щеше да има хокеен мач — най-големият мач за началото на сезона, „Централна Армия“ срещу „Криле“.
Мороу, Англия
„Най-големият известен успех на Холси беше и най-голямата му грешка. Доказвайки себе си като народен герой с легендарна агресивност, адмиралът щеше да заслепи следващите поколения с внушителните си интелектуални способности и остър комарджийски инстинкт за…“ Джак Райън се намръщи на компютъра си. Звучеше прекалено силно като докторска дисертация, а той вече имаше една. Понечи да изтрие целия пасаж от паметта на диска, но се отказа. Трябваше да следва тази линия на мислене в увода си. Колкото и фалшив да беше, той щеше да служи като изходна точка за това, което искаше да каже. Защо уводите трябваше винаги да бъдат най-трудната част на една историческа книга? От три години работеше върху „Сражаващият се моряк“ — една поръчана му биография на флотски адмирал Уилям Холси. Тя се съдържаше почти цялата в половин дузина дискети, поставени до неговия компютър „Епъл“.
— Тате? — дъщеричката на Райън се беше втренчила в него.
— А, как е моята малка Сали днес?
— Чудесно.
Райън я вдигна и постави в скута си, като плъзна внимателно стола си по-далеч от клавиатурата. Сали беше напълно отдадена на игрите и учебните програми и понякога си въобразяваше, че може да се справи и с „уърдстар“. Веднъж това бе довело до загубата на двадесет хиляди думи от електронно запаметения ръкопис. И до напляскване.
Детето облегна глава на рамото на баща си.
— Не изглеждаш добре. Какво тревожи моето малко момиченце?
— Ами, тате, почти е Коледа, знаеш, и… не съм сигурна дали Дядо Коледа знае къде сме. Миналата година не бяхме тук.
— О, разбирам. Страхуваш се, че той няма да дойде тук?
— Ъ-хъ!
— Защо не ме попита по-рано? Разбира се, че ще дойде. Обещавам!
— Обещаваш?
— Обещавам!
— Добре. — Тя целуна баща си и изтича навън от стаята, за да гледа рисувани филми по „тели“, както наричаха телевизията в Англия. Райън остана доволен, че го е прекъснала. Не искаше да забрави да прибере някои неща, преди да се върне във Вашингтон. Къде ли беше… о, да! Извади една дискета от чекмеджето на бюрото и я вкара в допълнителното дискетно устройство на компютъра. Изчисти екрана и след това прегледа коледния списък с нещата, които все още предстояха да бъдат купени. С една проста команда свързаният с компютъра принтер извади копие на списъка. Райън откъсна листа и го пъхна в портфейла си. Работата не му спореше в тази съботна сутрин. Реши да отиде и поиграе с децата си. В края на краищата щеше да бъде закован във Вашингтон през по-голямата част от следващата седмица.
„В. К. Коновалов“
Съветската подводница „В. К. Коновалов“ пълзеше над пясъчното дъно на Баренцово море с три възела в час. Намираше се в югозападния ъгъл на квадрат 54–90 и в продължение на последните десет часа бе дрейфвала напред-назад по линията север-юг, очаквайки „Червения октомври“ да пристигне за началото на учението „Октомврийски мраз“. Капитан втори ранг Виктор Алексиевич Туполев крачеше бавно около пиедестала на перископа в командната кабина на малката си и бърза щурмова подводница. Очакваше появяването на стария си учител, надявайки се да му погоди няколко малки трика. Беше служил при Учителя в продължение на две години. Бяха хубави години, през които бе установил, че бившият му командир до известна степен е циничен, особено по отношение на Партията, но без колебание можеше да свидетелства за уменията и майсторството на Рамиус.
Същото можеше да каже и за себе си. Туполев, направил вече три години като командир, беше един от най-добрите ученици на Учителя. Сегашният му плавателен съд беше чисто нов, от типа „Алфа“ — най- бързата правена някога подводница. Един месец преди това, докато Рамиус оборудваше „Червения октомври“ след първото й изпитание, Туполев с трима от офицерите си бе отплавал, за да види модела на подводница, служещ за изпитване на прототипната задвижваща система. Дълъг тридесет и два метра и задвижван от дизел-електрически двигатели, моделът бе базиран в Каспийско море, далеч от очите на империалистическите шпиони, и бе държан в покрит док, скрит от разузнавателните им спътници. Рамиус бе участвал в разработката на „гъсеницата“ и Туполев позна стила на Учителя. Щеше да бъде неимоверно трудно да се засече. Но не и невъзможно. След като в продължение на една седмица бе следвал с електрически задвижван катер модела из северния край на Каспийско море, влачейки най-добрата пасивна хидроакустична система, създадена някога от страната му, той откри, че е намерил пролука. Не много голяма, но достатъчна, за да бъде използвана.
Разбира се, нямаше гаранции за успех. Съревноваваше се не само с машина, но и с капитана, който я командваше. Туполев познаваше в подробности района, в който се намираше. Водата беше почти напълно изотермална — липсваха топли водни пластове, които да скрият под себе си подводницата. Намираха се достатъчно далеч от пресноводните реки по северния бряг на Русия, така че нямаше причина да се тревожи от наличието на басейни или стени с различна соленост, които да смущават хидроакустичното разузнаване. „Коновалов“ бе снабден с най-добрата съветска хидроакустична система, откопирана почти напълно от френската DUUV-3 и леко подобрена, както твърдяха заводските техници.
Туполев реши да имитира американската тактика на бавно дрейфване, на малка скорост, достатъчна да поддържа управлението, в очакване „Червения октомври“ да пресече пътя му. Тогава щеше да последва плячката си отблизо и да нанесе в корабния си дневник всички промени в курса и скоростта й, така че, сравнявайки двата дневника няколко седмици по-късно, Учителя да може да разбере, че някогашният му ученик е играл своя собствена победна игра. Време беше някой да го направи.
— Нещо ново на сонара? — нарастваше напрежението на Туполев. Търпението му бе започнало да се изчерпва.
— Нищо ново, другарю капитан. — Старпомът чукна с пръст кръстчето върху картата, отбелязващо позицията на „Рокосовский“ — ракетна подводница от клас „Делта“, която бяха преследвали в продължение на няколко часа в същия район на учението. — Нашият приятел продължава да обикаля бавно в кръг. Мислиш ли, че „Рокосовский“ ще се опита да ни обърка? Дали капитан Рамиус не е уредил присъствието му, за да усложни задачата ни?
Тази мисъл беше хрумнала и на Туполев.
— Може би, но по-вероятно не е. Учението е организирано от самия Коров. Нашите заповеди бяха запечатани, както вероятно и тези на Марко. От друга страна обаче, адмирал Коров е стар приятел на Марко. — Туполев замълча за миг и поклати глава. — Не! Коров е почтен човек. Мисля, че Рамиус се придвижва насам с възможно най-малка скорост. Намерението му е да ни изнерви и хвърли в недоумение. Разбрал е, че трябва да го преследваме, и си е направил плановете. Може би ще се опита да влезе в квадрата от неочаквана посока или да ни накара да си го помислим. Ти никога не си служил под командването на Рамиус, другарю лейтенант. Той е лисица — стара, с посивели мустаци лисица. Намеренията ми са да продължим да патрулираме по същия начин още четири часа. Ако дотогава не сме ги
