пренасяне на тежки товари на дълги разстояния. Трите му турбинни двигателя, кацнали върху фюзелажа, развиваха значителна тяга и можеха да пренасят цял взвод въоръжени бойци на големи разстояния.
Тази нощ освен обичайния си тричленен екипаж той возеше още четирима пасажери и голям резерв от гориво в допълнително монтираните резервоари. Пасажерите бяха натъпкани в задния край на товарния отсек и оживено разговаряха или се опитваха да го правят, надвиквайки шума от двигателите. Офицерите от разузнаването намираха за безсмислено да се страхуват от опасността, на която ги излагаше задачата им, и обсъждаха какво биха могли да открият на борда на една истинска руска подводница. Всеки един от тях обмисляше историите, които би могъл да разказва след това, и разсъждаваше, че ще е жалко, че те никога няма да видят бял свят. Все пак никой не изрази тази мисъл гласно. Най-много шепа хора щяха да узнаят цялата истина, а останалите щяха да се задоволят с откъслечни фрагменти, които впоследствие щяха да бъдат възприемани като части от различни операции. Всеки съветски агент, опитващ се да разбере целта на мисията, щеше да се изправи пред лабиринт от дузини коридори без изход.
Схемата на мисията беше разработена изключително внимателно. Хеликоптерът следваше определен маршрут до „Инвинсибъл“, откъдето щяха да отлетят със „Сий Кинг“ на английския военноморски флот към американския кораб „Пиджън“. Изчезването на „Стелиън“ от въздушната база на флота само за няколко часа щеше да бъде възприето като рутинен полет. Турбодвигателите на хеликоптера работеха на максимална мощност и топяха горивото. Бяха вече на четиристотин мили от американския бряг и им оставаха още около осемдесет. Полетът до „Инвинсибъл“ не беше директен, а лъкатушеше, за да може да заблуди случайно засекли ги радари. Пилотите бяха уморени. Четири часа са много време да бъдат прекарани в тясна пилотска кабина, а военните самолети не се славят с удобства. Летателните прибори горяха с приглушена червена светлина. Двамата мъже обръщаха най-много внимание на изкуствения хоризонт, защото плътната облачност не им позволяваше да се издигнат по-високо, а полетът над водата през нощта хипнотизира. Все пак това не беше ново за тях. Пилотите го бяха вършили много пъти и не се безпокояха повече, отколкото опитен шофьор, който кара по хлъзгав път. Опасността присъстваше, но те бяха свикнали с нея.
— „Джулиът 6“, целта ви е на азимут нула-осем-нула, разстояние седемдесет и пет мили — обадиха се от „Сентри“.
— Да не мисли, че сме се загубили? — запита капитан Джон Маркс по вътрешното разговорно устройство.
— Военновъздушни сили — отвърна вторият пилот. — Те не разбират много от полети над водата. Мислят, че ще се загубим без път, който да следваме.
— Ъ-хъ — изсмя се Маркс. — За кого ще заложиш на мача нощес?
— За „Ойлъз“, с три и половина.
— Шест и половина. Крайният защитник на „Фили“ е все още извън строя.
— Пет.
— Добре. Пет кинта. От мен да мине — ухили се Маркс. Той обичаше да рискува. На следващия ден от нападението на Аржентина над Фолклендските острови той беше запитал дали някой от ескадрилата няма да заложи на Аржентина и да спечели седем долара.
Непосредствено над главите им и малко назад двигателите работеха с хиляди обороти в минута и задвижваха седемлопатковия главен ротор. Нямаше как да знаят, че в трансмисионния картер, близо до отвора за контрол на течността, се е образувала и се разширяваше пукнатина.
— „Джулиът 6“, от целта ви току-що излетя изтребител, за да ви съпровожда. Ще се срещнете след осем минути. Той се приближава към вас по курс единайсет часа.
— Браво на тях — промърмори Маркс.
„Хариър 2-0“
Лейтенант Паркър пилотираше „Хариър“, който трябваше да съпровожда „Супер Стелиън“. Един младши лейтенант седеше на задната седалка на самолета на английските военноморски сили. Истинската им цел беше не да ескортират хеликоптера до „Инвинсибъл“, а да направят последен оглед за някоя руска подводница, която би могла да засече полета на „Супер Стелиън“.
— Някаква активност по повърхността? — попита Паркър.
— Никакъв признак. — Лейтенантът се занимаваше с радарната апаратура, която претърсваше пространството вляво и вдясно пред тях по курса им. Никой от мъжете не знаеше какво става, въпреки че и двамата бяха обсъждали надълго и нашироко, без да успеят да стигнат до истината, какво бе подгонило самолетоносача им из скапания океан.
— Потърси хеликоптера — нареди Паркър.
— Един момент… Ето го. Точно на юг от курса ни. — Младши лейтенантът натисна бутон и пред пилота светна екран. Изображение върху него отразяваше основно топлината на двигателите, монтирани върху хеликоптера.
— „Хариър 2-0“, тук „Сентри“. Целта е на един часа по курса ви, разстояние двайсет мили, край.
— Прието, виждаме го на инфрачервения си сандък. Благодаря, край — отвърна Паркър. — Страшно полезно нещо са тези АУАКС.
— Този „Сикорски“ препуска с всички сили. Погледни двигателите му.
„Супер Стелиън“
Точно в този момент трансмисионният картер се спука и галоните смазочно масло образуваха мазен облак зад роторната главина, а фините зъбчати колела започнаха да се чупят едно друго. На контролното табло проблесна алармена светлина. Маркс и вторият пилот едновременно посегнаха да прекъснат захранването на трите двигателя, но не им достигна време. Трансмисионната система се опита да замръзне на място, но мощта на двигателите я разкъса. Последва експлозия. Назъбени парчета метал пръснаха защитния кожух и разцепиха предната част на хеликоптера. Въртящият момент на ротора завъртя бързо „Стелиъна“ около оста му и той започна да пада. Двама от мъжете в задната част, които бяха разхлабили предпазните си колани, излетяха от седалките си и се изтъркулиха напред.
— МЕЙДЕЙ, МЕЙДЕЙ, МЕЙДЕЙ, тук е „Джулиът 6“ — извика вторият пилот. Тялото на Маркс се отпусна върху приборите за управление, а на тила му се появи тъмно петно. — Падаме, падаме! МЕЙДЕЙ, МЕЙДЕЙ, МЕЙДЕЙ!
Вторият пилот се опитваше да направи нещо. Главният ротор се въртеше бавно, прекалено бавно. Автоматичният разединител, предназначен да му позволява автономно въртене и да го контролира, беше разрушен. Приборите за управление бяха почти безполезни и хеликоптерът пропадаше като пирон към черната повърхност на океана. Пилотът се бореше с лостовете за управление и се опитваше чрез опашния ротор да спре падането на хеликоптера. Успя, но беше твърде късно.
„Хариър 2-0“
Не за първи път Паркър виждаше мъже да умират. Самият той бе отнел живот като бе изпратил ракета „Сайдуиндър“ към соплото на аржентински изтребител. Тогава не му бе приятно, но сега беше още по-лошо. Видя как гърбицата от двигатели на „Супер Стелиън“ избухна в дъжд от искри. Пламъци нямаше, но какво от това? Наблюдаваше и се надяваше носът на хеликоптера да успее да се вдигне. Успя, но не достатъчно. „Стелиъна“ се стовари тежко във водата. Фюзелажът се разцепи по средата и предната част незабавно потъна, но задната се заподмята като вана върху вълните в продължение на няколко секунди, преди да започне да се пълни с вода. Изображението върху екрана на инфрачервения радар не показа някой да се е измъкнал от нея, преди да е потънала.
— „Сентри“, „Сентри“, видяхте ли? Край.
— Прието, „Хариър“. Веднага изпращаме спасителна група. Можете ли да останете да кръжите там?
— Прието, ще се помотаем наоколо — провери горивото Паркър. — Девет-нула минути. Аз… чакай! — Паркър насочи самолета надолу и включи едновременно фаровете за приземяване и телевизионната система. — Виждаш ли, Ян? — попита той седящия зад него.
— Мисля, че помръдна.
