— Следователно, ако имат възможност, ще ядат и хора. Можете да разчитате на гласа ми против тях.
— Е, има теория, че са взели навлечените в кожи изследователи за пингвини, но не бих желал да я проверявам. Във всеки случай почти сме сигурни, че са изяли няколко гмурци.
Настъпи кратко мълчание, докато всички обмисляха информацията. Сетне доктор Саха поде отново:
— Очевидно, преди да стигнем до някакви решения, имаме нужда от още факти. Трябва да уловим косатки и да ги проучим внимателно. Смятате ли, че бихте могли да установите връзка с тях, както с делфините?
— Вероятно да, макар и след години.
— Отклоняваме се от същността на въпроса — намеси се нетърпеливо доктор Хирш. — Все още предстои да решаваме какво да правим, а не как да го правим. Боя се, че в полза на косатките и против нашите приятели делфините има и друг, страшно силен довод.
— Зная какъв е той, но продължавайте — каза професор Казан.
— Ние извличаме значителен дял храна от морето — около сто милиона тона риба годишно. Делфините са ни преки съперници. Онова, което те изяждат, е изгубено за нас. Казвате, че имало война между косатките и делфините, но има и война между делфините и рибарите, на които те късат мрежите и крадат улова. В тази война косатките са наши съюзници. Ако те не ограничават делфиновите популации, за нас може да не остане риба.
Колкото и да е странно, това като че не обезсърчи професора, нещо повече, той явно беше доволен.
— Благодаря ви, Мордехай! Вие ми дадохте идея. Знаете, разбира се, че се е случвало делфините да помагат на хората, като подгонват и рибни пасажи, а след това си поделят улова? Така са живеели тук с аборигените от Куинсланд преди двеста години.
— Да, зная. Да не искате да осъвремените обичая?
— Ами да, пък и някои други неща… Благодаря, господа, безкрайно съм ви задължен. Щом проведа няколко опита, ще изпратя паметна бележка до всички членове на комитета и ще проведем общо заседание.
— След като ни събудихте толкова рано сутринта, бихте могли да ни подскажете нещичко.
— Съжалявам, но няма да го сторя, докато не ми стане ясно кои от идеите са напълно безумни и кои само налудничави. Дайте ми няколко седмици, а междувременно бихте могли да поразпитате дали някой не може да ми заеме косатка. За предпочитане е да не яде повече от половин тон храна на ден.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
Първата нощна разходка през рифа остана за Джони едно незабравимо преживяване. Имаше отлив, луната не се беше показала, а звездите блестяха ярко на безоблачното небе, когато двамата с Мик тръгнаха от брега, въоръжени с непромокаеми фенерчета, копия, маски, ръкавици и торби, които се надяваха да напълнят с лангусти. Много от обитателите на рифа не напускаха скривалищата си преди настъпването на нощта, а Мик искаше да събере редки и красиви черупки от мекотели, които никога не се появяваха денем. Той изкарваше доста пари, като ги продаваше на колекционери от континента — съвсем незаконно, тъй като фауната на острова беше защитена от куинсландския закон за риболова.
Оголеният от прилива корал хрущеше под краката им, фенерчетата хвърляха пред тях снопове светлина, съвсем невзрачна в сравнение с необятната тъма на рифа. Нощта беше толкова непрогледна, че след като изминаха стотина метра, от острова не остана следа. За щастие имаха фар — червената предупредителна светлина на една от радиомачтите. Без този ориентир щяха да са безнадеждно загубени. Дори звездите не бяха сигурен водач: докато стигнеха до края на рифа и се върнеха, те щяха да са изминали повечето от небесния си път.
Във всеки случай, докато налучкваше пътя през крехкия, призрачен коралов свят, Джони трябваше много да внимава и не му остана много време да гледа звездите. Но щом вдигна очи, бе поразен от онова, което видя.
От хоризонта на запад до небето над тях се издигаше огромна пирамида от светлина. Слаба светлина с ясни очертания, досущ сияние на далечен град. Но на стотици километри в тази посока нямаше градове — само пусто море.
— Какво е това, боже мой? — попита най-сетне Джони. Мик, който беше отишъл напред, докато той зяпаше към небето, отначало не можа да разбере какво го учудва.
— О, това се вижда всяка ясна безлунна нощ. Нещо от Космоса, предполагам. Не се ли вижда и в твоята страна?
— Не съм забелязал, но там нямаме такива ясни нощи.
Момчетата останаха да погледат с изгасени фенерчета небесното чудо, което малцина са виждали, откак илюминациите и пушекът на градовете завладяха света и затъмниха великолепието на небесата. Това бяха Зодиакалните светлини — истинска загадка за астрономите, на които бяха нужни векове, за да открият, че светлините представляват огромен ореол от прах около Слънцето.
Скоро след това Мик хвана първата си лангуста. Тя пълзеше по дъното на плитка локва — бедното същество така се обърка от електрическата светлина, че и не понечи да избяга. Лесно влезе в торбата, а скоро към него се присъединиха и други. Джони реши, че този начин да се хващат раци не е много честен, и все пак нямаше да допусне това да му развали удоволствието, когато ги яде.
По рифа бяха плъзнали много други „ловци“. Сноповете светлина от фенерчетата разкриваха хиляди малки рачета. Обикновено те се разбягваха, понякога не отстъпваха и размахваха заплашително щипките си срещу приближаващите чудовища. Джони се чудеше дали са смели, или просто глупави.
По корала дебнеха конусовидни охлюви с красиви шарки. Трудно беше да повярва, че за по-малките твари на рифа дори тези бавноподвижни мекотели бяха смъртоносни хищници. Целият чудесен и красив свят под краката му представляваше бойно поле. Всеки миг в тишината около него се извършваха безброй нападения и убийства, устройваха се засади.
Вече приближаваха до ръба на рифа и газеха в десетина-двайсет сантиметра вода. Тя беше изпълнена с фосфоресцираща светлина и при всяка крачка под краката им се пръскаха звезди. Дори когато стояха на едно място, най-малкото им помръдване изпращаше искрици светлина към повърхността. Но когато оглеждаха водата на светлината на фенерчетата, в нея не се забелязваше нищо. Съществата, които луминесцираха, бяха твърде малки или съвсем прозрачни и не се виждаха.
Водата започна да става дълбока и в тъмнината пред себе си Джони чуваше рева и грохота на вълните, които се блъскаха в рифа. Движеше се бавно и предпазливо, защото, макар да беше минавал оттук десетина пъти денем, мястото изглеждаше съвсем непознато и чуждо, осветено от тесните снопове на фенерчетата. Джони знаеше, че всеки миг може да се натъкне на дълбок вир или подводна долина.
И все пак се изненада, когато коралът пред краката му внезапно свърши и момчето се озова на самия бряг на тъмен, тайнствен вир. Светлината проникваше едва на десетина сантиметра и чезнеше в дълбочината, въпреки че юдата беше кристално чиста.
— Тук няма как да не хванем лангусти — рече Мик и се потопи във вира почти безшумно, като остави Джони сам на близо километър от сушата, в кънтящия мрак на рифа.
Не беше задължително да го последва. Ако искаше, можеше да остане на брега, докато Мик се върне. Вирът изглеждаше много зловещ и негостоприемен и Джони си представи всевъзможните чудовища, които дебнеха в дълбините му.
После си каза, че това е смешно. Вероятно се беше гмуркал в този вир и познаваше всичките му обитатели. Те щяха да се изплашат от него също толкова, колкото той от тях.
Внимателно огледа фенерчето и го спусна във водата да провери дали продължава да свети. После си намести маската, вдъхна бързо и дълбоко няколко пъти и последва Мик.
Сега, когато беше заедно със светлината, тя стана изненадващо силна, но разкриваше само ограничено пространство от корал и пясък. Извън тесния й конус цареше мрак, тайнственост, заплаха. В тези няколко мига на първото си нощно гмуркане Джони замалко не изпадна в паника. Изпита почти непреодолим порив да погледне през рамо, за да види дали нещо не го преследва.
Но след някоя и друга минута овладя страховете си. Търсещият сноп светлина на Мик, който
