Те го следваха и от време на време се отъркваха гальовно в него. Що се отнася до Сузи и Спутник, повече нямаше защо да натиска клавиша ПРИЯТЕЛ.
Когато излезе от басейна, професор Казан го прегърна, като че бе намерил отдавна загубен син. Дори доктор Кийт, за голямо смущение на Джони, се опита да го стисне в кокалестите си ръце и той трябваше да отскочи настрана, за да избегне ласката му. Още щом напуснаха зоната на мълчанието, двамата учени започнаха да бъбрят като развълнувани ученички.
— Не може да бъде! — чудеше се доктор Кийт. — През повечето време те действуваха по-бързо от нас.
— Да, забелязах го — отговори професорът. — Не мога да твърдя, че мислят по-добре от нас, но няма съмнение, че го правят по-бързо.
— Професоре, мога ли следващия път да опитам и аз машинката? — попита жално Мик.
— Да — каза незабавно професорът. — Сега, когато знаем, че са готови да сътрудничат с Джони, добре ще е да видим дали са готови да сътрудничат и с други хора. Представям си екип от гмурци и делфини, които вършат какво ли не: изваждат потънали кораби и безброй други неща от морето. — Професорът се сепна в най-голямото си въодушевление и добави: — Току-що се сетих за две думи, които трябваше да влязат в комуникатора. Веднага ще ги вложим!
— Кои са те? — попита доктор Кийт.
— МОЛЯ и БЛАГОДАРЯ.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
Вече повече от сто години Островът на делфините бе свързан с една легенда. Джони и бездруго щеше да я чуе, но стана така, че сам се натъкна на нея.
Беше тръгнал напряко през гората, която покриваше три четвърти от острова, но, както ставаше обикновено, се оказа, че така няма да стигне по-бързо. Щом напусна пътеката и загуби всякакво чувство за ориентация сред гъстоизрасналите пандани и пизонии и започна да потъва до колене в пясъчната почва, която буревестниците бяха разровили с гнездата си.
Необикновено чувство — да се „изгубиш“ само на сто-двеста метра от многолюдно селище и всичките си приятели. Представяше си как би се чувствувал в сърцето на обширна джунгла, на хиляди километри от цивилизацията. Тук усети цялата самота и тайнственост на неопитомената природа, ала и нищо от опасностите й, защото знаеше много добре, че в която и посока да тръгне, след пет минути ще бъде вън от гората. Наистина нямаше да се озове там, където иска, но това едва ли имаше значение за такъв малък остров.
Внезапно забеляза нещо необикновено в мястото, където беше попаднал. Дърветата бяха по-дребни и нарядко и след като се огледа, той постепенно осъзна, че гората в този участък е била изсечена. Сигурно поляната беше изоставена много, много отдавна — съвсем беше обрасла. Още някоя друга година, и от нея нямаше да има следа.
Кой ли е живял тук, чудеше се той, години преди радиото и самолетите да свържат Големия бариерен риф със света? Престъпници? Пирати? През ума му преминаха светкавично най-различни романтични предположения и той започна да рови из корените на дърветата, за да види какво ще намери.
Беше позагубил вече търпение и се чудеше дали не фантазира, когато се натъкна на почернели от огън камъни, покрити с листа и пръст. „Огнище“, реше Джони и удвои усилията си. Почти веднага намери парчета ръждиво желязо, чаша без дръжка и счупена лъжица.
И толкова. Не се оказа кой знае какво съкровище, но пък беше доказателство, че тук са живели цивилизовани хора, а не диваци. Никой не би дошъл на Острова на делфините, толкова далеч от материка, само на излет. Който и да е бил, той сигурно е имал сериозно основание да го направи.
Джони взе лъжицата за спомен и десет минути след като напусна поляната, стигна отново на брега. Тръгна да търси Мик и го намери в класната стая — следеше края на лента 3 на МАТЕМАТИКА II част. Веднага след като свърши, Мик изключи учебния компютър и му се изплези, а Джони показа лъжицата и разказа къде я е намерил.
— Ще ми се да не я беше вземал — рече той. — Добре ще направиш да я върнеш на място.
— Но защо? — попита Джони смаян.
Мик съвсем се обърка. Запристъпва с големите си голи крака по лъскавия линолеум и взе да увърта.
— Не че вярвам в призраци, но настина не бих искал да съм там в тъмна нощ.
Джони започна да губи търпение, но знаеше, че трябва да остави Мик да разкаже всичко по свой начин. И така, той заведе Джони до Съобщителния център, обади се в Бисбънския музей и размени няколко Думи с помощник-уредника на отдела за история на Куинсланд.
Няколко секунди по-късно на монитора се появи необикновен предмет: железен резервоар или цистерна, дълга около метър и половина и дълбока половин метър, поставена в стъклен шкаф. До нея имаше две хубави весла.
— Какво мислиш, е това? — попита Мик.
— Прилича ми на цистерна за вода.
— Да, но е било лодка, която е отплавала от този остров преди сто и трийсет години с трима души на борда.
— Трима души ли, в такова малко нещо?
— Е, единият е бил бебе. Другите са били една англичанка, Мери Уотсън, и готвачът й китаец, чието име съм забравил, беше нещо с А…
Докато слушаше необикновената история, Джони се пренесе назад във времето, в една епоха, която почти не си представяше. А е било само 1881 година — нямаше век и половина оттогава. Съществували са телефонът и парната машина, Алберт Айнщайн е бил роден. Но канибалите все още гребели на бойните си канута край Големия бариерен риф.
Въпреки това младият съпруг, капитан Уотсън, се настанил да живее на Острова на делфините. Работата му била да събира и продава трепанги или морски краставици — грозните, подобни на наденички същества, които пълзят лениво из всеки коралов вир. Китайците плащали много скъпо за изсушените им кожи, които ценели високо като лекарство.
Скоро запасите от морски краставици на острова се изчерпали и капитанът трябвало да ги търси все по-далеч от дома. Пътувал със седмици на малкия си кораб и оставял младата си жена да гледа къщата и новородения им син с помощта на двама слуги китайци.
Диваците слезли на брега, когато капитанът го нямало. Те убили единия от китайците и сериозно ранили другия, преди Мери Уотсън да ги прогони с пушката и револвера си. Но тя знаела, че ще дойдат пак, а корабът на мъжа й щял да се върне чак след месец.
Отчайващо тежко положение, но Мери Уотсън била храбра и енергична жена. Тя решила да избяга от острова с бебето и слугата в малката желязна цистерна, в която варели морските краставици. Надявала се да ги прибере някой от корабите, които плавали покрай рифа.
Заредила с храна и вода малкия, нестабилен плавателен съд и потеглила от острова на гребла. Слугата бил тежко ранен и не можел да й помага, а четиримесечният син вероятно се нуждаел от непрекъснато внимание. Имала късмет само в едно отношение, но без него пътешествието не би траяло и десет минути — морето било съвършено спокойно.
На следния ден заседнали на съседния риф и останали там два дни с надеждата да видят кораб. Но кораб така и не минал и те поели отново. В края на краищата изминали четирийсет и две мили и стигнали до един малък остров.
Точно от този остров видели да минава параход, но никой на борда не забелязал как Мери Уотсън отчаяно маха с одеялото на бебето.
Свършили водата, а на острова нямало извор. Преживели още четири дни и бавно умирали от жажда, с надеждата за дъжд, който така и не завалял, и за кораб, който така и не се появил.
Три месеца по-късно съвсем случайно една попътна шхуна изпратила на брега хора да търсят храна. Вместо това намерили тялото на готвача китаец и скрита в храстите, желязната цистерна. Открили Мери Уотсън, свита вътре, все още с бебето в ръце. А до нея бил дневникът на осемдневното пътуване, който попълвала до последния миг.
