открие, преди корабът да пресече Тихия океан и се озове на другия край на света.
Разбута кашоните и пакетите и седна с облекчение, облегнал гръб на голям сандък с етикет „Бундабърг Кемикъл, ДОО“. Започна да се чуди какво ли означава ДОО, но преди да се сети, че става дума за „Дружество с ограничена отговорност“, вълненията и умората надвиха и той заспа на коравия метален под.
Когато се събуди, корабът беше спрял — цареше тишина и нямаше вибрации. Погледна часовника си: бе прекарал на борда пет часа. За това време, при положение, че не са спирали и другаде непредвидено, „Санта Ана“ всякак бе изминала хиляда и петстотин километра. Вероятно бе стигнала до някое от големите пристанища по тихоокеанското крайбрежие и привършила товаренето, щеше да потегли към морето.
Хванеха ли го сега, приключението скоро щеше да свърши. По-добре да остане на мястото си, докато корабът навлезе далеч навътре в океана. Оттам положително нямаше да се върнат, за да оставят някакъв шестнайсетгодишен пътник без билет.
Но Джони беше гладен и жаден. Рано или късно трябваше да намери храна и вода. „Санта Ана“ можеше да престои и няколко дни, и тогава гладът щеше да го пропъди от скривалището.
Реши да не мисли за ядене, макар да не му беше лесно, защото по това време закусваше. Големите авантюристи и изследователи, си каза Джони твърдо, са понасяли и по-тежки несгоди.
За щастие „Санта Ана“ остана само час в неизвестното пристанище. По едно време Джони почувствува — за голямо свое облекчение — как подът започва да вибрира, дочу и далечния писък на реактивните двигатели. После, когато корабът се откъсна тежко от земята, почувствува, че поемат нагоре, сетне усети тласък и те потеглиха напред. Ако сметките му бяха верни и това бе наистина последната спирка на сушата, след два часа щяха да бъдат доста навътре в морето.
Съвсем търпеливо изчака двата часа, после реши, че може спокойно да се предаде. Малко притеснен, той тръгна да намери екипажа и — както се надяваше — нещо за хапване.
Но се оказа, че съвсем не е толкова лесно да се предаде. Ако отвън „Санта Ана“ бе голям, то отвътре изглеждаше огромен. Джони все повече огладняваше, а не забелязваше никакви признаци на живот.
Но ето че откри нещо, което значително повиши настроението му: малък илюминатор, откъдето за първи път зърна света навън. Не се виждаше кой знае колко, но все пак човек добиваше представа. Докъдето стигаше погледът, се простираше сива, неспокойна вълниста шир. Нямаше и следа от суша — само водна пустош, която се носеше с огромна скорост под него.
Джони виждаше океана за първи път. Беше прекарал целия си живот във вътрешността на сушата, сред хидропонните стопанства в пустинята на Аризона или сред новите гори на Оклахома. Необузданото и безбрежно водно пространство беше чудесно, но и страшно. Дълго стоя загледан през илюминатора, опитвайки се да осъзнае факта, че наистина се отдалечава все повече от земята, където се бе родил, поел към страна, за която нищо не знае. Но беше твърде късно да промени нещата.
Решението на проблема с храната дойде съвсем неочаквано, когато се натъкна на спасителната лодка — осемметрова затворена моторница, скътана под подвижната част на корпуса, която се отваряше като огромен прозорец. Лодката беше окачена на две висилки, които се извъртаха навън, когато трябваше да я спуснат в морето.
Джони не устоя на изкушението да се качи в малката моторница и първото, което забеляза, беше шкафа с надпис „Неприкосновен запас“. Борбата със съвестта не продължи дълго. Половин минута по-късно той хрупаше сухари и сушено месо. Макар и доста ръждива, водата в резервоара задоволи жаждата му и той се почувствува по-добре. Не беше като обиколка с луксозен туристически кораб, но трудностите бяха поносими.
Запасите накараха Джони да промени плановете си. Нямаше защо да се предава. Можеше да се крие през цялото пътуване и с малко повече късмет да се измъкне, без да го открият. Не знаеше какво ще прави след това, но Австралия беше обширна страна и все нещо щеше да измисли.
Върна се в скривалището с храна за двайсетина часа — пътуването не би продължило повече, и се опита да се отпусне. Ту задрямваше, ту поглеждаше часовника и се опитваше да пресметне къде ли се намира „Санта Ана“. Питаше се дали ще спре на Хаваите, или на друг тихоокеански остров и се надяваше, че няма да спират. Гореше от нетърпение колкото може по-скоро да започне новия си живот.
Веднъж-дваж си спомни за леля Марта. Щеше ли да съжалява, че е избягал? Едва ли, а виж, за братовчедите си беше сигурен — те определено щяха да се радват, че са се отървали от него. Един ден, когато забогатее и пожъне успехи, ще ги потърси само за да си направи удоволствието да им види физиономиите. А това се отнасяше и до повечето му съученици и най-вече до онези, които се подиграваха на ниския му ръст и го наричаха „мъник“. Щеше да им покаже, че умът и решителността са по-важни от мускулите. Приятно му беше да се потопи във фантазии и отново се унесе в сън.
Все още спеше, когато корабът внезапно спря. Сепна се от взрив, а няколко мига по-късно го разтърси сгромолясването на „Санта Ана“ в морето. После светлините изгаснаха и настъпи пълен мрак.
ГЛАВА ТРЕТА
За първи път в живота си Джони почувствува как обезумява от страх. Усещаше крайниците си омекнали и почти не можеше да диша от тежестта, притиснала гърдите му. Струваше му се, че вече се дави — а то наистина можеше да стане, ако не успееше да се измъкне от своя капан.
Трябваше да намери изхода, но го заобикаляха кашони и сандъци и омотан в тях, той скоро загуби ориентация. Истински кошмар — опитваш се да избягаш, а не можеш. Но това не беше сън, а самата действителност.
Болката и уплахата от това, че се удря в невидими препятствия, го накара да се отърси от паниката. Не биваше да губи ума си и да се лута в тъмното. Просто трябваше да върви в една и съща посока, докато намери стена, а после да я следва, за да стигне до вратата.
Планът беше чудесен, но се натъкна на толкова пречки, че както му се стори, мина цял век, преди да напипа пред себе си гладкия метал и да разбере, че е стигнал до стена. След това вече беше лесно и едва не извика от облекчение, когато намери вратата и рязко я отвори. Защото коридорът не беше тъмен, както се боеше. Светлините бяха изгаснали, но аварийните лампи мъждееха и всичко се виждаше.
Тогава долови мирис на дим и разбра, че „Санта Ана“ гори. Забеляза също, че коридорът вече не е хоризонтален — корабът силно се беше наклонил към кърмата, където се намираха двигателите. Джони предположи, че взривът е пробил корпуса и водата нахлува в него.
Може би корабът не беше в опасност, но как да е сигурен в това? Не му харесваше начинът, по който се накланяше, а още по-малко зловещото скърцане. Безпомощният кораб се поклащаше напред-назад и встрани по много неприятен начин и на Джони започна да му се повдига, което сигурно беше първият признак на морска болест. Опита да не обръща внимание на корема си и да се съсредоточи върху по-важния въпрос — как да се спаси.
Ако корабът потъваше, трябваше час по-скоро да намери пътя към спасителната лодка. Натам сигурно се бяха отправили всички. Екипажът щеше да се изненада, когато открие още един пътник, но Джони се надяваше, че ще се намери място и за него.
Ала къде остана спасителната лодка? Беше ходил там само веднъж, но знаеше, че стига да има достатъчно време, ще я намери. А с време не разполагаше. В бързината няколко пъти сбърка посоката и трябваше да се връща. Пред него внезапно се изпречи масивна стоманена стена — беше сигурен, че преди я нямаше. Иззад ръбовете й излизаше дим и се дочуваше непрекъснато, застрашително пращене. Обърна се и побягна с все сили по слабоосветения коридор.
Когато най-сетне намери верния път, беше изтощен и страшно изплашен. Да, това беше коридорът — в края му трябваше да има късо стълбище, което води до спасителната лодка. Затича — беше близо до целта и нямаше защо да пести сили.
Паметта не му беше изневерила. Стълбището се намираше точно там, където очакваше. Но лодката я нямаше.
Корпусът зееше отворен, висилките се подаваха навън, а под тях, сякаш за да го дразнят, се поклащаха празните макари на скрипците. През отвора нахлуваха силни пориви на вятър и носеха със себе си пръски вода. Устата на Джони загорча от соления вкус, който скоро щеше да опознае прекалено добре.
Със свито сърце се приближи и погледна навън към морето. Беше нощ. Луната, която видя как започна
