телевизията и знаеше, че са дружелюбни и разумни същества. Те играеха като деца сред останките на „Санта Ана“, побутваха плаващите по повърхността на водата предмети с аеродинамичните си муцуни и издаваха странни сумтящи и пискливи звуци. На няколко метра един бе подал глава над водата и балансираше дъска на носа си като дресирано животно в цирк. Сякаш искаше да каже на другарите си: „Вижте какво измислих!“
Странната, не човешка, но умна глава се обърна към Джони и делфинът изпусна играчката с очевидна изненада. Той се гмурна, писукайки от възбуда, и няколко секунди по-късно Джони беше заобиколен от лъскави, любопитни лица. А също и усмихнати лица, защото устите на делфините бяха сковани в замръзнали усмивки — така заразителни, че Джони също се усмихна.
Вече не се чувствуваше самотен. Имаше компания, макар да не беше човешка и да не можеше с нищо да му помогне. Страшно интересно му стана да гледа как покритите с гълъбовосива кожа тела се движат наоколо без усилие и ровят из останките на „Санта Ана“. Джони забеляза, че го правеха, за да си играят и да се забавляват. Приличаха на агнета, които подскачат на пролетна морава — странна гледка за морската шир.
Делфините все така се подаваха и го поглеждаха, сякаш да се уверят, че не е избягал. Наблюдаваха го с голямо любопитство как смъква подгизналите си дрехи и ги простира да се сушат на слънце. Придобиха сериозно и замислено изражение, когато Джони тържествено ги попита:
— Я кажете, какво да правя сега?
Един от отговорите на въпроса беше очевиден — трябваше да си направи подслон, преди тропическото слънце да го изпече жив. За щастие бързо намери изход. Успя да издигне малък вигвам от няколко летви, които върза с кърпичката си, а после ги покри с ризата. Когато свърши, се почувствува доста горд. Искаше и зрителите наоколо да оценят находчивостта му.
Сега не можеше да прави друго, освен да лежи в сянката и да си пести силите, докато вятърът и теченията го носят към неизвестната му съдба. Не чувствуваше глад. Макар устните му да бяха пресъхнали, щяха да минат няколко часа, преди жаждата да се превърне в сериозен проблем.
Морето се беше поуспокоило и край Джони се диплеха с плавни и гъвкави движения ниски, загладени вълни. Някъде беше срещал фразата: „Люлян от люлката на океана“1. Сега вече знаеше какво означава това. Бе така приятно и успокояващо, че почти можеше да забрави отчайващото си положение. Стигаше му да гледа синьото море и синьото небе и да наблюдава тези необикновени, но красиви животни, които се плъзгаха, стрелкаха и скачаха над водата, радвайки се на живота.
Нещо побутна сала и Джони излезе от унеса си. За момент не можа да повярва, че бе заспал и че слънцето бе вече над него. После салът отново трепна и той разбра защо.
Четири делфина плуваха един до друг, бутаха сала по водата по-бързо, отколкото би го бутал човек, и продължаваха да набират скорост. Джони се вторачи изумен в животните, които пляскаха и пръхтяха само на сантиметри от него. Нова игра ли беше това?
Още щом си зададе въпроса, разбра, че отговорът е „не“. Поведението им напълно се беше променило. Те плуваха съзнателно и целенасочено. Времето за игри бе свършило. Намираше се в центъра на голяма група делфини и всички те се движеха уверено в една посока. Бяха десетки, ако не и стотици, отпред и отзад, отляво и отдясно, докъдето стигаше взорът му. Имаше чувството, че препуска през океана в средата на военна колона, на кавалерийска бригада.
Запита се колко ли ще продължава това, но делфините не проявяваха признаци, че ще намаляват скоростта. От време на време някой изоставаше от сала, тогава друг незабавно заемаше мястото му, така че темпото се запазваше. Макар да беше много трудно да прецени бързината им, Джони предположи, че бутат сала с повече от пет морски мили в час. Но нямаше начин да разбере дали се движи на север, юг, изток или запад. Не можеше да се ориентира за посоките на света от това почти отвесно слънце.
Едва много по-късно установи, че пътува на запад, защото слънцето залязваше пред него. С радост си помисли, че наближава нощта — след знойния ден очакваше с нетърпение нейната прохлада. Вече усещаше страшна жажда, устните му бяха ожарени и напукани и макар водата около него да го привличаше, знаеше, че е опасно да я пие. Жаждата беше взела връх и той повече не чувствуваше глад. И да имаше храна, не би могъл да я погълне.
Изпита истинско облекчение, когато слънцето се спусна и потъна в златисточервено сияние. А делфините продължаваха все на запад под звездите и изгряващата луна. Джони пресметна, че ако се движат така през цялата нощ, ще изминат близо сто морски мили. Без съмнение те имаха определена цел, но каква ли беше тя? Започна да се надява, че недалеч има суша и по някаква неизвестна причина тези дружелюбни и умни същества го водят натам. Но не можеше да си представи защо си правеха такъв труд.
Тази нощ бе най-дългата в живота му, защото растящата жажда не му даваше да заспи. Към мъките се прибавяше и това, че през деня изгоря от слънцето. Непрестанно се въртеше и извиваше върху сала, напразно се опитваше да се намести удобно. Повечето време лежа по гръб, а с дрехите си пазеше изгорелите места, докато луната и звездите пълзяха мъчително бавно по небето. Понякога на изток преминаваше яркият фар на спътник, движейки се много по-бързо и в обратна посока на звездите. Не му даваше мира мисълта, че на космическите станции там горе има хора и уреди, които лесно щяха да го намерят — ако се заловят да го търсят. Но те, разбира се, нямаха никакви основания да го сторят.
Най-сетне луната залезе и през краткия мрак преди зазоряване от морето отново лумна фосфоресцираща светлина. Изящните аеродинамични тела около сала придобиха огнени очертания. Траекторията на всеки делфин, подскочил във въздуха, бележеше ярка дъга в нощта.
Този път Джони не приветствува зората. Вече знаеше колко жалки са преградите, които бе издигнал срещу тропическото слънце. Отново опъна малката палатка, промъкна се под нея и се опита да отклони мисълта си от жаждата.
Не беше възможно. През няколко минути се улавяше, че си представя студени млечни шейкове, чаши с леден плодов сок и вода, рукнала на искрящи струи. Носеше се по морето не повече от трийсет часа, а някои хора са преживявали без вода много по-дълго време.
Единствено решителността и енергията на неговите придружители поддържаше духа му. Стадото все така препускаше на запад и тласкаше пред себе си сала, без да намалява скоростта. Джони престана да търси обяснение на загадъчното поведение на делфините. Проблемът щеше да се разреши от само себе си, когато му дойдеше времето, или въобще нямаше да се разреши.
А после, към обед, зърна за пръв път суша. Дълги минути се боеше, че това е само облак на хоризонта, но странно защо той беше единственият на небето и се намираше точно пред него. Скоро всички съмнения изчезнаха, макар че очертанията на острова се губеха зад вълните и трептяха на небосклона.
След час вече различаваше подробности. Островът беше дълъг и нисък, изцяло обрасъл с дървета. Заобикаляше го тесен плаж от ослепително бял пясък, а пред плажа като че ли имаше много широк риф, защото белите вълни се разбиваха на около миля в морето.
Отначало Джони не видя признаци на живот, но после, за голямо свое облекчение, забеляза от гористата вътрешност да се издига тънък стълб дим. Където има дим, има човешки същества — и вода, за която копнееше цялото му тяло.
Намираха се на няколко мили от острова, когато делфините неприятно го изненадаха, защото започнаха да завиват, сякаш за да заобиколят близката суша. После разбра защо го правят. Рифът беше голямо препятствие и те щяха да го отминат, за да приближат острова от другата страна.
Обиколката отне най-малко час, но Джони остана спокоен, защото беше сигурен, че спасението е близко. Когато салът и неуморимият му ескорт завиха към западната страна на острова, видя лодки на котва, ниски бели постройки, редици от къщички и мургави хора, които се движеха сред тях. Това самотно петънце в Тихия океан имаше доста обитатели.
Делфините като че ли се поразколебаха и той остана с впечатлението, че не им се навлиза в плитки води. Те добутаха бавно сала към закотвените лодки, а сетне се отдръпнаха, сякаш казваха: „По-нататък се оправяй сам.“
В Джони напираше желанието да изрече няколко благодарствени слова, но устата му беше прекалено пресъхнала и не можеше да говори. Затова се смъкна полека от сала. Озова се във вода, която му стигаше до кръста, и изгази до брега.
