неговото приключение, осветяваше и края му. Само няколко метра по-долу разгневеното море се блъскаше в борда на кораба, а от време на време някоя вълна се изкатерваше по корпуса и се разливаше с плясък в краката му. Дори от другаде да не влизаше вода, „Санта Ана“ скоро щеше да се напълни.

Някъде недалеч отекна приглушена експлозия, аварийните светлини премигаха и угаснаха. Бяха му послужили точно толкова, колкото му трябваше, защото инак в тъмното никога не би намерил пътя дотук. Но какво от това? Беше сам в потъващ кораб, на стотици километри от сушата.

Надзърна навън в нощта, търсейки някаква следа от спасителната лодка, но морето беше пусто. Разбира се, моторницата можеше да е от другата страна на „Санта Ана“ и да не се вижда. Това беше най-вероятното обяснение, защото екипажът едва ли би напуснал района, докато корабът продължава да се държи над водата. Но пък бяха действували светкавично, следователно положението беше сериозно. Джони се запита дали „Санта Ана“ не носи товар от експлозиви или леснозапалими материали — и ако е така, кога ли ще гръмне.

Една вълна го шибна в лицето и го ослепи с пръските си. Дори за тези няколко минути морето чувствително се беше покачило. Трудно би повярвал, че такъв голям кораб може да потъне толкова бързо, но, разбира се, корабите на въздушна възглавница бяха много крехки и не бяха пригодени да издържат подобно изпитание. Предположи, че водата ще стигне до краката му след десетина минути.

Грешеше. Внезапно, без никакво предупреждение, „Санта Ана“ престана да се полюшва тежко и подскочи като умиращо животно, което се опитва за последен път да се изправи на крака. Джони не се поколеба. Някакъв инстинкт му подсказа, че корабът потъва, и колкото повече се отдалечи от него, толкова по-добре.

Стиснал зъби за среща със студа, той се хвърли във водата с точен, изящен скок. Но тутакси с изненада усети не студ, а топлина. Беше забравил, че за последните няколко часа се озова от зима в лято.

Когато се издигна на повърхността, Джони започна да плува с всички сили с непохватен, но бърз свободен стил. Зад себе си чуваше чудовищно гълголене, трясък и рев, сякаш гейзер изпускаше парата си. Внезапно всички звуци замлъкнаха, до него достигна само стонът на вятъра и съскането на вълните, които го отминаваха в нощта. Уморената стара „Санта Ана“ потъна тихо, без съпротива, и въпреки опасенията на Джони не го отнесе със себе си.

Когато се увери, че всичко е свършило, той спря да плува и се огледа. Първото, което забеляза на по- малко от километър, беше спасителната лодка. Замаха с ръце и завика колкото му глас държи, но напразно. Лодката вече тръгваше — дори някой да гледаше назад, едва ли щеше да го види. А разбира се, никой не предполагаше, че има още един оцелял пътник, когото трябва да приберат.

Остана сам под жълтата, поела на запад луна, и непознатите звезди на южното небе. Можеше да се носи по водата с часове. Морето го държеше много по-добре от водата във вировете, където се беше учил да плува. Но колко дълго ще преседи на повърхността, в крайна сметка беше без значение. Нямаше и едно на милион вероятност някой да го открие. Последната му надежда изчезна с отдалечаващата се спасителна лодка.

Нещо се блъсна в него и го накара да извика от изненада и уплаха. Оказа се само корабен отломък. Джони забеляза, че водата наоколо гъмжи от плаващи предмети. Откритието го поокуражи, защото можеше да си направи сал. Така щеше да увеличи шансовете си за спасение. А можеше теченията да го отнесат на суша, като онези хора, които се бяха носили по Тихия океан на прочутия „Кон-Тики“ горе-долу преди век.

Заплува към бавно въртящите се останки и установи, че морето беше станало много по-спокойно. Горивото, което бавно се изцеждаше от потъналия кораб, беше укротило вълните и те не съскаха гневно, а се надигаха, лениво се огъваха и диплеха. Отначало височината им го сепна, но щом го настигнеха, те го издигаха и спускаха и той престана да се бои. Дори в това бедствено положение бе вълнуващо да открие, че човек може да се издига безопасно и без усилие върху най-големите вълни.

Започна да си проправя път сред плаващи кашони, парчета дърво, празни шишета и всякакви дребни отломки, но те не му вършеха работа. Трябваше му нещо по-голямо, за да го използува като сал. Вече губеше надежда, че ще успее, когато зърна на около петнайсет-двайсет метра някакъв тъмен правоъгълник да се издига и хлътва сред вълните.

Когато стигна дотам, с радост откри, че това беше голям сандък. С мъка се покатери отгоре. Сандъкът щеше да го издържи, макар да не беше много устойчив и да проявяваше склонност да се преобръща. Джони се просна отгоре му и заплава по вълните на десетина сантиметра над водната повърхност. На ярката лунна светлина прочете написаните с шаблон букви, върху които лежеше. Те гласяха: „ДА СЕ ДЪРЖИ В СУХО И СТУДЕНО ПОМЕЩЕНИЕ“.

Колкото до Джони — едва ли можеше да се каже, че е сух, но с положителност му беше студено. Вятърът, който духаше върху мокрите дрехи, го караше да чувствува неприятен хлад, но трябваше да издържи до изгрев слънце. Погледна часовника си и не се изненада, като видя, че е спрял. Но дори и да работеше, онова, което показваше, не би означавало нищо — нали откак се бе промъкнал на борда на злополучната „Санта Ана“, бе пресякъл много часови зони и часовникът му щеше да е поне шест часа напред.

Зачака треперещ на мъничкия сал, загледан в залязващата луна и заслушан в шумовете на морето. Макар неспокоен, вече не беше така изплашен. Дотук се измъкна като по чудо и затова заживя с чувството, че нищо не може да му се случи. Дори без храна и вода, няколко дни беше в безопасност. Не желаеше да мисли за по-нататък.

Луната се плъзна надолу по небето и нощта стана по-тъмна. Тогава за голяма своя изненада забеляза, че морето пламти от плаващи светли точици. Те проблясваха и гаснеха като електрически сигнали и образуваха светла диря след носещия се по водата сал. Когато потапяше ръката си, от пръстите му потичаше огън.

Гледката беше толкова изумителна, че за момент забрави за опасностите. Чувал бе, че в морето живеят светещи същества, но не беше и сънувал, че са толкова много. За първи път бе в досег с чудесата и тайните на великата стихия, заемаща три четвърти от земната повърхност. От нея зависеше съдбата му.

Луната докосна хоризонта, поколеба се за миг, а после изчезна. Небето над него блестеше от звезди — древните звезди от старите съзвездия и още по-блестящите нови, които хората бяха открили през последните петдесет години, откакто дръзнаха да излязат в околоземното пространство. Но нито една не светеше така ярко, както милиардите звезди, които сияеха под водата и създаваха впечатлението, че салът плава в огнено езеро.

Луната залезе, ала на него му се стори, че изминаха векове, преди да се появят първите признаци на зората. После Джони съзря неясна слаба светлина на изток, загледа с нетърпение разстилането й по хоризонта и усети, че сърцето му подскочи, когато златният ръб на слънцето изплава на края на света. Няколко мига и небесните морски звезди изчезнаха, сякаш никога не са съществували — дошъл бе денят.

Едва успя да се зарадва на красотата на зората, когато забеляза нещо, което му отне всякаква надежда. Право към него от запад се зададоха със смразяваща кръвта целеустременост десетки сиви триъгълни плавници.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Докато плавниците пореха водата и приближаваха към сала с невероятна скорост, Джони си спомни всички потресаващи разкази за акули и претърпели корабокрушение моряци. Сви се така, че да заема колкото може по-малко място в средата на сандъка. Той страшно се заклати — аха-аха да се преобърне. За своя изненада Джони изпита не толкова страх, колкото притъпено съжаление и надежда — ако се стигнеше до най-лошото, поне всичко да свърши бързо. А беше жалко, че никой нямаше да разбере какво се е случило с него.

После морето около сала се изпълни с гладки сиви тела, които се плъзгаха по водата като панаирни влакчета. Джони не знаеше почти нищо за морските същества, но акулите със сигурност не плуваха по този начин. А и тези животни дишаха също като него. Чуваше ги как сумтят и как се отварят и затварят дихателните им отвори. Ами да, разбира се — това бяха делфини!

Джони се успокои и вече не се свиваше в средата на сала. Често беше виждал делфини на кино или по

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×