После за негов ужас един от техниците се доближи до косатката с предмет, наподобяващ нещо средно между игла на спринцовка и бормашина. Много внимателно опипа тила на Снежка, опря апарата и натисна копчето. Чу се слабо, пронизително свистене и иглата потъна дълбоко в мозъка на косатката, прониквайки през дебелата кост на черепа без усилие, като нагорещен нож в масло.
Мик понесе операцията по-тежко от Снежка, която едва ли усети бодването. Човек с познания по физиология не би се изненадал, но Мик, както повечето хора, не знаеше странния факт, че мозъкът не усеща болка. Можеш да го режеш и пробиваш, без собственикът му да изпитва каквото и да е.
В мозъка на Снежка вкараха десет сонди. Свързаха ги с проводници и ги отведоха до плоска аеродинамична кутия, прикачена на темето й. Цялата операция отне по-малко от час. После напълниха басейна с вода и косатката започна да плува лениво, сумтейки и изпускайки водни струи. Очевидно операцията не я смути, но на Мик му се стори, че тя го гледа с обиденото изражение на човек, предаден от приятел, на когото е имал доверие.
На следния ден от Делхи пристигна доктор Саха. Като член на Консултативния съвет той беше стар приятел на професор Казан. Освен това доктор Саха се ползуваше със световен авторитет по най-сложния от всички органи — човешкия мозък.
— Последния път използувах такъв апарат на слон — рече физиологът, докато наблюдаваше как Снежка се щура из басейна. — Накрая управлявах хобота му толкова точно, че пишеше на машина.
— В нашия случай няма нужда от такава виртуозност — рече професор Казан. — Искам само да контролирам движенията на Снежка и да я отуча да яде делфини.
— Смятам, че мога да ви го обещая, стига моите хора да са поставили електродите на място. Но няма да стане веднага. Първо трябва да направя карта на мозъка.
Работата с картата на мозъка беше бавна, деликатна и изискваше голямо търпение и изкуство. Саха стоеше с часове край контролното табло и наблюдаваше поведението на Снежка, а тя се гмуркаше, приличаше, плуваше лениво из басейна или лапаше рибата, която й предлагаше Мик. През цялото време мозъкът й изпращаше чрез прикрепения към него предавател радиосигнали като спътник в орбита. Импулсите, регистрирани от електродите, се записваха на лента, за да може доктор Саха да види схемата на електричната активност, която съответствуваше на всяко конкретно действие.
Най-сетне беше готов за първата стъпка. Вместо да получава импулси от мозъка на Снежка, той започна да му въздействува с електрически ток.
Резултатът беше едновременно смайващ и страшен — по-скоро магия, отколкото наука. С едно завъртване на ключ или натискане на копче доктор Саха можеше да накара голямото животно да плува наляво или надясно, да описва кръгове и осморки, да се отпуска неподвижно в средата на басейна — изобщо да изпълнява всяко движение, което той пожелае. Усилията на Джони да контролира Спутник и Сузи с комуникатора, правеха толкова силно впечатление, а ето че сега изглеждаха едва ли не детинска работа.
Но Джони и не се стремеше към друго — Сузи и Спутник му бяха приятели и той предпочиташе да им предостави свободата на избор. Ако не искаха да му се подчинят — както често ставаше — това си беше тяхно право. Снежка нямаше избор: електрическите импулси в мозъка й я бяха превърнали в жив робот без воля, принуден да изпълнява заповедите на доктор Саха.
Колкото по̀ се замисляше Джони, толкова по̀ се притесняваше. Можеше ли същото управление да се приложи и на него? Попита и разбра, че вече е правено с човек, и то много пъти, но при лабораторни условия. Ако се използваше за зло, а не за добро, това научно средство за манипулиране можеше да е по-опасно и от атомната енергия.
Нямаше съмнение, че целта на професор Казан бе благородна — поне за делфините, — но в какво се състоеше тя, Джони все още не можеше да си представи. Не се досети дори когато опитът премина в следващата фаза: на острова докараха изключително творение — механичен делфин в естествена големина, придвижван от електромотори.
Създал го беше преди двайсет години някакъв учен от океанографски институт, който не можел да разбере как делфините съумяват да плуват толкова бързо. Според изчисленията му мускулите им не би трябвало да ги придвижват с повече от десет морски мили в час — а те развиваха без всякакви усилия два пъти по-голяма скорост.
Затова ученият построил макет на делфин и изучавал неговото поведение, като го пускал да плува, натоварен с апаратура. Проектът се провалил, но моделът бил така красиво изработен и действувал толкова добре, че никой нямал сърце да го унищожи дори когато доскучал на създателя си и той се отрекъл от него. От време на време техниците от института избърсвали праха и го показвали пред публика. Ето как професорът научил за него. Все пак механичният делфин се радваше на известност.
Той би измамил всеки учен, но когато го пуснаха в басейна в присъствието на десетки изпълнени с любопитство зрители, провалът беше пълен. Снежка хвърли презрителен поглед на механичната играчка и повече не й обърна внимание.
— Точно от това се боях — прошепна професорът без особено разочарование. Като всички учени той отдавна бе разбрал, че повечето експерименти се провалят, и не се срамуваше да се изложи дори пред публика. Великият Дарвин например свирил часове наред на тромпет в една зеленчукова градина, за да види дали това ще повлияе върху развитието на растенията. — Вероятно е чула електромотора и е разбрала измамата. Е, тогава нямаме избор. Ще трябва да използуваме за примамка истински делфин.
— Ще поканиш ли доброволци? — пошегува се доктор Саха.
Но шегата се обърна срещу него. Професор Казан помисли и кимна.
— Точно това ще направя.
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
— На острова се шири мнението, че професорът е откачил, че съвсем се е побъркал — каза Мик.
Джони се хвърли в защита на своя герой.
— Знаеш, че това са глупости. Сега пък какво е направил?
— Използува машинката за мозъчни вълни и управлява храненето на Снежка. Предлага й риба, а после доктор Саха й пречи да яде. След като я боцне няколко пъти, тя и не опитва. Наричат това „приучване“. Сега из басейна плуват четири-пет карани, а тя дори не ги поглежда. Но пък яде всякаква друга риба.
— Е, и защо професорът е откачил?
— Не ти ли е ясно какво се опитва да направи? Щом може да отучи Снежка да яде каранки, може да я отучи да яде и делфини. Но каква полза? Косатките са милиони — може ли всички да „приучи“?
— Каквото и да прави, професорът има основание — възрази Джони. — Почакай и ще видиш.
— Все пак ми се ще да не мъчат Снежка. Боя се, че това ще я озлоби.
„Косатка и озлобяване — звучи странно“, помисли си Джони и попита:
— Че има ли някакво значение?
Мик се ухили смутено и започна да рови пръстта с крак.
— Обещай на никого да не казваш — помоли той.
— Разбира се.
— Знаеш ли, аз доста плувам с нея. Тя е по-забавна от твоите попови лъжички.
Джони се вторачи сащисан в него. Преглътна обидата за Сузи и Спутник и като пое дъх, възкликна:
— И ти ми твърдиш, че професорът бил луд?! — После добави подозрително: — Нали не се занасяш пак? — Вече долавяше шегите на Мик, но сега му се виждаше сериозен.
Мик поклати глава.
— Ако не ми вярваш, ели при басейна. Е да, разбирам, че изглежда откачено, но в действителност е съвсем безопасно. Всичко започна случайно. Един ден се заплеснах, докато я хранех, подхлъзнах се на ръба и паднах в басейна.
— Брей! — подсвирна Джони. — Сигурно си решил, че е настъпил последният ти миг!
— Точно така. Когато изплувах, гледах само в устата на Снежка. — За момент замълча, после добави: — Знаеш ли, не е вярно това, дето в такива моменти човек си спомня за миналото. В ума ми бяха единствено зъбите й. Мислех си дали ще ме глътне наведнъж, или ще ме прехапе на две.
— И какво стана? — попита Джони, затаил дъх.
