— Легендата е много стара — започна Кийт. — Ейнар повтаря това няколко пъти. И както изглежда, случката е направила много голямо впечатление на делфините, защото те подчертават, че подобно нещо не е имало преди и след това. Доколкото разбирам, стадо делфини плувало нощем край голям остров, когато внезапно станало светло като ден и „слънцето слязло от небето“. В тази фраза съм съвсем сигурен. Слънцето паднало във водата и изгаснало. Всеки случай отново настъпила тъмнина. На повърхността плавало нещо огромно — поне 128 делфински дължини. Дотук така ли е?
— Съгласен съм с всичко, освен с числото. Според мен то е 256, но това не е толкова важно. „Нещото“ е било голямо, в това няма съмнение.
Делфините, както беше установил професорът, брояха на двоичен принцип. Това би могло да се очаква, защото имаха само два „пръста“, т.е. плавници, с които да броят. Техните думи за 1, 10, 100, 1000, 10 000 съответствуваха на 1, 2, 4, 8, 16 в десетичните представи на човека. Затова за тях 128 и 256 бяха привлекателни кръгли числа, които означаваха приблизителни, а не точни мерки.
— Делфините се изплашили и стояли настрана от „нещото“ — продължи доктор Кийт. — Докато плавало по водата, то издавало необикновени звуци. Ейнар наподоби някои от тях и на мен ми прозвучаха като електродвигатели или компресори.
Професорът кимна в знак на съгласие, но не го прекъсна.
— Последвал страшен взрив и морето закипяло. Всичко в радиус 1024 или дори 2048 дължини било изтребено. „Нещото“ потънало бързо, а докато потъвало, имало още взривове. Дори делфините, които избягали незасегнати, умрели скоро след това от неизвестна болест. В продължение на години всички избягвали района, но тъй като не се случило нищо друго, някои любопитни делфини се върнали да го проучат. На морското дъно открили много пещери. И потърсили в тях риба. А сетне и тези посетители умрели от същата непозната болест, затова сега никой не се приближава до онова място. Според мен разказът е предназначен да служи преди всичко за предупреждение.
— Предупреждение, което се е повтаряло хиляди години — съгласи се професорът. — И предупреждение за какво?
Доктор Кийт се размърда неспокойно на стола си.
— Не виждам изход — каза той. — Ако легендата се основава на факти, а трудно мога да си представя, че са я измислили делфините, преди няколко хиляди години там е кацнал космически кораб. Сетне ядрените му двигатели се взривили и заразили морето с радиоактивност. Теорията е фантастична, но друго обяснение не мога да намеря.
— Защо да е фантастична? Вече сме убедени, че във Вселената има много разумен живот, така че можем да очакваме и други раси да строят космически кораби. В действителност трудно може да се обясни защо досега не са дошли на Земята. Някои учени предполагат, че в миналото сме имали посетители, но са дошли преди толкова хиляди години, че не останало свидетелство за това. Е добре, може би вече разполагаме с някакви доказателства.
— Какво смяташ да правиш?
— За момента нищо не може да се направи. Питах Ейнар и той няма никаква представа къде се е случило това. Трябва да се доберем до един от разказвачите на делфините и да запишем цялата сага. Да се надяваме, че ще ни даде повече подробности. Веднъж да разберем къде приблизително е този район, и ще можем да уточним мястото с гайгерови броячи — дори и след десет хиляди години. Само от едно се боя.
— От какво?
— Да не би косатките да са погълнали носителя на информацията. Защото тогава няма да се доберем до истината.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
Никога посетител на острова не е бил посрещан с толкова смесени чувства. Когато големият товарен вертолет дойде от юг, изминал целия път от Изследователската база за китове на Тасмания, край басейна се събраха всички, които не бяха в морето.
Вертолетът се повъртя над острова и отвесната струя от роторите раздипли повърхността на водата на причудливи, променящи се фигури. После капаците се отвориха и оттам бавно се спусна голяма торба. Тя цопна в басейна, избликна гейзер и последва вихрушка от пръски пяна. Из басейна се понесе на светкавично проучване най-голямото и най-свирепо същество, което някога бе идвало на Острова на делфините.
И все пак първия път, когато видя косатката, Джони остана малко разочарован. Наистина беше по- голяма и от най-едрия делфин, но пък и по-малка, отколкото очакваше. Когато товарният вертолет отлетя и стана възможно да се говори, без да се вика, той спомена на Мик за разочарованието си.
— Женска е — обясни Мик. — Те са два пъти по-малки от мъжките. А това означава, че е много по- практично да се занимаваме с тях. Изяждат само по петдесет килограма риба на ден.
Въпреки естествените си предразсъдъци Джони трябваше да признае, че косатката бе красиво същество. Правеше силно впечатление с окраската си — бяла отдолу, черна отгоре, с голямо бяло петно зад всяко око. Тези петна дадоха повод за прякора, който скоро й прикачиха — Снежка.
Снежка приключи с изследването на басейна и започна да оглежда света. Надигна масивната си глава, огледа тълпата с будни, умни очи и лениво отвори уста.
При вида на страшните й шиповидни зъби тълпата ужасено се разшумя. Може би Снежка долови впечатлението, което бе направила, защото отново се прозина, дори по-широко, и оголи още повече от внушаващите ужас зъби. Зъбите на делфина са малки, подобни на игли, с тях той хваща рибата, преди да я погълне цяла, но зъбите на косатката са като на акула. Могат да прегризат морж, делфин, а и човек.
Сега, когато островът се сдоби с косатка, всеки искаше да знае какво ще прави професорът с нея. Първите три дни я остави на мира, докато свикне с новата обстановка и превъзмогне възбудата от пътуването. Тъй като беше в плен от няколко месеца и напълно привикнала с човешки същества, тя скоро се успокои и започна да се храни както с жива, така и с мъртва риба.
С прехраната й се зае семейството на Мик, най-вече баща му Джо Науру и чичо му Стивън, капитанът на „Летящата риба“. Макар да се нагърбиха с тази задача само за да припечелят допълнително, те скоро се привързаха към повереното им животно. То беше разумно, както всички очакваха, но и добродушно, което едва ли подхождаше на косатка. Мик особено я обикна и тя показваше видимо удоволствие, когато го забележеше край басейна, но и разочарование, щом си тръгнеше, без да я почерпи.
Професорът започна първите си опити, след като се убеди напълно, че Снежка се е успокоила и проявява интерес към онова, което става наоколо. Когато пусна по уредбата обикновени фрази на делфински, за да провери реакциите й, тя реагира много бурно. Косатката се втурна из басейна — търсеше откъде идва звукът. Без съмнение свързваше гласовете на делфини с ядене и реши, че вечерята й е сервирана.
Само след няколко минути осъзна, че са я измамили. Започна да се вслушва внимателно в онова, което й пускаха, но не се хвърляше да гони звуците. Надеждите на професор Казан, че на някои от делфинските фрази ще отговори на собствения си език, не се изпълниха. Снежка запази упорито мълчание.
Все пак той напредваше с езика на косатките — оркан, като използуваше записи. Послужи си с безпогрешната памет на ОСКАР, за да търси делфински думи сред изобилния материал. И откри доста. Имената на няколко риби например бяха почти същите на оркан и на делфински. Вероятно двата езика, също както английски и немски, или френски и италиански, произлизаха от един общ праезик. Така се надяваше професор Казан, защото това би опростило до голяма степен задачата му.
Професорът не беше особено разочарован от нежеланието на Снежка да му сътрудничи, защото за нея имаше други планове, които всякак можеха да се осъществят. Две седмици след идването й на острова пристигна екип медицински техници от Индия и започна да монтира електронна апаратура край басейна. Когато бяха готови, изтеглиха водата и възмутената косатка остана безпомощна на сухо.
За следващата крачка бяха необходими десет мъже, здрави въжета и яка дървена рамка, предназначена да държи главата й неподвижна. На Снежка това съвсем не й хареса, нито пък на Мик, който я поливаше с маркуч, за да не изсъхне кожата й на слънцето.
— Никой няма да ти направи лошо, миличка — говореше й успокоително той. — Всичко ще свърши за минутка и ще можеш отново да си плуваш.
