безопасни и се отдръпваха стреснато назад, когато приближеше.
Невероятно бързо се научи да разпознава рибите и да ги открива. Костурите никога не се отдалечаваха от пещерите си и Джони скоро започна да ги смята за лични приятели. Един покрит с белези ветеран носеше забита в долната си устна въдица, от която все още висеше парче връв. Въпреки злощастното си преживяване, дошло от общуването му с човешкия род, той не се държеше враждебно и дори допусна Джони да се приближи и да го погали.
Костурите, мурените и рибите-скорпиони — това бяха постоянните обитатели на подводния свят, които Джони опозна и заобича. Но се срещаха и неочаквани и вълнуващи посетители, доплували от дълбоките води. Част от привлекателността на рифа се състоеше в това, че човек никога не знаеше какво ще открие, когато се гмурне, дори в район, който е посещавал десетки пъти и познава като пръстите на ръката си.
Разбира се, акулите бяха най-често срещаните злодеи. Джони нямаше да забрави първата, която срещна в деня, когато двамата с Мик се бяха измъкнали от придружителите си с час по-рано. Така и не я забеляза. Тя се появи внезапно — сиво, великолепно, аеродинамично торпедо, което се движеше бавно и без усилие към него. Беше така красива и изящна — просто да не повярваш колко е опасна. Едва когато се приближи на пет-шест метра, Джони се огледа тревожно за Мик. С облекчение го видя да плува наблизо и да наблюдава спокойно хищника със зареден харпун.
Акулата, както повечето акули, беше просто любопитна. Тя огледа Джони със студени, втренчени очи, много различни от дружелюбните, разумни очи на делфините, и като се отдалечи на три метра, сви вляво. Той видя рибата пилот, която плуваше пред носа й, и ремора или рибните вендузи, впити в гърба й — океанските автостопаджии, които благодарение на смукателните си апарати си осигуряват безплатно пътуване.
Появят ли се акули, гмурецът е безпомощен — не му остава нищо друго, освен да ги следи и да не ги закача с надеждата и те да не го закачат. Ако си с лице към тях, те винаги си отиват. Но загубиш ли самообладание и опиташ ли се да побегнеш… е, всеки, който е толкова глупав, не заслужава съжаление, защото акулата развива, без да се напряга, срещу твоите три — трийсет мили в час.
Стадата баракуда, които бродеха по ръба на рифа, можеха да стреснат гмуреца повече и от акулите. Първия път, когато откри, че водата около него е пълна със сребристи морски щуки с враждебни очи и агресивни, увиснали челюсти, Джони се зарадва, че сърфът плава над него. Не че бяха много едри — стигаха най-много метър, но бяха стотици и го заобиколиха от всички страни. Стената от риби се приближаваше, защото баракудите плуваха по спирали, за да го огледат по-добре, и в един миг той виждаше само бляскавите им тела. Джони размахваше ръце и крещеше във водата, но това не им направи никакво впечатление. Те го огледаха спокойно и без видима причина внезапно се обърнаха и изчезнаха в синевата.
Джони изплува на повърхността, сграбчи сърфа за единия край и проведе трескаво съвещание с Мик, който се държеше за другия край. През няколко секунди потапяше глава във водата, за да види дали не се е върнала глутницата морски вълци.
— Няма да те закачат повече — успокои го Мик. — Кудите са страхливи. Застреляш ли една, останалите бягат.
Джони си отдъхна и прие по-спокойно следващата среща. И все пак не се чувствуваше спокоен, когато сребристите ловци се струпваха около него като флотилия космически кораби от враждебен свят. Ами ако някоя го захапе — тогава ще се струпа цялата глутница.
В изучаването на рифа се натъкваше на сериозна трудност — той беше почти необятен. По-голямата му част се намираше отвъд разстоянието, където можеше спокойно да плува, а към хоризонта имаше места, до които не бяха стигали. Много пъти Джони се изкушаваше да отиде по-далеч, към непознатата територия, но трябваше да пази силите си за връщане. При едно от уморителните връщания, докато помагаше на Мик да бута сърфа, натоварен с поне петдесет килограма риба, на Джони му хрумна интересна идея. Мик се отнесе с недоверие към нея, но се съгласи, че ако успеят да я осъществят, би било наистина чудесно.
— Но как ще направиш хамут, който да се задържи на делфин! — рече Мик. — Толкова са аеродинамични, че ще им се изплъзне.
— Ще бъде във формата на еластична яка, поставена непосредствено пред плавниците. Ако е достатъчно широка и стегната, би трябвало да се задържи. Но ще пазим тайна, че хората ще ни се смеят.
Разумно, ала невъзможно решение. Всеки искаше да знае защо са им притрябвали микропореста гума, еластичен ширит, найлонова корда и пластмасови парчета с необикновена форма. И накрая трябваше да признаят истината. Нямаше никаква надежда да проведат тайно първите изпитания и докато наместваха на Сузи, около Джони се събра досадно голяма тълпа.
Той не обърна внимание на шегите и предложенията, които му подхвърляха, докато пристягаше каишите около женския делфин. Животното беше толкова доверчиво, че не се дърпаше, напълно уверено, че Джони няма да му направи нещо лошо. Това бе някаква чудна нова игра и то чакаше, готово да научи правилата й.
Хамутът обгръщаше предната част на конусовидното тяло, а благодарение на плавниците и гръбната перка не можеше да се изхлузи — поне така се надяваше Джони. Много внимаваше да пристегне каишите встрани от единствения отвор на главата, през който делфинът диша и който се затваря автоматично, щом се гмурне.
Джони прикачи двата повода за хамута и силно ги дръпна. Като че ли всичко беше на място, затова прикрепи другите краища към сърфа на Мик и се настани отгоре.
Когато Сузи го издърпа в морето, от тълпата се чуха иронични овации. Делфинът нямаше нужда от заповеди. Както обикновено, Сузи бе схванала всичко и разбираше точно какво се опитва да направи Джони.
Той я остави да го повози стотина метра, после натисна ЛЯВО на комуникатора. Сузи веднага реагира. Опита ДЯСНО и тя отново се подчини. Сърфът се движеше бързо, по-бързо, отколкото когато Джони плуваше сам, а Сузи не полагаше никакви усилия.
Насочиха се към морето. Той си промърмори: „Сега ще видите!“ и даде сигнал БЪРЗО. Сърфът леко подскочи и се понесе по вълните след Сузи, която заплува с пълна скорост. Джони се отдръпна малко назад — за да може дъската да планира и да не забива нос във водата. Почувствува се много възбуден и горд и се почуди колко ли бързо се движат. С пълни сили Сузи можеше да развие поне трийсет мили в час, но като се има предвид тежестта на дъската и сковаващия хамут, тя вероятно стигаше до петнайсет- двайсет. А когато лежиш по корем във водата и струята те шиба право в лицето, и тази скорост не е малка.
После се чу рязко „прас“, нещо дръпна сърфа на една страна, а Джони излетя на другата. Когато излезе на повърхността, плюейки вода, откри, че нищо не се е скъсало. Само Сузи беше изскочила от хамута като тапа от шампанско.
Е, при първите изпитания могат да се очакват технически трудности. Джони остана доволен, макар че едва доплува до брега, където го посрещнаха безброй задявки. Придобил бе нова власт над морето и тя позволяваше да скита по рифа с далеч по-голяма лекота. Изобретил бе нов спорт, който един ден щеше да донесе удоволствие за хиляди хора и делфини.
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
Професор Казан научи с най-голяма радост за изобретението на Джони. То съвпадаше напълно с плановете му. Макар все още доста неопределени, те започнаха да придобиват очертания и след няколко седмици професорът щеше да е готов да представи пред Консултативния комитет някои идеи, които да накарат членовете му да наострят уши.
Професорът не беше от учените, които се радват като някои чисти математици, когато работата им придобие практическа стойност. Докато е жив, би изучавал езика на делфините, без да се опитва да използува познанията си. Но той разбираше, че е дошло време да ги приложи на практика. Принуждаваха го самите делфини.
Все още нямаше представа какво би могло или дори какво би трябвало да се направи с косатките. Но както много добре разбираше, за да получат помощ от хората, делфините трябваше да докажат, че могат да
