— Не поемаш ли риск? — възрази доктор Кийт.
— Разбира се, но рано или късно ще трябва да го поема. Ако не я пуснем отново да подивее, няма да разберем дали ще остане „приучена“.
— А ако излапа няколко делфина — тогава какво?
— Останалите няма да се забавят да ни го съобщят. Ще излезем и ще я приберем отново. Лесно ще я открием благодарение на радиопредавателя, който носи.
Стивън Науру слушаше разговора, застинал до руля на „Летящата риба“. Той погледна през рамо и зададе въпроса, който тревожеше всички:
— Дори да направите Снежка вегетарианка, това няма да промени останалите милиони зверове, нали?
— Трябва да сме търпеливи, Стив! — отговори професорът. — Аз само събирам информация. Е, тя може и да не послужи на хората и делфините, но съм убеден в едно — целият бъбрив делфински свят сигурно вече е научил за този опит и е разбрал, че се мъчим да му помогнем. Добър коз за твоите риболовци!
— Хм, за това не бях помислил.
— Във всеки случай, ако успеем със Снежка, ще трябва, според моята теория, да „приучим“ само по няколко косатки в даден район. И то само женски — те ще внушат на съпрузите и децата си, че ядеш ли делфин, получаваш ужасно главоболие.
Стив обаче не беше убеден. Може би щеше да го приеме, ако познаваше огромната, непреодолима власт на електростимулирането на мозъка.
— Все пак не смятам, че един вегетарианец може да накара цяло племе канибали да се промени — каза той.
— Нищо чудно и да излезеш прав — съгласи се професорът. — Нали това искам да разбера. Дори и да е осъществимо, може пък да не си струва да се прави. А дори и да си струва, ще са необходими няколко поколения. Но човек трябва да е оптимист, не помниш ли историята на двайсети век?
— Коя част от нея? Там има много неща.
— Единствената част, която има значение. Твърде много хора не са искали да повярват преди петдесет години, че всички народи на човечеството могат да живеят в мир. А знаеш, че са грешали. Ако са били прави, ти и аз нямаше да сме тук. Затова не бъди толкова голям песимист по отношение на нашия замисъл.
Стив внезапно прихна.
— Какво толкова смешно има? — попита професорът.
— Просто се сетих, че вече от трийсет години не са имали повод да дават Нобеловата награда за мир. Ако планът ви се осъществи, вие ще бъдете съвсем подходящ.
ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
Докато професор Казан провеждаше опити и мечтаеше, в Тихия океан се вихреха природни сили, които не се интересуваха от надеждите и страховете на делфини и хора. Мик и Джони бяха от първите, които можаха да съзрат тяхната мощ през една безлунна нощ на рифа.
Както обикновено, търсеха лангусти и редки мекотели. Мик се бе сдобил с ново помощно средство — непромокаемо фенерче, малко по-голямо от обикновените, което изпускаше много слабо, синьо сияние. То излъчваше също мощен сноп, невидима за човешкото око ултравиолетова светлина. Когато попаднеше върху различните видове корали и раковини, те сякаш пламваха и заискряваха с флуоресциращи сини, златисти и зелени цветове. Този сноп беше магическа пръчица, която изваждаше на бял свят скрити или невидими при друга светлина същества. Там, където в пясъка се беше заровил охлюв, ултравиолетовите лъчи разкриваха едва забележимите следи и Мик не пропускаше новата жертва.
Под водата въздействието беше смайващо. Когато момчетата се гмуркаха в кораловите вирове в края на рифа, слабата синя светлина разсичаше на невероятни разстояния тъмнината пред тях. Виждаха флуоресциращите корали на десетки метри напред, като звезди или мъглявини в дълбините на Космоса. Колкото красива и впечатляваща да беше естествената луминесцентност на морето, тя не можеше да се сравни с тази гледка.
Опиянени от чудесната нова игра, Мик и Джони се гмуркаха по-дълго, отколкото възнамеряваха, а когато решиха да се приберат, установиха, че времето се е променило.
Дотогава нощта беше спокойна и тиха. Чуваше се единствено лекият шум на вълните, които лениво се плискаха в рифа. Но в последния час беше излязъл вятър — духаше на неравни пристъпи и гласът на морето звучеше по-гневно и по-решително.
Джони забеляза промяната първи, след като излезе от вира. Отвъд рифа, на разстояние, което беше съвсем невъзможно да прецени, по водата бавно се придвижваше слаба светлина. За момент се почуди дали не е кораб. После си даде сметка, че тя е прекалено размазана и безформена, като сияйна мъгла.
— Мик, онова там в морето какво е? — прошепна настойчиво той.
Отговорът на Мик не го окуражи. Той подсвирна тихичко от изумление и се приближи до Джони, като че да се защити.
Почти невярващи на очите си, двамата видяха как мъглата се сгъсти, стана по-ярка и по-ясно очертана и започна да се издига все по-високо в небето. След няколко минути вече не беше слабо сияние в тъмата, а огнена колона, която се придвижваше по морето.
Тя изпълни и двамата със суеверен ужас — със страха от неизвестното, който хората никога няма да превъзмогнат, защото чудесата на Вселената са без край. Умовете им потърсиха невероятни обяснения, родиха фантастични предположения. А после Мик се засмя облекчено, макар все още поуплашен.
— Сетих се какво е. Воден стълб. Виждал съм и преди, но никога нощем.
Както в повечето случаи, обяснението на загадката беше просто — стига да го откриеш. Но чудото си оставаше и момчетата гледаха смаяни въртящата се колона от вода, която всмукваше и пръскаше към небето милиарди светещи морски обитатели. Сигурно беше много далеч, защото Джони не чу рева й, и след малко тя изчезна по вълните в посока към континента.
Когато момчетата дойдоха на себе си, приливът беше стигнал до коленете им.
— Ако не се размърдаме, ще трябва да плуваме — каза Мик. После, докато газеха към острова, добави умислено: — Това водно чудо хич не ми харесва. Сигурно времето ще се развали. На бас, че ни предстои голямо премеждие.
На следната сутрин стана ясно колко прав е бил. Дори човек да не разбираше нищо от метеорология, картината на телевизионния екран беше ужасяваща. Голям облачен вихър, с диаметър хиляди километри, покриваше западната част на Тихия океан. През камерите на метеорологичните спътници, които го следяха от Космоса, той изглеждаше неподвижен. Но само поради големината си. Ако човек се взреше внимателно, след няколко минути забелязваше, че спиралните ленти на облаците се носят бързо по лицето на земята. Ветровете, които ги гонеха, се движеха със скорост до двеста и петдесет километра в час и жителите на Куинсланд не помнеха над техния бряг да е надвисвал такъв ураган.
На Острова на делфините всички се навъртаха покрай телевизионните екрани. Всеки час компютрите подаваха преработени прогнози, които определяха движението на бурята, но през деня не настъпиха големи промени. Метеорологията вече беше точна наука и синоптиците можеха с увереност да предвидят какво ще стане, макар да не можеха да направят много, за да го променят.
Островът познаваше много бури, затова цареше по-скоро възбуда и бдителност, отколкото тревога. За щастие ураганът щеше да достигне върха си по време на отлив и нямаше опасност вълните да залеят острова, както се бе случвало на други места в Тихия океан.
През целия ден Джони помагаше да се подготвят за урагана. Трябваше да приберат всичко на завет, да заковат прозорците с дъски, а лодките да се изтеглят колкото може по-навътре в сушата. Привързаха „Летящата риба“ към четири тежки котви и за да са съвсем сигурни, че няма да се откъсне, изтеглиха въжета и я завързаха за пандановите дървета. Повечето рибари не се тревожеха особено за лодките си, защото пристанището беше в закътаната страна на острова. Гората щеше да поеме част от мощта на урагана.
Денят беше горещ и задушен, не лъхваше ветрец. Дори да не разполагаха с картината на телевизионния екран и непрекъснатия поток прогнози от изток, беше ясно, че природата подготвя едно от
