Песните на далечната земя

диагностичен импулс за двусекундно предварително алармиране.

Оставаше единственото възможно обяснение; сигнализаторът е бил изключен! А за да се направи това, трябваше да се завърти блокиращото лостче.

Такова нещо не можеше да стане случайно, а само от любопитно или пък умишлено бърникане.

Двадесетметровият двукорпусен „Калипсо“ не беше само най-големият, но и единственият океанографски изследователски съд на Таласа. Стопанисваха го на Северния остров, където обикновено беше на база, и Лорън с удоволствие се вслушваше в остроумните добросърдечни задявки, които северняците от научния екип отправяха към тарнанските си гости, като се преструваха, че ги смятат за прости рибари. От своя страна южните островитяни не пропускаха възможността да се перчат с факта, че те бяха открили скорпионите. В действителност не бе съвсем така, но Лорън си премълча.

Срещата с Брант малко го развълнува, макар че би трябвало да я очаква — знаеше, че Брант е един от отговорниците за научното екипиране на „Калипсо“ за тази експедиция. Те се поздравиха със студена вежливост, пренебрегвайки любопитните — или весели — погледи на другите изследователи. Малко тайни имаше на Таласа; сигурно вече всички знаеха кой обитава главната стая за гости в дома на Лионидас.

На задната палуба на корабчето бе прикрепена малка подводна шейна, която всеки океанограф от последните две хилядолетия веднага би познал. На металния й корпус бяха монтирани три телевизионни камери, телена кошница за поставяне на събраните предмети от дистанционно управляемата автоматична ръка и няколко реактивни капсули, чрез които шейната можеше да се движи във всички посоки.

Пуснеха ли я зад борда, тази роботизирана шейна за подводни изследвания можеше да предава кадри и информация по специален кабел от оптични влакна, не по-дебел от графита на молив. Технологията бе много стара, но все още напълно задоволително служеше на хората.

Бреговата линия вече не се виждаше. Отвсякъде ги заобикаляше вода. Лорън си спомни вълнението, което бе изпитвал при първото си излизане в океан с Брант и Кумар, а тогава се бяха отдалечили само на не повече от километър от брега. С удоволствие констатира, че този път се чувствува много по-спокоен въпреки присъствието на съперника си. Може би защото този път плавателният съд беше много по-голям…

— Странно! — каза Брант учудено. — Не съм виждал келп толкова далеч на запад.

В началото Лорън не виждаше нищо; после забеляза някакво тъмно петно, дълбоко във водата пред тях. Няколко минути след това носът на корабчето се заби в разпръснатата маса от плаваща растителност и капитанът намали скоростта до пълзене.

— Почти стигнахме — каза той. — Няма смисъл да задръстваме всмукателите с това нещо. Как мислиш, Брант?

Брант настрои принтера и на видеоекрана се появиха данните.

— Да. Ние сме само на петдесет метра от мястото, където загубихме сигналите на сонара. Дълбочина — двеста и десет. Да пускаме ли „рибката“?

— Почакайте! — извика един от северните учени. — Толкова време и пари пръснахме за тази машина, освен това е и единствената! Ами ако се заплете в проклетия келп!

Умълчаха се замислени. Кумар малко несмело — той бе необичайно мълчалив днес, може би обхванат от страхопочитание пред мощния талант на северняците — се обади пръв:

— Оттук изглежда много по-лошо. Наблюдавам на десет метра под нивото. Почти няма листа — само големи стебла, но са на разстояние едно от друго. Прилича на гора…

Да, помисли си Лорън, като подводна гора с риби, плуващи между гъвкавите стебла. Докато другите учени наблюдаваха главния видеоекран и данните на контролноизмервателните уреди, той бе сложил комплект защитни очила за пълнообхватно наблюдение под водата, като изключи от погледа си всичко друго освен картината пред бавно слизащия към дъното робот. Духом той вече не беше на палубата на „Калипсо“; струваше му се, че гласовете на другите идват от друг свят, който нямаше нищо общо с него. Той се чувствуваше като изследовател, поел на път през непознат свят, без да знае какво му готви неизвестността. Пред него се простираше ограничена, почти едноцветна вселена; единствените цветове бяха бледосиньо и зелено. Виждаше се само на около тридесет метра напред и навсякъде само тънките стебла, подкрепяни на равни интервали от газови мехури, които ги повдигаха като шамандури, за да се извисяват нагоре, измъквайки се от мрачните дълбини към светлината на повърхността. Понякога му се струваше, че върви из дъбрава през мрачен мъглив ден, но изведнъж ято риби се стрелваше между стеблата и разваляше илюзията.

— Двеста и петдесет метра! — извика някой. — Скоро трябва да видим дъното. Да пуснем ли прожекторите? Качеството на картината се разваля…

Лорън не можеше да забележи разликата. Автоматичните регулатори на очилата му бяха запазили ясния образ. Но се сети, че при такава дълбочина тъмнината трябваше да е пълна. Невъоръженото човешко око би било безсилно.

— Не! Да не нарушаваме естествените условия, докато не стане наложително! Докато камерата може да работи, ще се задоволим с наличната светлина!

— Ето го дъното! Скалисто е! Няма много пясък!

— Естествено! На Macrocystis thalassi му трябват скали, за които да се захваща. Това не са свободно плаващите Sargassum.

Лорън разбра какво искаше да каже. Тънките стебла свършваха с мрежа от корени, захващащи се за издадените скали така здраво, че никакви бури или повърхностни вълнения не бяха могли да ги откачат. Приликата с гора на сушата бе дори по-голяма, отколкото му се бе сторило в началото.

Роботът изследовател се провираше през подводната гора много внимателно, като влачеше след себе си размотаващия се кабел. Изглеждаше, че няма никаква опасност той да се заплете из серпентинените стебла на издигащите се към невидимата повърхност гигантски подводни растения, защото между тях имаше достатъчно голи пространства. Всъщност възможно беше и нарочно да са били…

— Кракан! — прошепна някой. — Това не е естествена гора… Това е плантация!

29Сабърът

Наричаха се сабри. Като пионерите, които хилядолетие и половина преди това бяха укротили една почти също толкова враждебна пустош на Земята.

В известен смисъл марсианеките сабри бяха имали повече късмет — не бяха имали врагове човеци. Техен враг е бил само жестокият климат, едва доловимата атмосфера, бушуващите по цялата планета пясъчни бури. Те бяха победили всички тези пречки. Обичали да казват, че не са просто оцелели, а победили. Този цитат бе още една от безбройните заемки от Земята, което тяхното силно чувство за независимост рядко им позволяваше да признаят.

Повече от хиляда години те бяха живели в сянката на една илюзия, близка до религия. И както всяка религия тя бе изиграла съществена роля в развитието на обществото им. Бе им предложила стремеж към недостижими цели и смисъл на живот.

Докато изчисленията не показали обратното, те вярвали — или се надявали, — че Марс може да избегне съдбата на Земята. Би било трудно, разбира се. По-голямата отдалеченост на Марс от Слънцето щяла да намали силата на излъчванията само с петдесет процента, но би могло да бъде достатъчно. Може би марсианците щели да оцелеят, защитени от километрите древен лед на полюсите, докато земяните щели да загинат. Дори се разпространила и измислицата, макар че само някои романтици повярвали в нея, че разтопяването на полярните шапки щяло да върне изчезналите океани на планетата. И тогава атмосферата може би щяла да стане достатъчно плътна, за да могат хората да се движат спокойно, само с помощни дихателни апарати и топлоизолационни костюми…

Тези надежди трудно угаснали, убити в крайна сметка от неумолимите изчисления. Никакви умения и усилия нямало да помогнат на сабрите да се спасят. Те също щели да загинат заедно с планетата-майка, чиято крехкост си давали вид, че презират.