А ето под „Магелан“ сега бе увиснала една планета, която олицетворяваше всички надежди и мечти на последните поколения марсиански колонисти. Когато Оуен Флечър гледаше надолу към безкрайните океани на Таласа, натрапчива мисъл постоянно се въртеше в главата му.
Според данните от звездните сонди „Сейгън-2“ много приличаше на Марс, което всъщност бе причината той и още няколко от сънародниците му да бъдат избрани за това пътешествие. Но защо трябваше да се започва отново битка след триста години още и на разстояние седемдесет и пет светлинни години, когато победата вече беше тук, сега?
Флечър не мислеше вече само за дезертиране; то означаваше, че ще трябва да се прости с много неща. Много лесно щеше да се скрие на Таласа, но как ли щеше да се чувствува, когато „Магелан“ отлетеше към звездите заедно с последните приятели и колеги от младостта му?
В хибернакулума спяха още дванадесет сабри. От петимата събудени той вече бе преслушал внимателно двама и бе получил положителен отговор. Ако успееше да убеди още двама, знаеше, че имат право да говорят и от името на спящите дузина.
„Магелан“ трябваше да завърши своя звезден път тук, на Таласа!
30
Рожбата на Кракан
„Калипсо“ потегли обратно към Тарна бавно, със скромните двадесет клика в час. На борда цареше тишина; пътниците мълчаха замислени над загадъчния живот, който току-що бяха открили на морското дъно. А Лорън все още живееше в този свят — останал с пълнообхватните очила за подводно гледане, той отново наблюдаваше сцените в дълбоководната гора, през която се провираше изследователската шейна.
Развивайки кабелите си като непрекъсната нишка, изплитана от механичен паяк, роботът бавно се движеше покрай грамадните стволове. Изглеждаха им тънки явно поради огромната дължина, но в действителност бяха по-дебели от човешко тяло. Сега вече съвсем ясно се виждаше, че са подредени в редове и колони и никой не се изненада, когато завършиха в правилно очертана редица. Там, в лагера си сред джунглата, заети със своята работа, живееха скорпионите.
Добре, че не включиха прожекторите — морските същества изобщо не бяха забелязали безшумния наблюдател, увиснал в непрогледната тъмнина само на няколко метра над тях. Лорън бе гледал много видеозаписи за живота на мравките, пчелите и термитите и начинът, по който се проявяваха скорпионите, много му напомняше за тях. На пръв поглед невъзможно бе да повярва човек, че такава сложна организация може да съществува без управляващ интелект — и все пак поведението им можеше да бъде изцяло инстинктивно-автоматично, както в случаите със земните общности насекоми.
Някои от скорпионите се грижеха за големите, извисяващи се към повърхността стволове, за да могат да поглъщат повече от лъчите на невидимото слънце, други сновяха насам-натам по дъното, мъкнейки камъни, листа и… да, недодялани наистина, но несъмнено мрежи и кошници. Следователно скорпионите умееха да си изработват оръдия на труда, но и това въпреки всичко не можеше да се счита за наличие на разум у тях. Та гнездата на птиците са много по-изкусно съградени, отколкото тези грубо изработени предмети, изплетени явно от стеблата и клонките на вездесъщия келп.
Чувствувах се като космически изследовател, помисли си Лорън, спрял полета си над земно селище от каменната ера, в онази епоха, когато човекът е открил земеделието. Би ли могъл той или то — само от такъв един оглед — правилно да оцени човешкия интелект? А не би ли могла присъдата да бъде чисто инстинктивно поведение?
Сега сондата бе навлязла толкова навътре в „поляната“, че заобикалящата я гора не се виждаше вече, макар че най-близките стебла бяха отдалечени на не повече от петдесет метра. Точно в този момент остроумен северняк изрече името, което оттогава неизменно се използува дори и в научните доклади — „Даунтаун Скорпвил“.
Изглежда, че „поляната“ бе, тъй като липсват подходящи думи да я наречем, техният жилищен и делови район. Пресичаше я, криволичейки, стърчаща като самотна стена, висока около пет метра, гола скала, в която зееха множество тъмни дупки, широки толкова, колкото да се провре един скорпион. Тези малки пещери бяха разположени безредно, но същевременно бяха толкова еднакви но големина, че едва ли бяха естествени, приличаха на многоетажна жилищна сграда, създадена от някой ексцентричен архитект.
Скорпионите влизаха и излизаха през входовете им. Като канцеларски работници в някой стар град отпреди ерата на телекомуникациите, помисли си Лорън. Движенията им му се струваха толкова безсмислени, колкото вероятно общуване между хората би било за тях.
— Ей! — извика някой от другите онемели съзерцатели на борда на „Калипсо“. — Какво е
Лорън бе толкова вглъбен в това, което наблюдаваше, че тази външна намеса го стресна. Моментално го изтръгна от дъното на морето и го върна обратно към живия свят на повърхността.
Панорамната гледка рязко се наклони при бързото коригиращо движение на сондата. Балансираха я отново, после тя бавно започна да се провира към някаква самотна скала с форма на пирамида, висока около седем метра, съдейки по големината на двата скорпиона в основата й. Един-единствен пещерен вход тъмнееше пред нея. Първоначално Лорън не забеляза нищо особено, сетне постепенно съзнанието му възприе, че в картината имаше някакви аномалии — дразнещи елементи, които не се вместваха в познатата вече сцена на Скорпвил.
Всички скорпиони трудолюбиво щъкаха наоколо. Онези двата стояха неподвижно, само дето непрекъснато люлееха главите си напред-назад. А имаше и още нещо…
Трудно се преценяваше в мащаб тук и Лорън се убеди, че тази двойка са почти два пъти по-големи от обикновените, чак когато няколко животни притичаха наблизо.
— Но какво правят тези? — прошепна някой.
— Ще ти кажа — отговори друг. — Те са на пост — часови!
Веднъж изказано, заключението бе толкова крещящо, че никой не се усъмни в истинността му.
— А какво пазят?
— Кралицата! Може би имат кралица? Или — Централната банка на Скорпвил?
— Как ще разберем? Шейната е голяма, няма да се провре навътре, дори ако допуснем, че ни позволят да опитаме.
Именно от този момент разговорът стана чисто академичен. Роботната сонда се спусна надолу и увисна на по-малко от десет метра над върха на пирамидата и операторът форсира контролните двигатели, за да я спре да не слиза по-дълбоко.
Шумът ли, вибрациите ли, нещо стресна часовите. И двамата едновременно застанаха нащрек и Лорън сякаш изведнъж попадна в кошмар сред гроздове от очи, размахващи се пипала и гигантски щипки. Добре, че не съм наистина сред тях, макар че имам такова чувство, помисли си Лорън. И добре, че не могат да плуват!
Да плуват — не, но да се катерят — можеха. С учудваща бързина скорпионите се покатериха нагоре по стената на пирамидата. За секунди се намериха на върха й, само на няколко метра под подводната шейна.
— Трябва да се махаме оттук, преди да са скочили — извика операторът. — С тези щипки ще ни срежат кабела като конец!
Много късно обаче. Единият от скорпионите се изхвърли от скалата и само след секунди щипките му сграбчиха едната ска на носещата каретка под шейната.
Рефлексите на оператора бяха също толкова бързи, но контролирани от много по-висша схема. В същия миг той даде пълен назад и дръпна рамото на робота надолу, избягвайки атаката. Включи и прожекторите — всъщност може би това бе решаващото.
Скорпионът замръзна заслепен. Щипките му се разтвориха в почти човешки жест на изненада и той се люшна назад към морското дъно още преди механичната ръка на робота да успее да отвърне на атаката му.
Лорън също ослепя за част от секундата — при адаптирането очилата му се бяха затъмнили напълно. После автоматичните вериги регулираха камерата за наблюдение при увеличения светлинен поток и той съвсем отблизо видя потресаващата гледка, която представляваше в този миг обърканият скорпион, малко
