Песните на далечната земя

преди да падне назад към дъното. Лорън изобщо не се изненада, когато забеляза на дясната щипка на скорпиона да проблясват две метални гривни.

Той отново се бе съсредоточил над тези последни кадри, докато „Калипсо“ държеше курс към Тарна. Толкова бе вглъбен в подводната картина, че не усети внезапната вълна, ударила борда на корабчето. Долови виковете и суматохата около себе си чак когато „Калипсо“ промени курса си и палубата под него рязко се наклони. Той свали очилата и застана объркан, премигващ, заслепен от ярките лъчи на слънцето.

Очите му постепенно свикнаха със светлината и той видя, че са само на неколкостотин метра от осеяния с палми бряг на Южния остров. Ударили сме се в подводна скала, помисли той. Брант няма да се отърве от…

И тогава над хоризонта на изток видя нещо невероятно. Не вярваше на очите си — нима е възможно, на мирната Таласа? Това бе облакът с форма на гъба! Облакът, тормозил с кошмара си съня на хората в продължение на хилядолетия.

Но какво права Брант?! Защо бяга от сушата? Защо завърта „Калипсо“ толкова рязко? Остър завой. Малък кръг. Към открито море! Невероятно! Но той сякаш е напълно на себе си. Изглежда, че знае какво прави, докато всички други стоят като треснати на палубата, зяпнали на изток.

— Кракан! — прошепна един от северните учени и Лорън възприе това тихо възклицание като вечната ругатня на таласите. В следващия миг осъзна. Осъзна… и го обзе огромно чувство на облекчение. Но — съвсем за кратко.

— Не! — Кумар изглеждаше много по-уплашен, отколкото Лорън би могъл да допусне. — Не е Кракан! Много по-близо е! Рожба на Кракан!

Сега радиото на борда зави тревожно като сирена. От време на време предупредителни съобщения прекъсваха воя. Лорън още не бе успял да схване нито едно от тях, когато отново нещо странно се случи с хоризонта. Той вече не беше там, където трябваше да бъде!

Всичко се обърка. Мислите му бяха все още там, долу, при скорпионите. Все още не виждаше добре, заслепяваха го слелите се в едно небе и море. А може би зрението му не беше наред — ето, сигурен е, че „Калипсо“ изобщо не се поклаща, а очите му му казват, че се гмурка стръмно надолу.

Не! Надигаше се морето… Ревът му заглуши всичко друго. Лорън не посмя да огледа връхлитащата вълна. Сега вече разбра защо Брант бе насочил корабчето към дълбоки води — далеч от смъртоносните плитчини, върху които цунами щеше да излее своята ярост.

Сякаш гигантска ръка подхвана „Калипсо“. Повдигна носа му нагоре, към висините, Лорън безпомощно се плъзна по палубата. Сграбчи някаква скоба, изпусна я и се намери във водата.

Спомнѝ си обучението за критични обстоятелства! — каза си той твърдо. — В морето или в Космоса — принципът е един и същ! Най-големият враг е паникьосването, затова запази…

Нямаше опасност да се удави. Спасителната риза щеше да го избави. Но къде беше лостът за надуване? Пръстите му бясно шареха по лентата около кръста му. Въпреки хладнокръвието си усети ледено смразяване… Най-после намери металното лостче. То се задвижи леко и той с голямо облекчение почувствува как ризата започва да се надува около гърдите му, обхващайки го в сърдечна прегръдка.

Сега единствената опасност идваше от „Калипсо“ — да не се стовари върху главата му. Но къде беше корабчето?!

Прекалено близко, а водата бушуваше, Каюткомпанията увисна над морето. Невероятно, повечето от хората, изглежда, още бяха на борда. И ето, сочат към него. Някой се готвеше да му хвърли спасителен пояс.

Във водата край него плуваха разни неща — столове, кутии, вещи от екипировка, ето там потъваше шейната, изпускайки мехурчета от някой повреден въздушен резервоар. Дано успеят да я извадят, помисли си Лорън. Ако ли не, този курс щеше да им излезе много скъп и сигурно нямаше да могат скоро да навестят и изучават скорпионите отново. Имайки предвид обстоятелствата, той се почувствува много горд от себе си е тази толкова спокойна преценка на нещата.

Нещо ожули десния, му крак. Опита се да го отритне, но то болезнено се заби в плътта му. Въпреки това бе по-скоро ядосан, отколкото уплашен. Държеше се здраво на повърхността. Гигантската вълна бе отминала и нищо лошо не можеше да му се случи сега.

Той ритна отново. Този път — по-внимателно. И в същия миг почувствува, че нещо се оплете около другия му крак. Това вече не беше неопределено жулване. Макар че спасителната риза все още го задържаше на повърхността, нещо го дърпаше надолу, под водата.

В този миг Лорън Лоренсън бе обхванат от истинска паника, защото изведнъж си спомни жадните пипала на огромния полип. Но не! Те сигурно бяха меки, все пак от плът. А това явно бе някаква тел или жица. Ами да! Та това бе главният кабел на потъващата шейна.

Все пак може би щеше да успее да се освободи, ако не се бе нагълтал с вода, когато го захлупи неочаквана вълна. Кашляйки задавено, той се опитваше да изчисти дробовете си, като продължаваше да отритва омоталите се около краката му жици.

И тогава изведнъж съдбоносната граница между въздуха и водата, между живота и смъртта… остана там, горе — на по-малко и от метър, но над главата му. И никак не можеше да я достигне.

В такъв случай човек не мисли за нищо друго — освен как да оцелее. Никакви мимолетни спомени от миналото, никакво съжаление за преживяното, не проблесна в съзнанието му и образът на Мириса.

Когато разбра, че всичко е свършено, не почувствува никакъв страх. Последната му мисъл бе просто ярост, че е преминал петдесет светлинни години само за да срещне една толкова банална, лишена) от геройство смърт.

Така, в топлите плитчини на Талаския океан Лорън Лоренсън умря за втори път. Но без да е почерпил опит от първата смърт. Онази отпреди двеста години бе преживял много по-лесно — тя бе лека смърт.

VСИНДРОМЪТ „БАУНТИ“

31Петицията

Въпреки че капитан Сърдар Бей би отрекъл да притежава и милиграм суеверие, винаги когато нещата вървяха идеално, започваше да изпитва тревожно чувство. А досега на Таласа всичко бе повече от прекрасно; реализираха се най-оптимистичните планове и надежди. Изграждането на щита се движеше точно по графика; проблеми, за които да си заслужава да се говори, не бяха възниквали.

И изведнъж само в рамките на двайсет и четири часа толкова…

Разбира се, би могло да е и много по-лошо. Заместник-командир Лоренсън бе имал късмет, много голям късмет (благодарение на онова момче, трябваше да направят нещо за него). Лекарите казваха, че е бил на косъм… Още няколко минути и мозъчното увреждане би било непоправимо.

Ядосан, че е отклонил вниманието ся от прекия проблем, капитанът отново зачете посланието, което вече знаеше наизуст:

КОРАБЕН ИНФОРМАЦИОНЕН ЦЕНТЪР:

ДАТА И ЧАС НЕПОСОЧЕНИ

ДО: КАПИТАНА

ОТ: АНОН

Сър: Ние, определена група от екипажа, желаем да направим следното предложение, което представяме за сериозно обсъждане: Смятаме за целесъобразно изпълнението на нашата мисия да се осъществи тук, на Таласа.

Целите й ще могат да бъдат реализирани без излишни рискове, които безусловно съществуват, в случай че продължим към Сейгън-2.

Даваме си сметка, че това ще доведе до възникване на сериозни недоразумения с тукашното население, но вярваме, че те могат да бъдат разрешени с помощта на технологиите, с които разполагаме. По- специално — бихме могли да увеличим съществуващата тук земна площ, като използуваме методите на