Песните на далечната земя

живота бе да карат микрореактивни сърфове по отвесни вълни. Хортън бе открил, и то по най-трудния начин, че това занимание е много по-опасно, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Учудваш ме — прекъсна го Лорън в един от най-разгорещените моменти на разказа му, — бих се заклел, че си деветдесет процента хетеро16!

— Деветдесет и два според досието ми — засмя се Хортън. — Но обичам да си проверявам настройката от време на време.

Лейтенантът само наполовина се шегуваше. Чувал бе някъде, че стопроцентните са толкова редки, че се класифицирали като патологични случаи. Не че вярваше в действителност това да е така, но понякога в редките моменти, когато сериозно се замисляше по въпроса, то го тревожеше.

Сега Лорън бе единственият пациент и бе успял да убеди ласанската медицинска сестра, че постоянното й присъствие е съвсем излишно, поне по време на ежедневните посещения на Мириса. Главната лекарка, заместник-командир Нютън, която както повечето лекари можеше да бъде смущаващо пряма, му бе казала най-безцеремонно: „Още седмица е необходима, за да се възстановиш напълно. Ако трябва непременно да се любиш, остави на нея да прави всичко.“

Той, разбира се, имаше много други посетители. С две изключения, повечето бяха желани.

Кметица Уолдрън успяваше да накара малката сестричка да я пуска по всяко време. За щастие посещенията й никога не съвпадаха с тези на Мириса. При първото й идване Лорън се престори на умиращ, но тази тактика се оказа съвсем погрешна, тъй като не можеше да отблъсне мокрите й ласки. Втория път бе предупреден десет минути преди това и я посрещна изправен, облегнат на възглавници и в пълно съзнание. Но пък точно в този момент, по странно съвпадение, го бяха подложили на сложен дихателно-функционален тест и респираторната тръба, стърчаща от устата му, правеше разговора невъзможен. Тестът приключи трийсетина секунди след излизането на кметицата.

Единственият жест на внимание от страна на Брант Фолкънър костваше много усилия и на двамата. Разговаряха учтиво за скорпионите, за работата по инсталацията в залива Мангроув, за политиката на Северния остров — за всичко друго, но не и за Мириса. Лорън виждаше, че Брант е тревожен, дори смутен, но най-малко от всичко очакваше извинението му. Гостът изплю камъчето малко преди да си тръгне:

— Знаеш ли, Лорън — започна той неохотно, — не можех да направя нищо повече за онази вълна. Ако бях продължил по курса, щяхме да се разбием в рифа. Просто нямахме късмет „Калипсо“ да стигне навреме до дълбоките води.

— Сигурен съм — каза Лорън напълно искрено, — че никой не би могъл да се справи по-добре от теб.

— Ъ… ъ! Радвам се, че разбираш това.

Брант явно си отдъхна и Лорън почувствува прилив на симпатия, дори на съчувствие към него. Вероятно сред екипажа се бяха чули критични забележки. За човек като Брант, толкова горд със своите умения, това би било непоносимо.

— Чух, че сте извадили шейната?

— Да, скоро ще завършим поправката й. Ще бъде като нова!

— Като мене.

В мимолетния приятелски порив на задружния им смях внезапна ирония разтърси Лорън.

Брант вероятно често бе желал Кумар да не е чак толкова дръзко смел.

36Килиманджаро

Защо бе сънувал Килиманджаро?

Странна дума; сигурен бе, че е име — но на какво?

Обгърнат от сивата светлина на талаското утро, Мойсей Колдър се събуждаше бавно от ранните шумове на Тарна. Не че те бяха кой знае колко в този час — някъде по крайбрежието бръмчеше пясъчна шейна — вероятно отиваха да посрещнат завръщащи се рибари.

Килиманджаро.

Колдър не бе самохвалко, но бе убеден, че едва ли има друг човек, който да е прочел толкова много древни книги върху такъв широк обхват от теми. Освен това бе получил и няколко терабайта информация чрез имплантиране. Придобита по този начин, тя не означаваше знания, но можеше да бъде от полза при необходимост, ако се знаеха кодовете за повикване.

Смяташе, че все още е рано да прибягва до нея, съмняваше се дали си заслужава. Все пак се бе научил да не пренебрегва сънищата си; древният Зигмунд Фройд бе оставил няколко сериозни обосновки на тази тема. Както и да е, нямаше да успее да заспи отново…

Той затвори очи, подаде команда ТЪРСЕНЕ и зачака. Представи си как множеството от Ks-ове трептят, отправили се към дълбините на мозъка му — чисто въображение (процесът протичаше изцяло на ниво подсъзнание).

Ето че вече ставаше нещо с вечно танцуващите в произволни движения фосфини в ретините на плътно затворените му очи. В мъгляво фосфоресциращия им хаос магически се появи тъмно петно, оформиха се букви и:

КИЛИМАНДЖАРО: Вулканичен връх. Височина 5,9 км.

Първи земен терминал на космическия елеватор.

Е?! Какво точно означаваше това? Той се отпусна, оставяйки мозъка си да прехвърли тази оскъдна информация. Сигурно имаше нещо общо с онзи, другия вулкан — Кракан, който често се вмъкваше в мислите му напоследък. Не, не бе това. А и не му бе необходимо предупреждение, че той или палавата му рожба можеха по всяко време да изригнат отново.

Първи космически елеватор? Наистина древна история; той бележеше началото на развитието на планетната колонизация, като фактически бе предоставил на човечеството свободен достъп до Слънчевата система. И тук те все още използуваха същата технология, за да вдигат ледените блокове горе на „Магелан“, докато корабът се носеше в орбитата си над екватора.

Но и това бе далечен зов от африканския връх. Прекалено отвлечена бе връзката; Колдър бе сигурен, че не това е отговорът, който търсеше.

Не успя да го открие чрез прякото ровене в паметта си. Единственият начин да открие връзката — ако я откриеше изобщо — бе да остави нещата на случайността и времето, на тайнствените пътеки на подсъзнанието.

Трябваше да се постарае да забрави за Килиманджаро до момента, в който той сам щеше да изригне в съзнанието му.

37In vino veritas

След Мириса най-желаният и най-чест посетител на Лорън бе Кумар. Въпреки прякора на Лорън му се струваше, че Кумар по-скоро прилича на вярно куче или приятелски настроено кутре, отколкото на лъв. В Тарна имаше около дузина много разглезени кучета, а някой ден те може би щяха да живеят и на Сейгън-2, възобновявайки дългото си приятелство с хората.

Лорън разбираше какъв риск бе прело момчето в бурното море. И на двамата бе помогнал фактът, че Кумар никога не излизаше в морето без нож на гмуркач, привързан добре за крака му. Въпреки това момчето бе останало под водата повече от три минути, докато пререже кабелите, омотани около тялото на Лорън. На „Калипсо“ сигурно са си помислили, че и двамата са се удавили.

Сега ги свързваше здрава връзка, но на Лорън все още му беше трудно да влезе в разговор с Кумар. В края на краищата има само ограничен брой начини, по които някой може да каже: „Благодаря, ти ми спаси живота!“, а интересите им бяха толкова коренно различни, че почти нямаха общи теми за разговор. Ако той разказваше на Кумар за Земята или за кораба, всичко трябваше да обяснява с най-големи подробности. Пък и скоро откри, че напразно си губи времето. За разлика от сестра си Кумар живееше в света на реалните преживявания; вълнуваше го само настоящето — сега и тук — на Таласа. „Как му завиждам! — бе