ядрен синтез и прилагането им например като двигатели в транспортни машини е крайно малка. Основното предназначение на тия станции ще бъде производството на топливна и електрическа енергия в огромни количества, така че на нас ни предстои да разрешим проблема за доставянето на тази енергия там, където е нужна. Съществуващите енергийни системи могат да снабдяват нашите домове, но какво ще стане с автомобилите и самолетите в настъпващата нова ера, когато пресъхнат петролните извори?
Най-желателното разрешение на този проблем — това е създаването на устройства за съхраняване на електрическа енергия, устройство, което да бъде поне десет или още по-добре, сто пъти по-компактно от тромавия и неугледен акумулатор, който по същество си е останал такъв, какъвто е бил и по времето на младия Томас Едисон. За неотложната необходимост от разрешаването на тоя проблем ние вече говорихме в глава 3 във връзка с електромобилите, обаче съществуват безброй други обекти, нуждаещи се от портативни акумулатори на енергия. Може би форсираното развитие на космическата техника ще ни изведе в недалечното бъдеще до създаването на леки енергетични елементи, даващи толкова енергия на килограм тегло, колкото дава и бензинът; в сравнение с няколкото други чудеса на съвременната техника това желание изглежда доста скромно.
Говори се и за още една идея, чието осъществяване обаче е много по-трудно: безпроводното предаване на енергия от централна електростанция и приемането на тази енергия в която и да било точка на Земята с помощта на устройство от рода на радиоприемника. В ограничен мащаб това вече е постигнато, макар и с цената на грамадни усилия и средства.
Ние можем да създаваме остро насочени радиоизлъчвания, носещи непрекъснат поток от енергия с мощност до 1000 конски сили; част от тази енергия може да бъде уловена на разстояние от няколко километра с помощта на огромни антенни системи. Обаче вследствие на неизбежното разсейване на лъчите голяма част от енергията ще се изгуби, така че коефициентът на полезното действие от такава система ще бъде много малък. Това е все едно да осветяваме някоя къща с прожектор, намиращ се на разстояние от петдесет километра — по-голямата част от светлината чисто и просто ще се разпръсне над околните места. Впрочем това не е съвсем същото нещо: при високи мощности предаваната чрез радиолъчи енергия при своето разпръскване би причинила не само загуби, но и сериозни опасности за хората, както вече са установили създателите на радиолокационните станции с голям радиус на действие.
Друго едно съществено възражение против безпроводното предаване на енергия се състои в това, че предавателят ще трябва да изпраща в пространството неизменно количество енергия независимо от това, дали тя ще бъде използувана целесъобразно от потребителите или не. При съвременните разпределителни системи централната електростанция не произвежда ток, докато ние не го „потърсим“, като включим един или друг електрически прибор; така че между потребителя и генератора съществува „обратна връзка“. Осъществяването на такава връзка при безпроводното предаване на енергия, макар и възможно, би било изключително трудно.
Ето защо предаването на енергия с помощта на направлявани излъчвания е практически нецелесъобразно, освен, разбира се, в някои съвсем специални области на приложение, То би могло например да се окаже полезно за предаване на енергия между изкуствени спътници на Земята и космически кораби, ако те се намират достатъчно близо и в неподвижно състояние по отношение един на друг. Няма никаква надежда обаче да се използува този начин за снабдяване с енергия от превозни средства в движение — макар че той е най-необходим именно при такива случаи.
За безпроводното предаване на енергия, ако то някога изобщо може да бъде осъществено, ще трябва да се приложат някакви нови, още неизвестни нам принципи или технически средства. За щастие такова предаване на енергия не представлява за нас „предмет от първа необходимост“ — то просто би ни послужило. Но ако е необходимо, ние можем да минем и без него.
В кръга на чисто отвлечените разсъждения трябва да споменем, че в окръжаващото ни космическо пространство може би съществуват други източници на енергия и че някой ден ние вероятно ще съумеем да ги използуваме. Някои такива източници ни са вече известни, ала всички те са или крайно слаби, или пък трудно се поддават на практическо използуване по силата на известни свои природни особености. Най- мощният от всички тези източници е излъчването на Слънцето, тоест слънчевата светлина. Ние използуваме този източник за снабдяване с енергия нашите космически летателни апарати. Мощността на водородния реактор на Слънцето може приблизително да се изрази с гигантското число 500 000 000 000 000 000 000 000 конски сили; обаче потокът от енергия, стигащ до Земята, бива значително отслабен от огромното разстояние. На морското равнище количеството слънчева енергия, получавана от земната повърхност, е равна на около 1,2 конски сили на един квадратен метър. Тази величина, разбира се, е само приблизителна, но затова пък лесно се запомня. Нейното значение, естествено, се колебае в широки граници в зависимост от атмосферните условия. Досега ние сме успели да превръщаме в електричество само една десета част от тази енергия, и то при огромни разноски — една конска сила, получена с помощта на съвременните слънчеви батерии, струва около 100 хиляди долара. Така че при подхранване с енергия на автомобил от 100 конски сили за събирането на слънчевите лъчи ще бъде нужна повърхност, равна на 800 квадратни метра дори и при ясен слънчев ден. Явно е, че практическата стойност на подобно разрешение е много малка.
Ние едва ли ще успеем да използуваме с изгода слънчевата енергия, ако не се придвижим по-близо до Слънцето; дори и на Меркурий ние бихме могли да получим от квадратен метър повърхност, събираща слънчевите лъчи, не много повече от 1 конска сила електрическа енергия. Възможно е някой ден ние да успеем да настаним някакъв „капан“ за слънчева светлина в непосредствена близост до Слънцето33 и да предаваме получената енергия по направлявани лъчи там, където е необходимо. Ако енергията от ядрения синтез остане недостъпна за нас, ние ще трябва да се решим дори и на такива крайни мерки. Но за космическите кораби ще бъде по-добре да избягват подобни „силови“ лъчи: те ще бъдат и твърде смъртоносни.
Всички други известни източници на енергия са милиони пъти по-слаби от слънчевата светлина. Така например космическите лъчи носят приблизително толкова енергия, колкото и звездната светлина. Дори и лунната светлина като източник на енергия би се оказала по-доходна от космическото излъчване. Това може да звучи парадоксално: добре известен факт е, че космическите лъчи често пъти съдържат огромна енергия и могат да причинят тежки биологически повреди на живите организми. Но работата е там, че лъчите (по- точно частиците), натоварени с мощна енергия, са тъй малко на брой и тъй разредени, че
Като потенциални източници на енергия понякога се споменават гравитационните и магнитните полета на Земята, обаче възможността за тяхното използуване е твърде ограничена. Извличането на енергия от гравитационно поле е възможно само при падането през него на някакъв тежък предмет, предварително разположен на подходяща височина. Разбира се, именно на този принцип почива работата на водните електроцентрали, които всъщност по косвен начин използуват слънчевата енергия. Слънцето, изпарявайки водата от повърхността на океана, пълни високите планински езера, чиято гравитационна енергия ние улавяме с помощта на нашите турбини.
Водните електроцентрали обаче никога не ще могат да задоволяват повече от един малък процент от общата нужда на човечеството от енергия, дори и ако — да не дава господ! — всички водопади на нашата планета бъдат натикани в тунели, водещи към турбините на електростанциите. При всички други начини за използуване на гравитационната енергия би било необходимо да се преместват огромни количества материя, например изравняване на цели планини. Ако човечеството някога прибегне до осъществяването на подобен проект, то това ще стане за някаква друга цел, а не за производство на енергия — операция, която в крайна сметка ще ни донесе не печалба, а загуби в енергетическо отношение. Защото, преди да се „свали“ една планина, тя трябва най-напред да се разбие на парчета.
Магнитното поле на Земята е толкова слабо, че не заслужава и да се разглежда: една детска играчка — магнит, е хиляда пъти по-силна. От време на време се чуват разни оптимистически прогнози относно „магнитни двигатели“ за космическите кораби, но тези проекти може да се сравнят донякъде с намерението да се избяга от Земята с помощта на стълба от паяжина. Земната магнитна сила едва ли е по- благонадеждна от летящата във въздуха паяжина.
И все пак толкова голяма част от вселената е все още недостъпна за нашите органи на чувствата и толкова много видове енергия са били открити само през последните няколко мига от човешката история, че би било крайно несъобразително прибързано да се отхвърли мисълта за наличието на още неизвестни нам
