вероятно ще гласи: „На тези, които боговете искат да погубят, те отначало им дават телевизори“.
17. Мозък и тяло
Човешкият мозък е най-сложното устройство в пределите на известната нам вселена, но тъй като фактически за вселената ние още нищичко не знаем, възможно е той да стои на доста ниско стъпало в йерархията на органичните сметачни устройства. И все пак могъществото на нашия мозък и неговите потенциални възможности са тъй големи, че и досега си остават малко използувани и вероятно още ненапълно разгадани. В човешката съдба има едно странно обстоятелство, за което чувствителният ум не може да мисли без известна тъга — в продължение на поне петдесет хиляди години на нашата планета са живели разумни същества, хора, които биха могли да дирижират симфонични оркестри, да откриват теореми в полето на висшата математика, да бъдат секретари на Организацията на обединените нации или да пилотират космически кораби, ако бяха имали тая възможност. Може би 99 процента от човешките способности са били изразходвани напразно; дори и днес хората, които се смятат за културни и образовани, работят през по-голямата част от времето просто като автомати и само веднъж или два пъти през целия си живот се докосват за миг до тия могъщи, но дълбоко скрити възможности, с които разполага техният ум.
В следващите свои размишления аз ще пренебрегна всички свръхестествени явления, също и така наричаните псифеномени. Ако те съществуват и се поддават на някакво управление, то след време те биха могли да направляват цялата психическа деятелност на хората, да преобразят същността на цялата човешка култура по начин, който сега трудно може да се предвиди. Но при съвременното ниво на нашето невежество такива догадки са безполезни; те биха могли само неусетно да ни изведат в несигурното тресавище на мистицизма. Известните вече нам способности на мозъка са толкова изумителни, че не е нужно да призоваваме нови, още неизвестни.
Да разгледаме най-напред паметта. Досега още никой не е успял, макар и приблизително, да установи какво количество факти и впечатления е способен да съхрани нашият мозък в продължение на един човешки живот. Съществуват убедителни доказателства, които говорят, че всъщност ние нищо не забравяме; ние просто не можем да се доберем до нужната информация в даден момент. В наши дни ние вече рядко срещаме прояви на действително феноменална памет: в един свят на книгите и документацията такава памет не е много нужна. До откриване на писмеността цялата световна история и литература е трябвало да се съхранява в паметта и устно да се предава от поколение на поколение. Дори и днес все още се намират хора, които знаят наизуст цялата Библия или Корана — така както някога хората са запаметявали целия Омир.
Работата на д-р Уайлдър Пенфилд и неговите колеги в Монреал съвсем убедително показва, че посредством дразнене на определени участъци в мозъка с електрически импулси могат да се възстановят в паметта отдавна забравени неща. Човек отново преживява в ярки подробности (цвят, мирис, звук) изпитани някога впечатления — сякаш пред неговия мислен взор се прожектират кадри от стар филм, и то с пълното съзнание, че това са само спомени, а не събития, протичащи наяве в момента. Аналогични ефекти могат да възникнат и в състояние на хипноза. От това се е възползувал професор Фройд при лекуване на психически разстройства.
Когато открием как мозъкът филтрира и опазва цялата тая лавина от впечатления, която се влива в него всяка секунда от нашия живот, тогава може би ние ще се научим да контролираме паметта с помощта на съзнателни или изкуствени външни въздействия. Тогава възпоминанието ще престане да бъде неустойчив, зависещ от случайности процес; ако ви се доще да възпроизведете в паметта си страница от някой вестник, която сте чели преди тридесет години, вие ще можете да сторите това, като възбудите съответните клетки на главния мозък. В известен смисъл това ще бъде нещо като „пътуване в миналото“ — вероятно единственият възможен начин за такова пътуване. Такова контролиране на паметта би било наистина една вълшебна проява на власт, която за разлика от много други необикновени сили, подчинени на човека, би служила вероятно само за общото добро на хората.
Управлението на паметта би революционизирало цялата съдебна практика. На класическия въпрос: „Какво правихте през нощта на двадесет и трети…?“, никой вече не ще може да отговори: „Забравил съм“. Свидетелите не ще могат повече да спъват хода на разглежданото дело с показания от рода на: „Струва ми се, че видях…“ Нека се надяваме обаче, че стимулирането на паметта няма да стане принудителна съдебна процедура…
И колко хубаво би било да се върне човек в миналото, отново да преживее минали радости и в светлината на придобития вече опит да уталожи преживените скърби и неволи и да се поучи от някогашните си грешки. Често се говори, че пред мисления взор на умиращия човек само в миг преминава целият му живот. Това е заблуждение. Но може би ще дойде време, когато престарелите хора, загубили всякакъв интерес към бъдещето, ще могат отново да преживеят своето минало и отново да поздравят тия, които са познавали и обичали в младостта си. Както ще видим по-късно, това може да се окаже не приготовление към смъртта, а прелюдия към едно ново рождение.
Може би още по-важна придобивка от стимулиране на спомени из миналото би бил обратният процес — въвеждане в паметта на нови информации или „спомени“. Трудно бихме могли да си представим по-ценно изобретение от устройството, което писателите фантасти наричат „машина-педагог“. Според изображенията и описанията на художници и писатели, това забележително устройство обикновено прилича на старомоден апарат за къдрене на коса; и неговите функции биха били донякъде сходни, само че той ще работи над материала, който се намира вътре в главата, а не на нейната повърхност. Този апарат не трябва да се смесва с обучаващите машини, които днес намират все по-голямо приложение, макар че някой ден те може би ще бъдат признати за далечни прадеди на „машинния педагог“.
Такъв един автомат би могъл за няколко минути да запечата в мозъка знания и навици, за чието усвояване по друг начин на човек би му трябвало цял живот. Като убедителна аналогия тук може да послужи процесът при изработването на грамофонните плочи: изпълнението на музикалната пиеса може да е продължавало с часове; обаче плочата с нейния запис се щампова само за секунда и пластмасата идеално „запомня“ това, което оркестърът е изпълнил. А само преди едно столетие това би изглеждало дори и теоретически невъзможно за учените и с най-будно въображение.
„Запечатването“ на информация непосредствено в мозъка, което ще ни позволи да придобием знания без процеса на тяхното заучаване, днес ни изглежда също така невъзможно; то безспорно ще си остане невъзможно дотогава, докато нашето разбиране на процесите на психологическата деятелност не се придвижи значително напред. И все пак „машината педагог“ или някакъв друг способ, изпълняващ аналогични функции, е тъй осезателно нужен, че след няколко десетилетия цивилизацията просто не ще може да съществува без него. Обемът на натрупваните в света знания се удвоява всеки десет години и този темп също се ускорява. Днес вече дори и двадесетгодишният срок е недостатъчен за усвояване на необходимите знания; ако продължава така, то ние скоро ще почнем да умираме от старост, без да се научим да живеем, и цялата наша култура може да започне да се руши поради собствената си непостижима сложност.
В миналото всеки път, когато е възниквала каквато и да било нужда, тя винаги е била удовлетворявана почти незабавно. Ето защо, макар и да нямам ни най-малкото понятие как в действителност ще работи „машината педагог“, аз предполагам, че това ще бъде най-вероятно някакъв комплекс от методи, а не просто желязна машина, и съм твърде уверен че след време тя ще се появи между нас. Ако това не стане, то скоро ще надделее еволюционното развитие, разглеждано в следващата глава, и краят на човешката култура ще се окаже не тъй далечен.
Има много други възможности и някои съвсем безспорни перспективи, включващи непосредственото манипулиране върху мозъка. Вече е доказано например, че поведението на животните, а и на човека може твърде съществено да се измени чрез въздействието на слаби електрически импулси върху определени участъци на мозъка. Индивидуалните особености на животното може да се променят тъй основно, че котката да изпада в ужас при вида на някоя мишка, а свирепата маймуна да стане любезна и общителна.
Може би най-сензационните резултати от подобни експерименти, свързани с още по-сериозни социални последствия, отколкото първите постижения в полето на ядрената физика, се явява откриването в мозъка на така наречените „центрове на удоволствие“ или „центрове на възнаграждаване“. Животните с вкарани в
