които някога така акуратно са се справяли.
За да се избягнат провали в паметта, трябва да се водят по-добри „дневници“. Може да дойде време, когато с помощта на същите методи ние ще можем да помогнем и на нашето тяло. С откриването на азбуката умственото забравяне е престанало да бъде неизбежно; възможно е, щото по-сложните средства на утрешната медицина ще могат да излекуват и физическото „забравяне“: ние ще се научим да съхраняваме в съответни устройства за запаметяване идеалните прототипи на нашите тела. Тогава ще може от време на време да се проверяват отклоненията от предишната установена норма и да се премахват, преди да са станали сериозни и опасни.
Биологическото безсмъртие и запазването на младостта са толкова съблазнителни неща, че хората никога не ще престанат да се стремят към тях: винаги ще ги блазни примерът на същества, които живеят със стотици години и няма да се плашат от печалните приключения на доктор Фауст. Би било глупаво да се мисли, че този стремеж никога, абсолютно никога няма да се увенчае с успех. А дали такъв един успех ще бъде желателен — това е съвсем друг въпрос.
За такава подмяна не трябва непременно да служи друго тяло от плът и кръв: това може да бъде и машина. И с това може би ще се ознаменува следващият стадий на еволюцията. Дори и ако мозъкът не е безсмъртен, той несъмнено може да живее много по-дълго от тялото, което в края на краищата бива разрушавано от болести и нещастни случаи. Преди доста години по време на една знаменита серия от експерименти руски хирурзи успяха в продължение на няколко дни да поддържат живота на една кучешка глава с помощта на чисто механически средства.
Ако мислите, че животът на мозък, лишен от всяка подвижност, би бил много еднообразен, значи вие не сте разбрали напълно това, което вече казахме дотук за органите на чувствата. Мозък, съединен чрез проводници или радиолинии със съответните органи, може да участвува във всяка деятелност, реална или въображаема. Когато се докоснете до нещо, давате ли си изобщо сметка, че вашият мозък не се намира на върха на пръстите ви, а на цял метър разстояние от тях? И бихте ли забелязали разликата, ако този един метър се превърне в няколко километра? Радиовълните губят за такова пътешествие по-малко време, отколкото нервните импулси, разпространяващи се по вашата ръка.
Човек може да си представи такова бъдеще, когато на хората, все още обитаващи органически тела — обвивки, ще гледат със съжаление тия, които са преминали към несравнено по-богата форма на съществуване и са станали способни мигновено да превключват своето съзнание или сфера на внимание в която и да е точка по суша, море или небе, където се намират съответно възприемателни органи. Възмъжавайки, ние се разделяме с детството; някой ден ние може да бъдем споходени от втора, още по- удивителна зрелост, при която ще се простим навеки с плътта.
Но да предположим, че се научим безкрайно дълго да поддържаме живота на мозъка; няма ли тогава той да се окаже прекомерно натоварен с жизнен опит, впечатления и спомени, наслоени като текстовете върху някой древен пергамент-палимпсест, които така ще го препълнят, че няма да остане място за нищо друго? В крайна сметка вероятно така и ще стане, но аз бих желал още веднъж да подчертая, че ние нямаме ни най-малката представа за пределния капацитет за вместимост на добре „тренирания“ мозък, дори и без спомагателни механически средства, които безспорно ще се появят след време. Тогава пределите на непрекъснато съществуване на човека може да се определят приблизително с кръглата цифра хиляда години; впрочем анабиозата може да превърне това хилядолетие в значително по-дълъг срок.
Възможно е обаче, че и тази бариера ще бъде преодоляна. Такова предположение аз изказах в своя роман „Градът и звездите“, където се опитах да нарисувам едно практически вечно, безсмъртно общество, населяващо заключения свят в града Диаспар след един милиард години. Бих желал да свърша тази глава с думите на стария наставник Джесерак, който запознава героя на романа със законите на живота:
„Човешкото същество, както и всеки друг обект, се определя по неговата структура. Структурата на човека е невероятно сложна; и все пак природата е съумяла на времето да изблъска всички черти на тази структура в една мъничка клетка, невидима за простото око.
Това, което природата може да направи, може да го направи и човекът по свой собствен начин. Ние не знаем колко време е било нужно за разрешаването на тая задача. Може би милион години — но какво от това? В края на краищата нашите прадеди се научили да анализират и съхраняват информацията, характеризираща всеки индивид, и да използуват тая информация за пресъздаване на оригинала.
Методът за съхраняване на информацията няма никакво значение — важна е самата информация. Тя може да се съхранява във вид на думи, записани на хартия, като магнитни полета с променливо напрежение или като системи от електрически заряди. Хората са използували всичките тия и много други методи за съхраняване на информация. Достатъчно е да кажем, че те отдавна се научили да съхраняват сами себе си или по-точно своите безплътни схеми, по които могат да се възвръщат към живот.
Скоро аз ще започна да се приготовлявам да напусна този живот. Ще проверя внимателно всички мои спомени, ще ги поправя и ще зачеркна тия, с които искам да се разделя. След това ще вляза в Залата на Творението, само че през врата, която ти никога не си виждал. Това мое старо тяло ще престане да съществува, а заедно с него и самото съзнание. От Джесеракнямада остане нищо друго освен цяла галактика електрони, застинали в сърцето на кристал.
Аз ще спя, и то без да сънувам никакви сънища. После ще дойде ден — може би след сто хиляди години — и аз ще се събудя в ново тяло, посрещнат от тези, които ще бъдат назначени за мои наставници… Отначало не ще зная нищо за Диаспар и не ще си спомням какво съм бил по-рано. Тия спомени ще се възвърнат постепенно към края на моето детство; те ще станат основа на моето съзнание при навлизането ми в новия цикъл от моето битие.
Така е устроен нашият живот… Ние всички сме били тук по-рано много, много пъти. Но продължителността на небитието се изменя според законите на случайността, така че сега съществуващото население никога не ще се повтори. Новият Джесерак ще има други нови приятели и интереси, ала старият Джесерак — тая част от неговото съзнание, която аз искам да съхраня — ще продължава да съществува.
Така че през всеки отделен миг от времето само една стотна част от гражданите на Диаспар живеят и ходят по неговите улици. Голямото болшинство от тях спи в Хранилищата на паметта, очаквайки сигнала, който отново ще ги призове към живот. По този начин ние сме
Може би това е само една фантастична мечта? Не мога да кажа; но мисля, че реалностите на далечното бъдеще ще се окажат още по-изумителни. В следващата глава ние ще се опитаме да зърнем мислено макар и само някои от тях.
18. Човечеството остарява
Преди около един милион години някакъв примат с не много привлекателна външност открил, че предните му крайници са пригодени не само за придвижване. Оказало се, че с тях може да се хващат сопи и камъни, които да се използуват за убиване на дивеч, за изравяне на корени, за защита, нападение и тъй нататък. На третата планета на Слънцето се появили сечивата и оттогава светът вече не е можел да остане същият.
Сечивата били използувани най-напред
