им работа; той бил длъжен да развива все по-голяма ловкост на ръцете си. Всичките тия неща, така да се каже, представляват техническите условни особености на homo sapiens и щом те започнали да се осъществяват, всички предишни „модели“ се оказали обречени на бързо остаряване. Професорът по антропология при Калифорнийския университет Шерууд Уошбърн писа: „Именно успешното усвояване на най-простите сечива сложило началото на цялата еволюция на човека и довело до съвременната цивилизация“.
Забележете израза „цялата еволюция на човека“. Старата представа, според която човекът бил създал сечивата, е една полуистина, въвеждаща в заблуждение. По-правилно би било да се каже:
Сега очевидно цикълът започва отново; обаче нито историята, нито предисторията никога не се повтарят точно, в буквалния смисъл на думата; и ето че този път човечеството е изправено пред главозамайващ завой. Оръдията, създадени от маймуноподобния човек, станали причина за неговото еволюционно превръщане в своя приемник — homo sapiens. Обаче оръдието, което ние създадохме, само се превръща в наш приемник. Биологическата еволюция отстъпва място на един несравнено по-бърз процес — техническата еволюция. Казано още по-грубо, машината е това оръдие, което ще ни замести.
Тази идея, разбира се, не е нова. Това, че творенията на човешкия мозък могат някога да станат опасни за него и дори да го унищожат — е вече тъй често употребявано, тъй изтъркано „клише“, че нито един уважаващ себе си писател фантаст не би посмял да се възползува от него. То води началото си от тайнствената, но може би не съвсем митическата фигура на Дедал (едноличен представител на научноизследователския отдел при цар Минос), по-късно се среща в легендата за Фауст, във „Франкенщайн“ на Мери Шели, „Еревхон“ на Самуел Бътлър и в пиесата „Р. У. Р“ на Карел Чапек. В продължение на почти три хиляди години следователно мислещото малцинство от хората е изказвало сериозни опасения по отношение на крайните последствия от развитието на техниката. От егоцентрическо гледище тези опасения са оправдани. Но аз се осмелявам да заявя, че това гледище не задълго още ще бъде единственото, нито дори най-важното.
Когато преди петнадесет години се появи първата крупна електронно-изчислителна машина, на нея бързо й метнаха прякора „гигантски мозък“. Учените от целия свят се отнесоха отрицателно към това название. Но те възразяваха само срещу несполучливия избор на думата. Електронно-изчислителната машина — това наистина е мозък, само че не
Това е едно от най-великите и вероятно едно от последните решаващи постижения в историята на човешката мисъл по добно на откритието, че Земята се върти около Слънцето, че Човекът е част от животинското царство или че E=mc2. Трябваше да мине доста време, за да се осмислят всичките тези идеи, които отначало бяха решително отхвърляни. По същия начин на хората ще им трябва известно време, докато осъзнаят, че машините могат да мислят.
Тук вие можете с пълно право да ме попитате: „А какво разбирате вие под думата «мисля»?“ Аз предпочитам да заобиколя този въпрос с помощта на блестящата аналогия, свързана с името на английския математик А. М. Тюринг. Той си въобразил игра, в която участвуват двама оператори на телетипи, настанени в различни стаи — тази безлична връзка между тях е избрана, за да се избегне всяка възможност за предаване на каквато и да било допълнителна информация чрез промяна на гласа, чрез изражението на лицето и пр. Нека предположим, че един от операторите може да задава на другия каквито си иска въпроси, а другият е длъжен да дава съответните отговори. Ако след няколко часа или дни задаващият въпросите не може да реши кой е неговият телеграфен събеседник — човек или някакво механическо устройство, тогава той едва ли би могъл да отрече факта, че този събеседник (той или то) е способен да мисли. Електронният мозък, който издържи този изпит, разбира се, ще трябва да бъде сметнат за разумно същество. И човек, който би се заел да твърди обратното, просто би доказал, че той е по-малко разумен от машината; той би изглеждал крайно дребнав, подобно на онзи схоласт, който твърдял, че не Омир е авторът на „Одисея“-та, а някой друг човек със същото име.
Нас все още ни отделят десетилетия (но не и столетия!) от създаването на такива машини, обаче ние можем да бъдем уверени, че това е възможно. И ако „експериментът“ на Тюринг не бъде проведен никога, то ще бъде само защото мислещите машини ще имат да вършат много по-важна работа, отколкото да разговарят надълго и нашироко с хората. Аз често разговарям с кучето си, ала никога не върша това дълго време.
Съвременните големи електронно-изчислителни машини — това все още са бързодействуващи кретени, неспособни да извършват нищо извън границите на инструкциите, вложени в тяхната програма на действие. Този факт изпълва мнозина хора с фалшиво чувство на безопасност. Нито една машина — казват те — не може да бъде по-разумна от своите създатели — хората, които са я проектирали и запланирали нейната работа. Тя може да изпълнява известни операции милион пъти по-бързо, ала това съвсем не е съществено. Абсолютно всичко, което електронният мозък може да изпълни, трябва да бъде и по силите на човешкия мозък при условие, че последният има достатъчно време и търпение. Но преди всичко, твърдят те, нито една машина не може да притежава оригиналност, способност към творчество и други достойнства, които се наричат „човешки“.
Тия аргументи са съвсем погрешни; хората, които все още се придържат към тях, приличат на каруцарите, които преди половин век се присмиваха над примитивните, модел „фордови“, автомобили. Но дори и да бяха прави, това нямаше да бъде утешително, както лесно ще стане ясно от внимателното прочитане на следващото изказване на д-р Норберт Винер:
„Тая позиция (предположението, че машините не биха могли да притежават ни най-малката оригиналност), според мен, трябва решително да бъде изоставена.
…Аз твърдя, че машините могат да престъпят и престъпват през някои от ограниченията, присъщи на техните създатели… Твърде възможно е, че ние по принцип не ще бъдем в състояние да създадем машини, чиито елементи на поведение да не можем да разберем рано или късно. Но това съвсем не означава, че ще успеем да ги разберем за време, много по-кратко от времето, което машината ще употреби за изпълняване на дадена операция или дори за каквото и да било определено число години или поколения… С други думи, макар и теоретически машините да бъдат подвластни на критическия анализ на човека, може да се случи така, че такъв един анализ да даде необходимите резултати много по-късно от срока, в който той все още би могъл да повлияе на хода на събитията.“
А това ще рече, че дори и
Все още се срещат авторитети, които решително отказват да признаят всякакъв разум както на съвременните, така и на бъдещите машини. Тяхната позиция поразително напомня това, с което се занимавали химиците в началото на XIX век. Тогава вече било известно, че всички живи организми се състоят от няколко обикновени елементи — главно от въглерод, водород, кислород и азот. Обаче твърдо се е вярвало, че веществата, от които е построен животът или „материалите на живота“, не могат да се получат от едни „чисто“ химически съединения. Би трябвало да има още някакъв ингредиент — някаква същност или жизнена основа, която ще си остане завинаги непозната за човека. Нито един химик, вземайки въглерод, водород и пр., не е могъл да ги съедини така, че да получи някое от веществата, легнали в основата на живота. Непристъпна бариера разделяла света на „органическата“ химия от света на
