векове тъпаците ще могат да си останат на спокойната, безметежна Земя, а истинските гении ще разцъфват само в далечното космическо пространство — царството на машините, не от плът и кръв.
В историята на нашата планета може да се намери поразително сходна ситуация. Преди няколко милиони години най-разумните измежду бозайниците напуснали полесражението на сушата и се върнали в родината на своите прадеди — морето. Те и сега са там. Техният мозък е по-голям и потенциално по-мощен от нашия. Обаче, доколкото ни е известно, те малко използуват възможностите на своя голям мозък; неизменността на окръжаващата ги морска среда не предявява особена нужда от разум. Делфините и китовете, които биха могли да бъдат наши „равни“, а може би и да ни превъзхождат, ако бяха останали на сушата, сега простодушно и невинно препускат редом с новите морски чудовища, които носят на борда си по шестнадесет мегатона смърт. И може би не ние, а те са направили по-добрия избор; но сега вече за нас е късно да се присъединим към тях.
Ако сте следили внимателно моите разсъждения дотук, то сега протоплазмената изчислителна машина, скрита във вашия мозък, трябва да бъде вече „запрогмирована“ да възприеме мисълта, макар и само заради спора, че машините могат да станат по-разумни и по-разнообразни от човека, и то в твърде близкото бъдеще. А допуснем ли веднъж подобно нещо, ние незабавно трябва да си зададем въпроса: „Какво ще стане тогава с човека?“
Според мене, този въпрос, общо взето, не е чак толкова важен, освен, разбира се, за самия Човек. Вероятно и неандерталците са надавали подобни жаловити вопли преди около сто хиляди години, когато на сцената се появил homo sapiens с неговото безобразно вертикално чело и смешно изпъкнала долна челюст. Всеки философ от каменния век, който би дал на своите земляци правилния отговор, вероятно би завършил живота си в котела с кипяща вода; аз съм готов да поема този риск.
Що се отнася до най-близкото бъдеще, то отговорът може би трябва да бъде ободряващ, а не обезсърчаващ. Възможно е да настъпи непродължителен Златен век, когато хората ще сияят, ползувайки се от могъществото на своите нови „партньори“. Ако изключим възможностите за война, ние вече се намираме в преддверието на този век. Както неотдавна се изказа д-р Саймън Ремо, „разширяването на човешкия интелект с помощта на електрониката ще стане най-важната наша задача в близките десетилетия“.
Мислещите машини ще поемат „в ръцете си“ изпълняването на не тъй сложни ежедневни задължения и по този начин ще дават на човешкия мозък възможност да се съсредоточи върху по-висши проблеми. (Разбира се, няма никаква гаранция, че той ще се заеме именно с това.) Възможно е, че в продължение на няколко поколения всеки човек ще бъде съпровождан в живота от някакъв електронен „компаньон“, с размери не по-големи от тези на днешните транзисторни приемници. Този компаньон ще „расте“ заедно с човека от най-ранното му детство, ще изучи неговите навици, неговите постъпки и дела и ще изпълнява вместо него всички второстепенни задължения, като водене на текущи преписки и кореспонденция, попълване на данъчни декларации, уговаряне на делови срещи. В известни случаи той дори ще може да замества „господаря“ си на срещи, които последният би предпочел да пропусне, а сетне да докладва за тях накратко или подробно — така, както пожелае неговият „господар“. Електронният компаньон ще може да замества човека при телефонните разговори, и то тъй успешно, че никой не ще може да познае кой говори насреща му — човек или машина; може би само след едно столетие „играта“ на Тюринг ще стане неизбежен елемент от нашия обществен живот с всички произлизащи от това усложнения и възможности — неща, които аз оставям на въображението на читателя.
Може би вие си спомняте за възхитителния робот Роби от филма „Забранената планета“ — един от малкото направени досега филми, за които всеки поклонник на научната фантастика може да говори, без да се черви; за това несъмнено е помогнал и сюжетът, заимствуван от Шекспир. Аз се осмелявам да заявя най-сериозно, че повечето от способностите на Роби и на още по-известния герой — Джийвс — рано или късно ще бъдат въплътени в някой електронен компаньон-секретар-слуга. Той ще бъде много по-малък и по-спретнат от разните ходещи сандъци-автомати-радиоли и механизирани рицарски одежди, които Холиууд с присъщата нему оскъдност на въображение ни показва, когато иска да изобрази робота. Той ще бъде също извънредно талантлив, с бързодействуващи контакти, които ще му позволят да се съедини с най-различни органи на чувствата и крайници. Всъщност той ще бъде нещо като универсален разум, лишен от телесна обвивка, способен да се включи към каквото и да било устройство, от което ще има нужда в един или друг конкретен случай. Днес, да речем, той би могъл да работи с някой микрофон, с електрическа пишеща машина или с телевизионна камера; утре — да управлява автомобил и самолет или да се включи към тялото на човек, а може и на животно.
И сега може би е крайно време да разгледаме идеята, която за повечето хора изглежда още по-страшна от мисълта, че машините могат да ни заменят. Аз вече споменах за това в предишната глава: машините могат да се съединят или обединят с нас.
Не си спомням кой пръв е помислил за това; вероятно физикът Дж. Бернал, който през 1929 година издаде своята пълна с научни предсказания книга, озаглавена „Светът, плътта и дяволът“. В тази тънка и отдавна изчерпана книжка (аз понякога се питам какво ли си мисли сега шестдесетгодишният член на Кралското общество за своите юношески хрумвания, ако той изобщо си спомня за тях) Бернал стигнал до заключението, че многобройните ограничения, присъщи на човешкото тяло, могат да се преодолеят само с помощта на механически приспособления и протези, така че в края на краищата от първоначалното органическо тяло на човека може да остане само мозъкът.
Днес тази идея изглежда много по-правдоподобна, по-приемлива, отколкото по времето, когато Бернал я е изтъкнал. През последните няколко десетилетия бяха създадени изкуствени сърца, бъбреци, дробове и други органи, а беше осъществено също и включването на електронни устройства непосредствено в нервната система на човека.
Олаф Степлдън е развил тази тема в своята забележителна повест за бъдещето „Първите и последните хора“, изобразявайки ерата на безсмъртните „гигантски мозъци“, които живеят в килийки, подобни на пчелните, и поддържат своето съществуване с помощта на помпи и химически инсталации. Макар и съвършено неподвижни, те могат да настаняват своите органи на чувствата на което и да е място по собствено желание. По този начин техният център на възприятия или — ако искате — тяхното съзнание може да се намери в която и да е точка на земното кълбо или в космическото пространство. И тъй като ние носим нашия мозък в една крехка черупка заедно с очите, ушите и другите органи на чувствата — обстоятелство, което често води до гибелни последствия — за нас е трудно да оценим тази важна особеност. При усъвършенствувани електронни комуникационни връзки неподвижността на мозъка ще бъде не пречка, а по-скоро обратното. Вашият сегашен мозък, изцяло
Ние вече сме изнесли нашите зрителни и осезателни усещания вън от пределите на нашето тяло. Засега това се върши по крайно несъвършен начин, който обаче може би точно предвещава бъдещето. Операторите, които днес работят с радиоактивни изотопи, манипулиращи с тях чрез дистанционно управлявани механически пръсти и ги наблюдават с помощта на телевизори, вече са постигнали частично отделяне на мозъка от органите на чувствата: те самите се намират на едно място, а техният разум — фактически на друго.
Неотдавна за означаването на машината животно от типа, който ние разглеждаме, беше измислена думата „киборг“ (кибернетически организъм). Докторите Манфред Клайнз и Натан Клайн от Рокландската болница в Оранжберг, щата Ню Йорк, които изобретили тази дума, определят „киборг“ със следните вълнуващи слова: „Екзогенно разширен организационен комплекс, функциониращ като гомеостатическа система“. Преведено на обикновен език, това означава: тяло с присъединени или встроени към него машини, които или поемат върху себе си изпълнението на някои функции на организма, или ги модифицират, видоизменят.
Аз мисля, че човек, съединен с „механически дробове“, също може да се нарече „киборг“, обаче тази дума има много по-широк смисъл. Един ден ние може да се научим временно да се
