Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)

„неорганическата“ химия.

Тази мистика била разпръсната в 1828 година, когато Вьолер синтезирал пикочината и показал, че между химическите реакции, които стават в организма, и реакциите, които стават в епруветката, няма никаква разлика. Това откритие било съкрушителен удар за тия „светци“, които вярвали, че механиката на живота завинаги ще остане недостъпна за разбиране или за възпроизвеждане. Също така и днес мнозина се възмущават от предположението, че машините могат да мислят, обаче тяхното недоброжелателство с нищо не изменя положението.

Тъй като тази книга не е трактат върху проектиране на електронноизчислителни устройства, вие не трябва да очаквате от мен да ви обясня как да си построите мислеща машина. Всъщност човек едва ли ще бъде способен някога да даде едно подробно обяснение по този въпрос. Но може да бъде указана последователността на събитията, които ще ни изведат от homo sapiens до machina sapiens41. Първите две-три крачки по този път са вече направени: съществуват машини, способни да се учат, да извличат поука от направените грешки и за разлика от човека никога да не ги повтарят. Съществуват машини, които не бездействуват в очакване на инструкции, а изследват окръжаващата ги среда така, сякаш притежават известна любознателност. Има машини, които търсят доказателства за математически или логически теореми и понякога получават неочаквани отговори, които никога не са минавали през ума на техните създатели.

Тия слаби проблясъци на оригинално мислене засега са присъщи само на малко лабораторни модели; от тях са лишени огромните изчислителни машини, които може да си купи всеки, у когото се намират няколкостотин хиляди долара. Но машинният разум ще се развива и ще започне да излиза извън рамките на човешката мисъл, щом се появи второто „поколение“ изчислителни машини — „поколение“, което ще бъде проектирано не от хора, а от други „почти разумни“ изчислителни машини. Тия машини ще започнат не само да проектират, но и да строят, тъй като машините от второто „поколение“ ще имат премного компоненти, за да могат да бъдат монтирани на ръка.

Възможно е дори и това, че първата наистина мислеща машина да израсне — да бъде отгледана, а не построена. В това направление вече са направени няколко несъвършени, но многообещаващи експерименти. Построени са няколко изкуствени организми, които могат да изменят своите схеми с цел да се приспособят към изменящите се обстоятелства. Зад тия експерименти се крият възможности за създаването на такива — отначало сравнително прости изчислителни машини, които ще бъдат запрограмировани за постигането на определена цел. При търсенето на начина за разрешаване на поставената им задача те ще започнат да конструират свои собствени контури, вероятно посредством „израстване“ на мрежа от проводници в проводима среда. Такова едно израстване може да се окаже само една механическа аналогия на процеса, който се развива във всеки един от нас през първите девет месеца на съществуване.

Всички разсъждения върху мислещите машини неизбежно се обуславят и вдъхновяват от нашите познания за човешкия мозък — единственото мислещо устройство, с което днес разполагаме. Никой естествено не може да претендира, че напълно разбира как работи мозъкът и не може да се надява, че такова разбиране ще бъде постигнато в някакво предвидимо бъдеще. Всъщност това е една прекрасна задача за философите: способен ли е мозъкът някога, макар и по принцип, да разбере сам себе си? Ала ние знаем достатъчно много за неговото физическо устройство, за да направим цял ред изводи върху ограниченията, присъщи на мозъка — бил той органически или неорганически.

Под нашия череп са скрити около десет милиарда отделни превключватели — неутрони, съединени помежду си с невъобразимо сложни връзки. Десет милиарда — това е такова огромно число, щото доскоро този факт бе използуван като аргумент против възможностите за създаването на механически разум. Преди десет години един от известните неврофизиолози заяви (това негово изявление и до днес се използува от защитниците на превъзходството на човешкия мозък като някакво защитно заклинание), че електронният модел на главния мозък би имал обема на Импайър Стейт Билдинг, а за неговото охлаждане по време на работа ще са нужни водите на Ниагарския водопад.

Това предсказание днес трябва да се отнесе към някогашните твърдения, че „Машини, по-тежки от въздуха, никога не ще могат да летят“. Изчисленията, върху които е основано това изявление на физиолога, са били направени по времето на вакуумните електронни уреди (помните ли ги?), ала съвременните транзистори коренно измениха картината. Темпът на техническия прогрес днес е такъв, че на мястото на транзисторите вече идват много по-миниатюрни и по-бързодействуващи прибори, основани върху принципите на квантовата физика. Ако цялата работа се състоеше само в размерите на машината, то съвременната електронна техника би ни позволила да сместим изчислителна машина, равна по сложност на човешкия мозък, само в един от етажите на Импайър Стейт Билдинг.

Тук аз трябва да се прекъсна за една мъчителна преоценка. Да се върви в крак с науката е трудна работа. Докато аз съм писал последния пасаж, Отделът за астронавтика при фирмата „Маркуардт корпорейшън“ съобщил за създаването на ново запаметяващо устройство, способно да складира в обема на куб с дължина на ръбовете от около 180 сантиметра цялата информация, записана в продължение на последните 10 000 години. Това, разбира се, означава не само всички отпечатани книги, но изобщо всичко, което е било записано на който и да е език върху хартия, папирус, пергамент или върху каменни плочи. Такъв капацитет превъзхожда с невъобразимо количество милион пъти капацитета на човешката памет. И макар че между простото съхраняване на информация и творческото мислене да съществува огромна пропаст (Конгресната библиотека във Вашингтон не е написала сама нито една книга), това показва, че машинният мозък с огромна сила и мощност може да бъде твърде малък по обем или размер.

Това не трябва да учудва тези, които помнят как бяха намалени по размер радиоприемниците — от огромните, тромави кабинетни модели през 30-те години до съвременните транзисторни приемници, побиращи се в джоба на жилетката (и при това много по-сложни). Освен това процесът на миниатюризация е още в „зародиша“ си, ако мога да си послужа с тая не особено ясна фраза. Днес вече се произвеждат радиоприемници, големи колкото бучка захар; не след дълго те ще стигнат до размерите на зърно, тъй като сред специалистите по микроминиатюризация съществува лозунгът: „Това, което може да се види, е вече много голямо“.

Само за да ви докажа, че не преувеличавам, ще си позволя да приведа няколко цифри, които вие можете да използувате при следващата си среща с някой фанатизиран любител на звукозаписи, когато той почне да ви показва любимия си радиокомбайн, разположен от стена до стена. През 1950 година специалистите по електроника се научиха да смесват до сто хиляди детайли в един кубически фут42. (За сравнение нека споменем, че в един първокачествен приемник се наброяват до 200 — 300 детайли, а в обикновения домашен приемник те са около 100). В началото на 60 -те години това число вече нарасна до около милион детайли в кубически фут; към 1970 година, когато днешните методи на микроминиатюризация навлизат в промишлеността, монтираните детайли може би ще бъдат измервани със стотици милиона в един кубически фут.

Колкото и фантастична да изглежда последната величина, не трябва да се забравя, че човешкият мозък я превъзхожда с около хиляда пъти: той е приютил десет милиарда неутрони само в една десета част от кубическия фут. И макар че миниатюрността съвсем не се явява като някакво особено качество, може да се смята, че достигнатата от мозъка компактност далеч не представлява крайния предел.

Защото клетките, от които е съставен нашият мозък, са бавни, недодялани и енергетически разточителни в сравнение с теоретически възможните елементи на изчислителната машина, които едва ли ще бъдат много по-големи от атома. Математикът Джон фон Нойман веднъж пресметнал, че електронните клетки могат да бъдат десет милиарда пъти по-производителни от протоплазмените: те вече работят милион пъти по-бързо, а скоростта в много случаи може да се отстъпи срещу намалените размери. Ако проследим тези идеи в тяхното развитие до логическия им край, то ще видим, че изчислителната машина, еквивалентна по мощност на човешкия мозък, може напълно да се помести в една кибритена кутия.

Тази донякъде главозамайваща мисъл става по-обоснована и по-приемлива, ако погледнем критически на месната тъкан, на кръвта и костите като строителни материали. Всички живи създания са просто чудесни, ала нека запазим чувството си на мярка. Може би най-удивителното в живота е това, че той е принуден да използува най-необикновени материали и да разрешава най-различни проблеми по толкова околни