образи би било по-безплодно занимание, отколкото издирването на определена песъчинка в пустините на света.
И все пак докъде ли беше стигнала Едит в своите безкрайни търсения? Погледна към малкия дисплей под главния екран и определи величината на огромните числа, които се изписваха върху него — неумолим марш на цифра след цифра. Бяха групирани по пет, за да може да ги обхване човешки поглед, което обаче едва ли би било възможно за човешкия разум.
… Шест, седем, осем групи — общо четиридесет знака. Това прави…
Опита се да пресметне наум — закърняло умение на тази възраст, с което някога се гордееше. Резултатът беше впечатляващ, но не го изненада. При този мащаб оригиналният образ би бил по-голям от галактиката. А компютърът можеше да продължи да го развива, докато достигне размерите на космоса, макар че при това увеличение изчислението на всеки образ би отнело години.
Доналд Крейг добре разбираше защо Георг Кантор, откривател (а дали пък не изобретател?) на числата отвъд безкрайността, бе прекарал последните си години в психиатрична клиника. Едит беше направила първите стъпки по същия безкраен път, подпомогната от техника, несънувана от който и да било математик от XIX в. Компютърът, който генерираше тези образи, извършваше стотици милиарди операции в секунда; за няколко часа той обработваше повече числа, отколкото тези, с които бе боравило цялото човечество от мига, когато първият кроманьонец е започнал да брои камъчетата по пода на пещерата си.
Макар че променящите се форми никога не се повтаряха точно, те можеше да бъдат групирани в няколко лесни за разпознаване категории. Представляваха многолъчеви звезди със шесткратна, осемкратна или по-висока степен на симетрия; спирали, които понякога напомняха слонски хобот, а друг път — пипала на октопод; черни амеби, свързани с мрежа от чудновато извити пипалца; фасетни, сложни очи на членестоноги… Тъй като не се създаваше никакво чувство за мащаб, някои от фигурите върху екрана можеше със същия успех да бъдат разглеждани като странни галактики или като микрофауната в капка блатна вода.
И така до безкрайност, докато компютърът променяше степента на увеличение и се впускаше по- дълбоко в изследваните геометрични пространства, първоначалната странна форма на изкривена цифра „8“, полегнала на едната си страна, съдържаща целия този контролиран хаос, се появяваше отново и отново. После безкрайният цикъл започваше на нов ред, макар и с трудно доловими за окото изменения.
Несъмнено, мислеше си Доналд Крейг, Едит трябва да разбира поне с част от съзнанието си, че е попаднала в дълбока научна клопка. Какво бе станало с удивителния й ум, разработил програмата „99 Phage“, която в ранните часове на 1 януари 2000 г. я бе направила една от най-известните жени в света?
— Едит — каза той тихо, — аз съм Доналд. Мога ли да направя нещо за теб?
Сестра Долорес го гледаше с неясно, неразгадаемо изражение. Не можеше да твърди, че е точно недружелюбна към него, но в поздрава й винаги липсваше топлота. Понякога се питаше дали не го обвинява за състоянието на Едит.
Това бе въпросът, който си задаваше и самият той всеки ден през дългите месеци след трагедията.
3. Един усъвършенстван капан
Рой Емерсън се считаше за добродушен в рамките на разумното човек, но едно нещо можеше истински да го ядоса. Беше открил това по време на едно (което се закле, че ще му бъде последно) появяване по телевизията, когато водещият на нощното шоу го бе запитал не без злобна предумисъл: „Безспорно, принципът на чистачките със звукови вълни е направо очевиден. Защо не го откри някой друг по-рано?“ Тонът на водещия издаваше съвсем ясно смисъла: „Всъщност дори самият аз бих го открил, ако нямах да върша по-важни неща.“ Емерсън едва се бе сдържал да не му отговори: „Ако имахте тази възможност, убеден съм, че бихте задали същия въпрос и на Айнщайн, Едисон или Нютон.“ Но наместо това бе казал със спокоен глас: „Ами, все някой трябваше да бъде първият. Предполагам, че това щастие просто се е паднало на мен.“
— Но какво ви наведе на идеята? Да не би да сте изскочили от ваната с вик „Еврика“?
Ако не беше циничното отношение на водещия, въпросът би бил доста безобиден. Емерсън го беше чувал стотици пъти преди. Превключи на автоматичен режим и мислено натисна бутона за просвирване.
— Хрумна ми — макар че по онова време не го осъзнавах, — докато пътувах в един скоростен патрулен скутер край Кий Уест още през 2003 година.
Въпреки че му беше донесло слава и пари, дори днес Емерсън предпочиташе да не си спомня някои моменти от въпросното пътуване. Идеята му се беше сторила добра: малка разходка из местата на Хемингуей по покана на един братовчед, работещ в бреговата охрана. Колко ли учуден би бил великият Ърнест от целта на противоконтрабандната им дейност — блокчета кристал с размерите на кибритена кутийка, пропътували от Хонг Конг през Куба. Но тези ТИБ — терабитови интерактивни микробиблиотеки — бяха изяли хляба на толкова много американски издатели, че Конгресът бе изтупал от прахта закони, датиращи още от златното време на Сухия режим.
И все пак идеята звучеше доста привлекателно, докато беше все още на terra firma2. Това, което Емерсън не беше предвидил (или братовчедът бе забравил да му каже) беше, че контрабандистите предпочитат да действат в най-лошото време, което можеше да се случи, с изключение на урагана, разбира се.
— Имахме бурно пътуване и единственото нещо, която си спомнях след това, беше някаква джаджа на мостика, което позволяваше на кърмчията да вижда пред себе си въпреки проливния дъжд и връхлитащите ни вълни. Представляваше стъклен, въртящ се на бързи обороти диск. На повърхността му не можеше да се задържи вода дори за част от секундата и затова беше винаги идеално прозрачен. Отначало си помислих, че е много по-съвършена конструкция от чистачките на колите, после забравих за всичко това.
— Задълго ли?
— Срам ме е да си призная. Може би за няколко години. Обаче един ден карах в силен дъжд някъде из Ню Джързи, когато чистачките ми заядоха. Трябваше да отбия край пътя, докато отмине бурята. Изчаках може би половин час и през това време всичко ми се изясни в главата.
— Само толкова време ли ви отне цялото изобретение?
— Плюс всеки цент, който можех да докопам, и две години по седем дни седмично и по петнадесет часа на ден, прекарани в гаража. — „И брака ми“, би могъл да добави Емерсън, но подозираше, че домакинът му вече го знае. Беше известен с това, че внимателно проучва всичко.
— Въртенето на предното стъкло или дори на част от него очевидно не беше практично. Отговорът трябваше да бъде „вибрации“, но какви? Отначало се опитах да раздвижа цялото стъкло като фуния на високоговорител. Това несъмнено предпазваше от дъжд, но едновременно с това възникна проблемът с шума. Затова минах на ултразвук; отне ми хиляди киловата енергия, плюс че всички кучета в околността полудяха. И което беше още по-лошото, малко стъкла издържаха повече от няколко часа, преди да се превърнат в стъклен прах. После опитах с дозвукови вълни. Работеха добре, но причиняваха адско главоболие. Дори и да не ги чуваше, човек неизбежно ги усещаше. Мотах се близо месец и почти се бях отказал от идеята, когато си открих грешката. Опитвах се да накарам да вибрира целия масивен лист от предното стъкло, понякога цели десет килограма. А всъщност трябваше да задвижа един тънък слой на повърхността, дори и да беше само няколко микрона дебел, той можеше да отблъсква дъждовната вода. Изчетох всичко възможно за повърхностните вълни, за преобразувателите и за съгласуването на импеданса.
— Дали пък не можем да го разкажем на зрителите с прости думи?
— Честно казано — не. Но за по-ясно ще ви кажа, че открих начин за предаване на нискоенергийни вибрации на много тънък повърхностен слой, оставяйки основната част от стъклото непокътната. Ако се нуждаете от повече подробности, бих ви препратил към главния патент.
— Благодаря ви и за това. Вярвам на всяка дума, която казахте, г-н Емерсън, а сега следващият ни гост…
Може би защото интервюто бе направено в Лондон, където трудовете на трансценденталиста от Ню Инглънд не бяха настолно четиво, интервюиращият го журналист не бе успял да направи връзка с известния
