Артър Кларк
Призракът от големите плитчини
На моя стар приятел Бил Маккуити, който като момче е бил свидетел на пускането във вода на Кораба на Негово Величество „Титаник“, а четиридесет и пет години по-късно видя как потъва отново.
I. ПРЕЛЮДИЯ
1. Лятото на ’74
Сигурно има и по-добри начини — продължаваше да си повтаря Джейсън Брадли — за празнуване на двадесет и първи рожден ден от присъствието на масово погребение; но поне не беше емоционално обвързан със събитието. Питаше се дали директорът на операция ДЖЕНИФЪР или шефовете от ЦРУ знаеха поне имената на 63-мата руски войници, чиито тела сега предаваха на морските дълбини.
Цялата церемония изглеждаше и без това неестествена, а участието на снимачен екип я правеше още по-нелепа. Джейсън се чувстваше като статист от холивудски филм и сякаш всеки момент някой щеше да извика: „Хайде, момчета, размърдайте се!“, докато увитите в бял саван трупове потъваха в океана. В края на краищата беше доста вероятно, дори съвсем възможно, самият Хауърд Хюз да е бил в самолета, който кръжеше преди няколко часа над тях. Ако не Стареца, то навярно някой друг началник от „Сума Корпорейшън“; нямаше кой повече да знае какво става в този отдалечен район в Тихия океан, на хиляда километра северозападно от Хавайските острови.
Ето защо дори членовете на оперативната група на „Глоумър Иксплорър“ — грижливо изолирани от другите от екипажа — не знаеха нищо за тази мисия, преди да излязат в открито море. Очевидно бе, че предприемат уникална спасителна акция, а добрите пари предполагаха нещо като спасяването на паднал спътник. Никой не беше и сънувал, че ще изваждат цяла руска подводница от 2000 възела дълбочина, с всичките й бойни глави, книги с тайни кодове и криптографски съоръжения.
До тази сутрин — ама че рожден ден! — Джейсън не се беше сблъсквал със смъртта. Може би някакво болезнено любопитство го бе накарало да се включи като доброволец, когато медиците го бяха помолили за помощ при изкарване на телата от моргата. (Координаторите от Лангли бяха помислили за всичко: бяха осигурили точно сто хладилни камери за телата.) С удивление и същевременно с облекчение откри, че труповете са много добре запазени след близо шест години на дъното на океана. Моряците, хванати в капана на запечатаните контейнери, съхранени от океанските хищници, приличаха на заспали. Джейсън почувства, че ако знаеше как е „Събудете се!“ на руски, щеше да им го извика.
Несъмнено някой от хората на палубата знаеше руски и сигурно го говореше добре, защото цялата служба се водеше на този език; английският прозвуча едва сега, в края на церемонията, когато свещеникът произнесе думите за морско погребение.
След последното „Амин“ настъпи дълга пауза, последвана от бърза команда към Почетния караул. След това, докато бавно спускаха телата във водата, прозвуча музиката, която щеше да преследва Джейсън до края на живота му.
Беше тъжна музика, не като погребалните химни, които някога бе чувал. В нейното спокойно, неумолимо темпо се съдържаше цялата сила и загадъчност на морето. Джейсън не притежаваше особено силно развито въображение, но усети, че чува звука на маршируващи към скалистия бряг вълни. Щяха да изминат много години, преди да узнае колко добре е била подбрана тази музика.
Телата бяха доста тежки и потъваха с краката напред без почти никакъв плясък. После мигновено изчезваха; щяха да достигнат последния си дом непокътнати, преди да са ги обезобразили хищните акули.
Джейсън се питаше дали бе верен слухът, че филмът от погребалната церемония скоро ще бъде изпратен в Москва. Това несъмнено би било етичен жест, макар и малко двусмислен. Все пак обаче се съмняваше дали службата за сигурност ще одобри подобно нещо, независимо от майсторския монтаж на филма.
Когато и последният от моряците бе погълнат от водата, натрапчивата мелодия преля в мълчание. Чувството за обреченост, което бе тегнало над „Иксплорър“ в продължение на толкова дни, сякаш се разнесе като мъгла, издухана от вятъра. Настъпи дълга тишина, а след това от усилвателите долетя единствената дума „Свободно!“, но произнесена не по обичайния рязък начин, а съвсем тихо, така че мина известно време, преди застиналите в „мирно“ редици да се раздвижат и разпилеят.
Ето сега, помисли си Джейсън, вече мога истински да отпразнувам датата на раждането си. Изобщо не подозираше, че един ден отново ще ходи по същата тази палуба — но вече в други води и през друг век.
2. Цветовете на безкрайността
Доналд Крейг ненавиждаше тези свиждания, но знаеше, че те ще продължат, докато и двамата са живи, ако не от любов (изобщо дали някога бе имало истинска любов между тях?), то поне от състрадание и заради общата им скръб.
Тъй като е толкова трудно да се забележи очевидното, бяха изминали месеци, преди да открие истинската причина за безпокойствието си. Клиниката „Торингцгьн“ приличаше по-скоро на луксозен хотел, отколкото на световноизвестен център за лечение на психически отклонения. Там никой не умираше; никога не летяха колички от отделенията към операционните; нямаше лекари в снежнобели престилки, които да реагират по павловски на пеиджърите1 си; дори санитарите не носеха униформи. И все пак в основата си това беше истинска болница. Болница, където Доналд бе видял как баща му се бори за последна глътка въздух, умирайки бавно през първата от двете големи чумни епидемии, опустошили XX век.
— Как е тя тази сутрин, Долорес? — запита той сестрата, след като бе оставил пропуска си в регистратурата.
— Доста е бодра, г-н Крейг. Помоли ме да я заведа на пазар — иска да си купи нова шапка.
— На пазар! За първи път пожелава да излезе!
Крейг трябваше да се чувства доволен и все пак изпита завист. Едит никога не говореше с него; тя дори не забелязваше присъствието му и гледаше през него така, сякаш той изобщо не съществуваше.
— Какво каза д-р Джафърджий? Може ли да напусне клиниката?
— Боя се, че не. Но това е добър признак; започва да проявява отново интерес към света наоколо.
„Шапка ли?“ — помисли си Крейг. Типично женска реакция, но съвсем не така типична за Едит. Тя винаги се бе обличала по-скоро практично, отколкото модерно, и винаги се бе задоволявала с поръчка на обикновени дрехи от телепродажбите. Някак си не можеше да си я представи в един от луксозните магазини „Мейфеър“, заобиколена от кутии за шапки, мека хартия и любезни, опитващи се да й угодят продавачки, но щом така иска — така да бъде; всичко, което би й помогнало да се измъкне от математическия лабиринт, необятен в най-буквалния смисъл на думата.
Докъде ли бе стигнала в нейните безкрайни търсения? Както обикновено беше седнала на въртящото се столче, а върху еднометровия екран на стената в стаята бавно се изписваше някакъв образ. Крейг веднага забеляза, че екранът беше в режим на най-висока разделителна способност и на две хиляди реда, така че дори свръхмощният компютър се затрудняваше в изобразяването на всеки пиксел през няколко секунди. На случайния наблюдател би се сторило, че образът е застинал в почти завършен вид; само внимателното вглеждане показваше, че краят на линията в дъното на екрана пълзи бавно по диагонал към върха.
— Вчера рано сутринта — прошепна сестра Долорес заложи нови данни. Разбира се, не прекарва тук цялото си време. Вече спи добре дори без приспивателно.
Когато бе завършена едната линия, образът на екрана леко трепна и от дъното му запълзя нова. Бяха изобразени повече от 90%. Долният сектор продължаваше да се променя, но вече не така динамично.
Въпреки десетките — не, стотиците пъти, когато Доналд Крейг бе наблюдавал създаването на тези образи, те така и не губеха очарованието си. Част от това усещане можеше да се обясни с факта, че гледаше нещо, което ничий човешки поглед не бе виждал или би видял някога, ако параметрите за създаването му не бяха съхранени в паметта на компютъра. Възстановяването на някой от изчезналите
