които предлагаше методът.
— Мислиш ли, че ще има ефект? — запита.
— Това трябва да обсъдиш с психиатъра на Едит. Дори идеята да е добра, той може да не я подкрепи. Нали знаеш, вечния лекарския синдром НИТ.
— Национален институт по терапевтика?
— Не. — „Не е Измислено Тук“.
Доналд се засмя, колкото и да не му беше весело.
— Имаш право. Но първо да видя дали мога да изпълня моята задача. Никак няма да е лесно.
Това беше слабо казано; задачата беше най-трудното нещо, с което се бе захващал в живота си. Често трябваше да спира работа, заслепен от сълзите, които напираха в очите му.
И изведнъж по някакъв загадъчен начин в подсъзнанието му се събуди спомен, който му даде сили да продължи. Някъде преди много години бе попаднал на един разказ за някакъв хирург в една от страните от Третия свят, който възстановявал зрението на бедни слепци. За тази цел вземал роговицата на донора няколко минути след смъртта му.
Този хирург трябва да е имал твърда ръка, след като е взел органи и от собствената си майка. Аз да не съм по-лош от него, каза си мрачно Доналд, докато вървеше към монтажната маса, където двамата с Едит бяха прекарали много часове в работа.
Доктор Джафърджий се бе оказал изненадващо отзивчив. Беше го запитал с леко ироничен, но доста разбиращ тон:
— И откъде ви хрумна тази идея? От някоя психарска видеодрама?
— Зная, че звучи така. Но може би си струва да опитаме… ако наистина одобрявате.
— Готов ли е вече филмът?
— Ето, в капсулата е. Искам да ви го покажа. Виждам, че имате комбиниран видеошкаф…
— Да, работи дори с касети VHS! Ще повикам Долорес, разчитам на нея. — Поколеба се и погледна замислено Доналд, сякаш искаше да добави още нещо. Наместо това натисна един бутон и каза тихо в пейджинг-системата на клиниката:
— Сестра Долорес, бихте ли дошли в моя кабинет? Благодаря.
Все още някъде в този череп има нещо от предишната Едит Крейг, мислеше си Доналд, докато седнали с доктор Джафърджий и сестра Долорес наблюдаваха фигурата пред огромния монитор. Ще мога ли да разруша невидимата, но непроницаема черупка, изградена от скръбта, и да я върна към действителността?
Познатият черен, подобен на бръмбар образ, плуваше върху екрана, протягайки безбройните си пипалца, които го свързваха с останалата Манделбротова вселена. Нямаше никакви указания за мащаба, но Доналд бе забелязал координатите, които определяха размерите на тази версия. Ако човек можеше да си представи цялото множество, простиращо се далеч извън границите на монитора, то вече бе по-голямо от Космоса, разкрит от космическия телескоп „Хъбъл“.
— Готов ли сте? — попита доктор Джафърджий.
Доналд кимна. Сестра Долорес, седнала съвсем близо до Едит, погледна към тяхната камера, в знак, че ги е чула.
— Тогава започваме.
Доналд натисна копчето и стартира подпрограмата.
Абаносовата повърхност на езерото Манделброт сякаш затрептя пред тях. Едит извика стресната и учудена.
— Много добре! — прошепна доктор Джафърджий. — Реагира!
Водите се разцепиха на две. Доналд извърна поглед; не можеше да понесе да гледа отново последното тържество на режисьорските си способности. Но успя да види образа на Ейда и чу гласа й, който каза нежно: „Обичам те, мамо… но ти не можеш да ме откриеш тук. Аз съществувам само в твоите спомени и ще остана завинаги там. Сбогом…“
Долорес прихвана падащото тяло на Едит, докато последната сричка отзвуча в безвъзвратното минало.
36. Последният обед
Беше чудесна идея, макар не всички да бяха се съгласили, че е наистина сполучливо осъществена. Интериорът на единствената в света дълбоководна подводница беше директно заимствай от класическия филм на Дисни „20 000 левги под водата“.
Пътниците, които се качиха на „Пикард“ (регистрация в Женева) се озоваха в плюшен, странно разпределен салон във викториански стил. Той бе замислен да вдъхва спокойствие и да отклонява каквато и да е мисъл за 7 000-те тона налягане върху всеки от малките люкове, които осигуряваха доста ограничена видимост към света наоколо.
Най-големият проблем, с който се бяха сблъскали строителите на „Пикард“, беше не конструкторски, а правен. Единствено лондонската „Лойд“ се съгласи да застрахова съда; никой друг не искаше да поеме ангажимента за пасажери, всички важни особи, с астрономически цифри в кредитните си сметки. Затова преди всяко потапяне на подводницата по възможно най-дискретен начин се събираха нотариално заверени откази от претенции.
Ритуалът по потапянето не беше по-обезпокоителен от стегнатата лекция на стюардесите за евентуалните последици от аварийно кацане, която трябваше да понасят вече десетилетия наред всички пътници на трансокеански полети. Разбира се, надписите „Пушенето забранено“ вече не бяха необходими. На „Пикард“ нямаше и предпазни колани и спасителни жилетки, които тук под водата биха били точно толкова ненужни, колкото и парашутите на борда на търговските въздушни лайнери. Многобройните вградени системи за тази цел бяха автоматични и ненатрапчиви за човешкия поглед. Ако се случеше най- лошото, от каютата се отделяше самостоятелна двуместна спасителна капсула и всяка от тях спокойно и безопасно можеше да се издигне на повърхността, съпровождана от яростни ултразвукови опознавателни сигнали.
Настоящето пътуване беше последното за сезона; наближаваше краят на годината и скоро „Пикард“ щеше да бъде пренесена по въздух към по-спокойни морета в Южното полукълбо. Макар че на дълбочината, на която плаваше подводницата, между зимата и лятото не съществуваше по-голяма разлика, отколкото между деня и нощта, лошото време на повърхността можеше да потопи пасажерите в дълбока, дълбока депресия.
По време на 30-минутното свободно потапяне на подводницата до площадката на операциите видните гости на „Пикард“ гледаха кратък стереофилм, показващ текущото състояние на работите по изваждането на останките и карта на предстоящото пътуване по дъното на океана. Докато траеше спускането, практически нямаше какво друго да се види в мрака освен случайното проблясване на някоя светеща риба, привлечена от странния нашественик в нейното царство.
Изведнъж сякаш призрачно сияние засвети някъде дълбоко долу. На „Пикард“ бяха изгасени всички светлини с изключение на червените сигнални лампи, когато отпред израсна носът на „Титаник“.
Почти всеки, видял кораба, бе потресен от едно и също усещане: навярно е изглеждал точно така преди сто години в корабостроителницата на Харлънд и Волф. Отново бе обгърнат от сложната плетеница на стоманеното скеле, обкръжен отвсякъде от работници. Тук обаче работниците не бяха човешки същества.
Имаше отлична видимост и капитанът изманеврира „Пикард“ така, че пасажерите и от двете страни на кабината да могат да разгледат максимално добре останките през тесните люкове. Внимаваше много да не блъсне някой от заетите в труд роботи, които не обърнаха никакво внимание на подводницата до тях. Тя не беше част от понятийната им система.
— Ако погледнете вдясно — каза екскурзоводът, млад възпитаник на „Удс Хол“, който гледаше да припечели нещо през ваканцията, — ще видите кабела „Надолу“, който стига до „Иксплорър“. В момента по него върви модул с противотежест. Цялата конструкция тежи около два тона. Сега го пресрещна един робот,
