1771 година.
Първоначалният слаб интерес се превърна във всепоглъщащо любопитство, нещо като идея-фикс, и Нортън прочете всичко, което можа да намери за Кук. Навярно сега той бе най-добрият познавач на най- големия изследовател на всички времена и знаеше наизуст цели глави от бордовия му дневник.
Изглеждаше невероятно, че един човек е могъл да направи толкова много с тогавашната примитивна техника. Но Кук бил не само великолепен мореплавател и учен; той бил и хуманист в една епоха на жестока дисциплина. Отнасял се великодушно не само към собствения си екипаж, но и към нерядко враждебно настроените туземци в земите, които откривал — нещо нечувано дотогава.
Най-голямата мечта на Нортън бе да мине поне по един от околосветските маршрути на Ку14 но знаеше, че няма да я осъществи никога. Веднаж бе направил изумителен, макар и къс старт, който би смаял капитан Кук — движейки се в орбита към полюса, бе прелетял над Големия бариерен риф. Утрото бе ясно и той бе наблюдавал от четиристотин километра височина великолепната гледка на страховитата коралова преграда по крайбрежието на Куинсленд, белязана с диния от бяла пяна.
Бе прелетял над две хиляди километровия риф за по-малко от пет минути. Само с един поглед той можа да обхване изпълнения с рискове многоседмичен път на първия „Индевър“. През телескопа упя да зърне за миг Куктаун и устието, където корабът е бил изтеглен на брега за ремонт след почти смъртоносния сблъсък с рифа.
На следващата година едно посещение в Хавайския център за наблюдение на далечни космически полети му донесе още по-богато изживяване. До залива Кеалакекуа бе стигнал с кораб на подводни криле. Напредваше бавно покрай мрачните вулканични скали и в същия миг усети дълбоко вълнение, което го изненада и обърка. Водачът мина с групата учени, инженери и космонавти близо до блестящия метален стълб, издигнат на мястото на предишния паметник, който бе разрушен от Голямата цунами през 2068 година. След няколко десетки метра през черната хлъзгава лава стигнаха до малка плоча, поставена до самата вода. Заливаха я леки вълни, но Нортън не им обърна внимание, когато се наведе да прочете думите:
Това се случи преди години и на сто милиона километра оттук. Но в подобни моменти му се струваше, че Кук е наблизо и той бе по-спокоен. В тайните дълбини на мисълта си Нортън го питаше: „Е, капитане, какво ще ме посъветвате?“ Това бе една малка игра, която той пазеше за случаите, когато фактите бяха недостатъчни и трябваше да вземе решение, доверявайки се на интуицията си. Кук винаги бе постъпвал по същия начин и бе намирал верния отговор, освен тогава, когато трагичната смърт го настигна в залива Кеалакекуа.
Сержантът чакаше търпеливо, докато командирът му се взираше в нощта на Рама. Тя не беше вече непрогледна, тъй като на четири километра от лагера ясно се виждаха бледите петна от светлиюпг на двете групи изследователи.
Нортън си помисли, че при сигнал за опасност те ще могат да се приберат за по-малко от час. Това го задоволи. Обърна се към сержанта и каза:
— Записвай: "Комисия за Рама, на вниманието на Планетком. Благодаря за предупреждението. Ще взема мерки. Моля, пояснете смисъла на „внезапно начало“. С уважение, Нортън, командир на „Индевър“.
Той почака, докато сержантът се отдалечи по посока на ослепителните светлини на лагера, и включи отново диктофона. Но потокът на мисълта му бе пресъхнал, а онова настроение — изчезнало. Писмото щеше да почака известно време.
Капитан Кук рядко му бе полезен, когато пренебрегваше задълженията си. Внезапно си спомни, че за шестнайсетте години брачен живот горката Елизабет Кук бе виждала рядко и съвсем за малко своя съпруг. И все пак бе успяла да му роди шест деца и да надживее всички.
Неговите съпруги нямаше от какво да се оплакват, тъй като никога не се отдалечаваше от тях на повече от десет минути път със скоростта на светлината.
17. Пролет
Сънят не идваше лесно през първите нощи в Рама. Неговата загадъчност и мракът потискаха, но по- обезпокоителна бе тишината. Липсата на шум е неестествена; всички човешки сетива имат нужда от някаква храна. Ако тя липсва, мозъкът сам изработва заместители.
Много от хората, които бяха заспали, се оплакваха по-късно от необичайни шумове, особено от гласове; очевидно те бяха жертва на халюцинации, тъй като будните не бяха чули нищо. Доктор Ърнст предписа просто и ефикасно лекарство и в часовете за сън озвучаваха целия лагер с ненатрапващ се музикален фон.
Тази нощ лекарството не помогна на Нортън. Той бе вперил очите си в мрака и знаеше добре защо се вслушва. И макар че от време на време лек порив докосваше челото му, не се чуваше никакъв звук, който да напомня за надигащ се в далечината вятър. И проучвателните групи не съобщаваха за нищо необичайно.
Най-сетне той заспа, приблизително по времето на полунощната смяна на дежурството в кораба. На пулта за връзка имаше винаги човек, за да приеме някое спешно съобщение. Други предпазни мерки изглеждаха ненужни.
Дори и ураган не можеше да причини шума, който разбуди Нортън и целия лагер. Стори им се, че небето се срутва или някаква сила е разкъсала Рама и сега го разпръсва на части. Най-напред се разнесе внезапен трясък, последван от продължителен рязък шум, сякаш се срутваха грамади от кристали или някой разрушаваше безброй оранжерии. Всичко премина за няколко минути, но те имаха чувството, че са изтекли часове. Шумът продължаваше, оттегляйки се в далечината, и Нортън се обади в центъра.
— Централна база! Какво става?
— Почакайте за миг, капитане. В морето е. Сега ще насочим светлината.
Прожекторът, разположен в оста на Рама на осем километра над тях, завъртя лъча си през равнината. Той стигна до брега на морето и тръгна през него, като опипваше вътрешността на този свят. Спря на около четвърт обиколка от пътя по цилиндричната повърхност.
Нещо необичайно ставаше високо в небето или в това, което съзнанието все още упорито наричаше небе. В първия миг Нортън помисли, че морето ври. То не бе вече неподвижно, замръзнало във властта на вечната зима. Огромна площ от много километри бе в непрестанно движение. Тя променяше цвета си и някакъв широк, бял пояс настъпваше по леда.
Внезапно огромен блок, с дълга около четвърт километър страна, се надигна като врата, която се отваря.Той се изправяше бавно и тържествено към небето, като блестеше в искри от лъча на прожектора. След малко се плъзна назад и изчезна под повърхността, а от мястото, където потъна, се извиси огромна, разпенена вълна и се разпръсна във всички посоки.
Едва сега Нортън действително разбра какво става. Ледът се разпукваше. През всички тез дни и седмици дълбините на морето са се разтопявали. Съкрушителният тътен, който изпълваше целия свят и отекваше в небето, не му позволи да се съсредоточи, но той се опита да открие причината за разтърсващата конвулсия. Всичко бе по-различно, когато някоя река или езеро на Земята се топеше.
Но разбира се? Сега, след като бе се случило, всичко е очевидно. Слънчевата топлина, която се е процеждала през корпуса на Рама, е стопявала морето отдолу. А когато ледът се превръща във вода, той заема по-малък обем.
И така морето бе потънало надолу, а горният слой лед бе останал без основа. Напрежението е
