нараствало с всеки изминат ден, докато леденият пояс, опасващ екватора на Рама, е поддал подобно на мост, останал без централна носеща опора. Сега той се раздробяваше на стотици плаващи острови, които щяха да продължават да се блъскат един о друг, докато се разтопят. Кръвта на Нортън застина, когато той си спомни за плановете да отидат до Ню Йорк с шейна.
Шумът постепенно утихваше и между леда и водата се установи временно примирие. Температурата продължаваше да се покачва; водата щеше да победи и след няколко часа и последните парченца лед щяха да изчезнат. Но крайната победа принадлежеше на леда, защото след предстоящата среша среща Слънцето Рама щеше да поеме отново в междузвездната нощ.
Нортън се поуспокои и повика групата, която бе най-близо до морето. Зарадва се, когато Родриго отговори веднага. Не, водата не бе достигнала до тях. Значи голямата вълна не бе прехвърлила ръба на скалата.
— Вече знаем — добави той спокойно — защо е този праг.
Нортън се съгласи мълчаливо, но помисли, че това с нищо не обяснява защо скалата на южния бряг е десет пъти по-висока.
Прожекторът от централната база продължила опипва света наоколо. Разбуденото море постепенно се успокояваше и кипналата бяла пяна не отскачаше вече от търкалящите се ледени маси. След петнайсет минути голямото напрежение отмина.
Но Рама не мълчеше. Той бе се събудил от своя сън; от време на време се чуваше скриптене, когато някоя ледена грамада връхлиташе върху друга.
Нортън си помисли, че пролетта закъсня малко, но зимата бе свършила.
Той долови отново вятъра, сега по-силен от всеки друг път. Рама достатъчно сериозно го предупреди; бе време да тръгват.
Когато стигнаха до средата на пътя, Нортън почувствува отново благодарност към тъмнината, която скриваше сделката не само нагоре, но и надолу. Той знаеше, че трябва да измине повече от десет хиляди стъпала, и си представяше стръмната, устремена нагоре крива линия, но самият факт, че вижда само малка част от нея, правеше нещата по-поносими.
Това бе второто му изкачване и той не бе забравил грешките, които допусна първия път. Слабото притегляне го изкушаваше да се катери бързо; всяка стъпка бе така приятна, че му беше трудно да влезе в бавен и постоянен ритъм. Но без него само след първите няколко хиляди стъпала започваха силни болки в бедрата и прасците. Обаждаха се с недоволен глас мускули, за чието съществуване не бе подозирал; почивките ставаха все по-продължителни. Така първия път се наложи да почива по-дълго време, отколкото бе се изкачвал, но дори и то бе недостатъчно. През следващите два дни чувствуваше болезнени спазми в краката; спаси го само безтегловността в кораба, защото в противен случай щеше да остане почти неподвижен.
Затова този път тръгна мъчително бавно, така както вървят възрастните хора. Той напусна последен равнината; другите се бяха пръснали на половин километър нагоре по стълбището. Виждаше техните лампи, които се движеха напред по склона.
Провалът на операцията го измъчваше до болка; дори и сега се надяваше, че се оттеглят само временно. Можеха да изчакат в централната база, докато атмосферата се успокои. Навярно там ще бъде съвсем тихо; за тях очакваната буря щеше да премине при пълно безветрие, все едно че се намират в окото на циклон.
Ето че пак стигна до заключения, изхождайки от опасни за случая сравнения с условията на Земята. Дори и при твърдо установен режим метеорологията на един цял свят бе изключително сложен възел. От няколко века насам на Земята се работеше упорито върху прогнозите за времето, но елементът на несигурност все още не бе отстранен напълно. А светът на Рама бе не само съвършено непозната система; в не го протичаха бързи промени, тъй като само през последните няколко часа температурата бе се повишила с няколко градуса. Но от обещания ураган нямаше никакъв знак, макар че от различни посоки доязтяха няколко слаби пориви на вятър.
Те бяха изминали пет километра нагоре, което правеше по-малко от два в земни условия поради непрекъснато намаляващото притегляне. На третата площадка хапнаха малко, направиха масаж на мускулите на краката си и починаха един час; оттук до централната ос оставаха три километра. Това бе последната точка, до която можеха да дишат свободно; кислородните апарати ги очакваха и подобно на някогашните покорители на Хималаите те ги взеха за последното изкачване.
След още един час стигнаха до върха на стълбището и началото на стълбата. Оставаше им последният отвесен километър, но за щастие тук силата на притегляне бе само няколко процента от земната величина. Починаха трийсетина минути, провериха запасите от кислород и се приготвиха за последната отсечка.
Нортън провери дали всички са се изтеглили през двайсетина метра по стълбата пред него. Очакваше го продължително, бавно и безкрайно отегчително изкачване. Най-добре беше да освободи съзнанието си от всякакви мисли и да брои стъпалата, над които преминаваше — сто, двеста, триста, четиристотин…
Той току-що бе отброил хиляда двеста и петдесет стъпала, когато забеляза, че нещо не е в ред. Светлината, отблясваща от отвесната повърхност пред самите му очи, бе се променила; сега тя бе много по-силна.
Нортън не можа нито да се спре, нито да предупреди хората си. Всичко стана за по-малко от секунда.
Безшумна като светлинен взрив зората изгря над Рама.
18. Зората
Светлината бе така ярка, че Нортън трябваше да остане цяла минута с плътно затворени очи. Едва тогава се осмели да ги отвори съвсем малко и зърна през клепачите си стената, която бе само на няколко сантиметра от лицето му. Примигва няколко пъти, почака да изтекат неволно появилите се сълзи и се обърна бавно, за да види зората.
Той не можа да издържи на гледката повече от няколко секунди и трябваше да затвори отново очите си. Принуди го не нетърпимият блясък, към който щеше да привикне, а страховитият пейзаж на Рама, застанал за първи път пред него в цялото си величие.
Нортън знаеше какво точно да очаква, но независимо от всичко гледката го зашемети. Разтърсиха го неудържими спазми, а ръцете му се свиха около стъпалото на стълбата така, както удавникът впива пръстите си в спасителния пояс. Мускулите на ръцете му започнаха да се сковават; стори му се, че и краката, изморени от продължителното, многочасово изкачване, няма да издържат. Навярно щеше да падне, ако силата на притеглянето не бе толкова малка.
След миг опитността надделя и той реши да прогони преди всичко страха. Очите му бяха все още затворени; опита се да забрави за страховитата гледка около себе си и започна да вдишва дълбоко и продължително; изпълваше дробовете си с кислород, който прогонваше отравящата немощ от организма му.
Почувствува се по-добре, но не отвори очите си, преди да направи още нещо. С голямо усилие на волята принуди дясната си ръка да се отвори, като се наложи да й говори, сякаш бе непослушно дете, и я насочи към кръста; откопча единия край на предпазния колан и го закачи към най-близкото стъпало. Сега нямаше да падне независимо от обстоятелствата.
Пое няколко дълбоки глътки въздух и включи радиото, без да отваря очите си. Надяваше се, че гласът му е прозвучал спокойно и авторитетно, когато каза:
— Тук е капитанът. Всички в ред ли са?
Повика ги по име и те му отговориха; макар че гласовете на някои бяха малко несигурни, той почувствува как спокойствието и самоконтролът му бързо се връщат. Всички негови хора бяха налице и чакаха нарежданията на своя водач. Той бе отново техният командир.
— Не си отваряйте очите, докато не сте убедени, че можете да издържите — извика той. — Гледката … зашеметяваща. Ако някой не може да я понесе, да продължи да се изкачва, без да се обръща назад. Не забравяйте, след малко ще бъдете в пълна безтегловност, така че е невъзможно да паднете.
Надали бе необходимо да се напомня тази проста истина на опитни космонавти, но и самият Нортън трябваше да си я повтаря през няколко секунди. Мисълта за нулевата безтегловност бе нещо като талисман,
