блясъкът им се изменя.
Рама не се подчиняваше на това правило. Следователно той не се въртеше или имаше съвършено симетрична повърхност. И двете обяснения изглеждаха неправдоподобни.
Въпросът се задържа на този етап в продължение на няколко месеца, тъй като не бе свободен нито един от големите орбитални телескопи, които надничаха непрестанно в отдалечените дълбини на вселената. Космическата астрономия бе скъпо струващо хоби и цената на една минута работа с тези големи съоръжения лесно отскачаше до хиляда долара. Доктор Уилиам Стентън никога нямаше да успее да пипне за цял четвърт час двестаметровия отражателен телескоп, разположен на обратната страна на Луната, ако изпълнението на някаква по-важна програма не бе временно преустановено поради пробив в кондензатор на стойност петдесет цента. Причина за неговото щастие бе лошият шанс на друг астроном.
Стентън не знаеше до какво е успял да се добере, тъй като чак на следващия ден можа да намери свободно време на изчислителната машина и да обработи данните. Но дори и след като резултатът се появи на екрана, необходими му бяха няколко минути, преди да успее да вникне в неговия смисъл.
Все пак силата на слънчевата енергия, отразена от Рама, не беше абсолютно постоянна. Имаше изменение, което бе трудно доловимо, но съществуваше и бе съвършенно равномерно. И Рама се въртеше подобно на всички други астероиди. Разликата бе в това, че обикновено техният „ден“ траеше няколко часа, а продължителността му на Рама бе само четири минути.
Стентън направи набързо някои изчисления, но му бе трудно да повярва в резултатите. В екваториалната област този малък свят се въртеше със скорост над хиляда киломатра в час. Би било съвсем неблагоразумно да се предприема опит за кацане на всяко друго място с изключение на полюсите, защото центробежната сила около екватора щеше да оттласне свободното тяло, придавайки му почти цяла гравитационна единица ускорение. Рама беше бумтящ космически барабан, който не можеше да задържи нито една прашинка. Бе изненадващо, че подобен обект е съумял да запази целостта си и не се е разпръснал отдавна на милиони отломъци.
И все пак, на кое място в астрономическата картина на света трябва да попадне четиридесеткилометровото тяло, чийто период на въртене е само четири минути? Доктор Стентън бе човек с въображение, предразположен към внезапни заключения в по-голяма степен от допустимото. И този път се случи същото, но го очакваха няколко не особено приятни минути.
Единственият екземпляр от небесната зоологическа градина, който отговаряше на описанието, можеше да бъде обект в звезден колапс. Навярно Рама бе мъртво слънце, лудо въртящо се неутронно кълбо, всеки кубически сантиметър от което тежи милиарди тонове.
На това място в пламналия мозък на Стентън за миг се мярна споменът за „Звездата“ на безсмъртния класик Хърбърт Уелс. Когато я прочете за първи път, той бе малко момче. Тази книга стана причина да пламне в него интересът към астрономията. След повече от две столетия тя не бе изгубила нищо от своето очарование и ужасяваща сила. Той не би могъл да забрави никога описанието на ураганите и приливните вълни, на градовете, потъващи в морето, и на оня гост от звездите, който се сблъсква с Юпитер и минава покрай Земята, падайки към Слънцето. Наистина старият Уелс разказваше не за изстинала, а за пламтяща звезда, чиято разрушителна сила се държеше на топлината. Това не бе особено важно, защото дори да се окаже студено тяло, което само отразява светлината на Слънцето, Рама можеше да убива с гравитация така успешно, както и с огън.
Всяка звездна маса, проникнала в Слънчевата система, ще измени орбитите на планетите. Достатъчно бе Земята да се премести само с няколко милиона километра към Слънцето или към звездите, за да се наруши нейното фино климатично равновесие. Ще се разтопи антарктическата ледена шапка и всички ниски части от сушата ще бъдат залети: или пък ще замръзнат океаните и цялата земя ще бъде скована от вечна зима. Достатъчен бе един съвсем лек тласък в едната или другата посока…
След малко Стентън се отпусна и въздъхна с облекчение. Всичко това бе безмислица и той би трябвало да се засрами от себе си.
По всяка вероятност Рама не е твърдо тяло. Никой маса с размери на звезда не може да проникне така дълбоко в Слънчевата система, без да причини смущения, които щаха отдавна да издадат нейното присъствие. Биха настъпили изменения в орбитите на всички планети — нали така са открили Нептун, Плутон и Персефона. Не, наистина бе невъзможно да се промъкне незабелязан обект с големината на угаснало слънце.
И жалко в известен смисъл. Една среща с тъмна звезда навярно бе вълнуваща.
Докато трае…
3. Рама и Сита1
Извънредно заседание на Космическия консултативен съвет бе бурно и кратко. Дори и в двайсет и втория век все още никой не бе открил как да се отстранят застарелите и консервативно мислещи учени от най-важните административни постове. Навярно за този проблем няма да се намери разрешение.
За да се влошат още повече нещата, длъжността председател на Консултативния съвет бе заета от изтъкнатия астрофизик, заслужилият професор Олаф Дейвидсън. Той не се интересуваше особено от обекти, чиято големина не достига галактични размери, и не си правеше труд да прикрива своите предубеждения. Не бе никак доволен от факта, че деветдесет процента от неговата наука почиваха върху наблюдения с техника, създадена за изследване на околното космическо пространство, и все пак не можеше да го отрече. По време на неговата блестяща кариера бяха изстреляни поне три спътника с цел да се докаже една от любимите му теории, но резултатът бе съвсем противоположен.
Пред съвета стоеше съвсем ясен въпрос. Никой не оспорваше необикновения характер на Рама. Но доколко важен бе този обект? След няколко месеца той щеше да изчезне завинаги, така че времето за действия бе съвсем ограничено. Благоприятните възможности бяха еднократни.
Една от ракетите-сонди, на която предстоеше старт до Марс и назначение отвъд Нептун, можеше да бъде пригодена и изпратена по скоростна траектория за среща с Рама, макар че разходите бяха почти катастрофални. Нямаше надежда за среща в истинския смисъл: това щеше да бъде най-бързото разминаване, заснето досега, тъй като двете тела щяха да прелетят едно край друго със скорост от двеста хиляди километра в час. Възможността за пълноценно наблюдение на Рама бе само няколко минути, а максималното приближаване щеше да трае по-малко от секунда. Но при добре подбрана апаратура то бе достатъчно за отговор на много въпроси.
Дейвидсън гледаше с предубеждение на проекта със сондата за Нептун, но той бе вече приет и нямаше никакъв смисъл да настоява за нещо изгубено. Той говори красноречиво за безрасъдството, с което се преследваха астероиди, и за настойчивата нужда от допълнителен интерферометър на Луната, чийто висок клас на точност ще позволи ново и окончателно преразглеждане на теорията за „Големия взрив“.
Това бе значителна тактическа грешка, тъй като и тримата най-горещи привърженици на теорията за „Промененото устойчиво състояние“ бяха членове на съвета. Те тайно се съгласиха с Дейвидсън, че с преследването на астероиди се пилеят средства: и все пак…
Той загуби с един глас.
След три месеца от Фобос, вътрешната лина на Марс, бе изстреляна ракетата-сонда, която прекръстиха на „Сита“. Полетът продължи седем седмици, но измерителната апаратура бе превключена на максимална мощност само пет минути преди обектите да достигнат в точките на най-голямо приближаване. Едновременно с това извън сондата бе изнесен цял рояк многокасетъчни камери, които заснеха Рама от всички страни.
Първите снимки, направени от разстояние десет хиляди километра, накараха човечеството да забрави всичко друго. На милиарди телевизионни екрани се появи мъничък и с неясни очертания цилиндър, който нарастваше с всеки изминал миг. След като размерите му пораснаха два пъти, никой не се опитваше да оспорва изкуствения произход на Рама.
Цилиндричното му тяло бе толкова съвършенно в геометрично отношение, сякаш бе свалено от струг с петдесеткилометрово разстояние между центровете. Двете основи на цилиндъра с диаметър двайсет километра се оказаха съвсем плоски с изключение на някакви ниски конструкции в центъра на едната от тях. Погледнат от разстояние и без възможност за мащабно сравнение, Рама напомняше комично на домакински бойлер.
