сграби с щипките си. То обаче не му обърна никакво внимание; когато разстоянието помежду им нарасна до десет метра, Джими полека се надигна и седна.
Оттук нещото не изглеждаше толкова страшно. Неговото ниско, сплеснато тяло, дълго два и широко един метър, се намираше върху шест тройно съчленени крака. Сега Джими видя грешката си; то не ядеше „Водно конче“, защото просто нямаше уста. Всъщност създанието нарязваше небесния велосипед на малки парчета, като си служеше ловко с щипките, които напомняха ножици. След това цял комплект манипулатори, странно подобни на човешки ръце, пренасяха отломъците на гърба на животното върху непрекъснато нарастваща купчина.
Но дали това бе животно? Джими започна да променя първоначалното си мнение. Поведението му беше целенасочено, което подсказваше значителна интелигентност. Никое животно не би подреждало внимателно разпръснатите остатъци от небесния велосипед, водено само от инстинкта си, освен ако не събира материал за жилище.
Загледан внимателно в рака, които продължаваше да не му обръща никакво внимание, Джими се изправи с усилие на краката си. Няколко колебливи стъпки го убедиха, че може да се движи, макар че не бе сигурен дали ще успее да изпревари шестте крака. След това включи радиото, без да се усъмни ни най- малко в изправността му, тъй като неговите устойчиви електронни елементи не бяха дори почувствували падането, при което той бе оживял.
— Централна база — обади се тихо той, — чувате ли ме?
— Слава богу! В ред ли си?
— Само леко разтърсен. Погледнете това. Той обърна точно навреме камерата към рака, за да улови последния миг от унищожаването на крилото на „Водно конче“.
— Що за дявол е и защо дъвче твоя велосипед?
— И аз бих искал да зная. С „Водно конче“ е свършено. Ще отстъпя, ако реши да започне с мене.
Джими се заизтегля бавно, без да свали поглед от рака. Той обикаляше наоколо по непрекъснато разширяваща се спирала, търсейки очевидно някои пропуснати отломъци, така че Джими успя най-сетне да го огледа отвсякъде.
Сега, след като началното сътресение бе отминало, той можа да прецени, че то беше доста представителен звяр. Почти машинално бе го нарекъл „рак“, но подобно определение подвеждаше донякъде. Можеше да го назове бръмбар, стига да не беше толкова голямо. Горната му повърхност имаше приятен метален блясък и той бе почти готов да се закълне, че е от метал.
Това беше интересна идея. Може би е робот, а не животно? Прецени го внимателно от такава гледна точка, като оглеждаше подробностите на неговата анатомия. Наместо уста то имаше цял комплект манипулатори, които веднага извикаха у Джими спомена за онези ножчета с многобройни приспособления, любима на всички буйни момчета; имаше клещи, щипци, пили и дори нещо подобно на свредел. Но не това бе най-важно. Нали и на Земята царството на насекомите разполага с множество подобия не само на тези, но и на много други инструменти. Той бе еднакво склонен да го приеме и като животно, и като робот.
Наместо да разрешат въпроса, очите му го правеха още по-сложен. Те бяха разположени толкова дълбоко в някакви предпазни конуси, че бе невъзможно да се определи. дали лещите им са от кристална или пихтиеста маса. Макар и безизразни, светлосиният им цвят бе изумителен. В техния поглед нямаше никакъв интерес, въпреки че Джими го почувствува няколко пъти върху себе си. Независимо от някои съмнения той реши, че това отговаря на въпроса за интелигентността на създанието. Каквото и да беше — робот или животно, — то не можеше да е особено умно, след като пренебрегва присъствието на едно човешко същество.
То спря да обикаля и остана неподвижно в продължение на няколко секунди, сякаш слушаше някакво безмълвно послание. След това се упъти към морето. Движеше се по права линия с равномерен ход от четири или пет километра в час и бе вече изминало няколкостотин метра, преди Джими да установи в смутеното си съзнание факта, че с него се отдалечават последните жалки отломки от любимото му „Водно конче“. Той го последва, изпълнен със силно възмущение.
Това му действие не бе лишено напълно от смисъл. Ракът отиваше към морето, единствената посока, откъдето Джими можеше да очаква някакво спасение. Той искаше също така да разбере какво ще стори създанието със своята плячка, защото действията му щяха да разкрият нещо от неговите подбуди и интелигентност.
Джими бе натъртен и схванат, така че му бяха необходими няколко минути, за да настигне устремения към своята цел рак. По-нататък го последва на прилично разстояние, докато се убеди напълно, че няма нищо против присъствието му. Едва тогава забеляза сред отломките от „Водно конче“ своя съд с вода и резервния пакет храна; в същия миг усети, че е гладен и жаден.
Но единствената храна и вода в цялата половина на този свят изчезваха с неумолима скорост от пет километра в час. Независимо от риска той трябваше да си ги възвърне.
Спусна се предпазливо подир рака и го доближи откъм задната му страна. Докато търсеше най-удобното положение, той се вгледа внимателно в сложния ритъм на неговите стъпки и не след много време вече можеше да предвиди къде ще застанат краката му. Когато бе готов, промърмори набързо „Простете ми!“ и се пресегна отдалече към своята собственост.
Джими никога не би повярвал, че един ден ще му се наложи да се прояви като джебчия, но бе много доволен от успеха си. Отдръпна се за по-малко от секунда, а ракът не наруши равномерната си крачка.
Той изостана на десетина метра след него, намокри устните си с вода от съда и загриза парче месен концентрат. Малката победа го обнадежди донякъде; вече можеше да се осмели да мисли за мрачното си бъдеще.
Човек се надява, докато е жив, макар че Джими не бе в състояние да си представи как ще го спасят. Дори и да прекосят морето колегите му ще останат на половин километър под него. От централна база обещаваха:
— Ще намерим как да се спуснеш. Невъзможно е този праг да обикаля света, без да прекъсва някъде.
Той се изкушаваше да попита защо да е невъзможно, но реши, че ще бъде по-добре, ако не го направи.
Едно от най-необикновените неща в Рама бе фактът, че човек непрекъснато вижда мястото, към което се е отправил. Наместо да скрива, както е обикновено, извиващата повърхност на този свят го разкриваше. Джими разбра целта на рака; напред в издигащата се пред него плоскост се виждаше вдълбнатина, широка половин километър. В южното полукълбо имаше три такива вдлъбнатини; от централната база бе невъзможно да съдят за дълбочината им. Бяха ги нарекли с имената на известни лунни кратери; сега той наближаваше към Коперник. Това се оказа не особено подходящо, тъй като не се виждаха нито околни възвишения, нито разположени в центъра върхове. Тук Коперник бе само една дълбока шахта, или кладенец със съвършено отвесни стени.
След като доближи достатъчно, Джими видя басейн със зловещи оловнозеленикави води, разположен почти на половин километър под него. Горе-долу на същото ниво бе и морето и той се запита дали са свързани помежду си.
В отвесните стени на кладенеца бе вдълбан извиващ по спирала наклонен път, който изглеждаше като нарез в ствола на огромно оръдие. Големият брой бягащи надолу линии го накара да ги проследи и само след няколко кръга той разбра, че в действителност има три напълно независими пътя, които започваха на сто и двайсет градуса един от друг. Тази идея щеше да бъде проява на особено архитектурно умение на всяко друго място с изключение на Рама.
Трите наклонени пътя водеха право надолу към басейна и изчезваха в непроницаемата му повърхност. Джими видя група черни тунели или пещери, разположени близо до равнището на водата. Те имаха доста зловещ вид и той се запита дали са обитаеми. Може би рамианите бяха земноводни.
Когато ракът се доближи до края на кладенеца, Джими предположи, че той ще се спусне по един от наклоните, за да отнесе останките от „Водно конче“ на някое същество, което навярно ще даде мнение за тях. Вместо това обаче създанието надвеси без колебание почти половината си тяло над ръба на бездната и направи рязко движение, макар че само няколко сантиметра го деляха от непоправимо срутване. Останките от „Водно конче“ се посипаха надолу. Докато ги наблюдаваше, в очите на Джими се показаха сълзи. Той направи горчиво заключение за интелекта на създанието.
