изтеглена като стрела на кран на пет метра зад подобието на пилотска кабина, започна да се върти; преместиха се нагоре-надолу и елероните, увиснали по средата на крилете.
— Искаш ли да завъртя перката? — запита Джо Калвърт, който не можеше да потисне спомените от навършилите вече двеста години военни филми. — Запалване! Контакт!
Навярно никой освен Джими не разбра за какво става дума, но напрежението отслабна.
Джими развижи съвсем бавно педалите. Крехката, подобна на крилете перка на пропелера, покрита със същата блестяща ципа, се завъртя. Само след няколко оборота тя изчезна от погледа. И „Водно конче“ излетя.
То се издигна право нагоре или по-точно настрани от централната база, като се движеше бавно по дължината на оста на Рама. След около сто метра Джими престана да върти педалите. Гледката на неподвижно увисналото летателно средство, очевидно по-тежко от въздуха, бе необичайна. Навярно това се случваше за първи път тук и може би само в големите орбитални станции бе наблюдавано в ограничени мащаби.
— Как се държи? — повика Нортън.
— Подчинява се добре, но устойчивостта е слаба. Зная, това е от липсата на тежест. Всичко ще бъде в ред само на километър по-долу.
— Чакай за минута — не е ли опасно?
Височината бе главното преимущество на Джими. И той, и „Водното конче“ бяха в пълна безтегловност в самата ос на Рама. Можеше да се движи без всякакво усилие, а дори и да спи, ако пожелае. Достатъчно бе обаче да се отклони съвсем малко от централната ос, около която се въртеше Рама, за да се появи отново подобието на тежест, предизвикано от центробежната сила.
Ако не се придържа към тази линия, той ще започне да губи височина и в същото време теглото му ще се увеличава. Всичко ще стане с нарастваща скорост, за да завърши с катастрофа. Силата на притегляне в равнината бе два пъти по-голяма от условията, за които бе пригодено „Водно конче“.
Може би Джими щеше да се приземи невредим, но нямаше да успее да излети отново.
Той бе обмислил вече всичко и отговори достатъчно спокойно:
— Няма да е трудно да се държа на около една десета g. „Водно конче“ ще се чувствува по-добре в по- плътен въздух.
Небесният велосипед се спусна бавно по широка кръгова линия към равнината, следвайки приблизително посоката на стълбище Алфа. Малкото „Водно конче“ бе почти незабележимо от някои ъгли, а Джими сякаш бе седнал във въздуха и въртеше лудо педалите. В отделни моменти той повишаваше скоростта до трийсет километра в час, а след това спираше, за да провери управлението, преди да засили отново. Внимаваше да бъде далече от извиващото лице на Рама.
Не след дълго стана съвсем ясно, че „Водно конче“ се чувствува много по-добре при намалена височина; престана да се върти около оста си и полетя съвсем спокойно с успоредни криле над равнината, която бе на седем километра под него. Джими направи няколко широки обиколки и започна да набира височина. Той спря на няколко метра над очакващите го колеги и разбра с известно закъснение, че не е много сигурен как да приземи ефирния апарат.
— Искаш ли въже? — запита полушеговито Нортън.
— Не, капитане. Трябва да сторя това сам. На другия край никой няма да ми помогне.
Той помисли известно време и започна да спуска „Водно конче“ към централната база с рязко форсиране. Всеки път челното съпротивление отнемаше бързо части от ускорението на апарата. Джими се отдели от почти неподвижния небесен велосипед, когато бе на около пет метра разстояние. Той се придвижи към най-близкото осигурително въже в мрежата около централната база, улови го и се завъртя около него точно навреме, за да улови с две ръце приближаващия апарат. Операцията бе изпълнена с такова съвършенство, че събра овациите на всички присъствуващи.
— За моето следващо действие… — започна Джо Калвърт. Джими отклони бързо всички похвали.
— Не беше както трябва — каза той. — Но вече зная какво да правя. Ще взема закотвяща граната с двайсетметрово въже. Така ще мога да се издърпвам, накъдето искам.
— Подайте си китката, Джими — нареди доктор Ърнст, — и издишайте в този балон. Ще ви взема и кръв. Имахме ли затруднения с дишането?
— Само на тази височина. А защо и кръв?
— За да видя съдържанието на захарта; ще мога да ви кажа колко енергия сте изразходвали. Трябва да сме сигурни, че носите достатъчно гориво за операцията. Между другото, какъв е рекордът за продължителност на полета с небесен велосипед?
— Два часа, двайсет и пет минути, три секунди и шест десети. Разбира се, на Луната — по двукилометровото трасе затворено от Олимпийския стадион.
— Мислите ли, че ще издържите шест часа?
— Разбира се, нали мога да спирам и да почивам по всяко време. Полетите с небесен велосипед на Луната са два пъти по-трудни, отколкото тук.
— Добре, Джими. Хайде в лабораторията. Ще ви дам разрешение или отказ за полет веднага след анализа. Не искам да ви обещавам напразно, но ми се струва, че ще се справите
По лицето на Джими, което имаше цвят на слонова кост плъзна широка, доволна усмивка. Той тръгна към въздушния шлюз след корабната лекарка, офицер Ърнст, и в същия миг извика на другарите си:
— Не пипайте, моля! Да не вземе някой да си пъхне юмрука в крилата!
— Ще се погрижа, Джими — обеща командирът. — Достъпът до „Водно конче“ е забранен за всички, включително и за мен.
26. Гласът на Рама
Джими Пак оцени действително това приключение едва след като прелетя брега на Цилиндричното море. Досега той се намираше над позната територия. Заплашваше го само някоя злополучна повреда в конструкцията, а при всеки друг случай той можеше винаги да се приземи и да се върне в базата само след няколко часа.
Подобна възможност вече не съществуваше. Ако се спуснеше в морето, най-вероятно бе да се удави в тези отвратителни отровни води. А дори и да се приземи благополучно в южния континент, може би „Индевър“ ще трябва да се отклони от насочената към Слънцето орбита на Рама, преди да успеят да го спасят.
Той знаеше много добре, че предполагаемите нещастия идват най-рядко. Съвсем непознатият район под него навярно криеше всевъзможни изненади. Представи си, че някакви летящи създания не са съгласни с неговата поява. Не му се искаше да влиза в ръкопашен бой с нищо по-голямо от гълъб. Няколко подходящи пробива можеха да отнемат всички летателни качества на „Водно конче“.
Но без риск нямаше нито подвиг, нито приключение. Милиони мъже биха заели с радост неговото място. Той отиваше там, където не само никой не бе стъпвал досега, но и никой нямаше да отиде вече. Той щеше да бъде единственият човек в историята, който е стигнал до южния дял на Рама. Реши да си повтаря това всеки път, когато страхът докосне съзнанието му.
Джими бе вече привикнал да седи във въздуха, обгърнат от света около него. Сега посоките „горе“ и „долу“ имаха смисъл, тъй като той бе слязъл два километра под централната ос. Равнината бе само на шест километра под него, а сводът на небето се издигаше десет километра по-горе. Лондонското „Сити“ висеше някъде около зенита, а Ню Йорк бе право напред.
— „Водно конче“, слязъл си малко — обади се централната база. — Сега си на две хиляди и двеста метра от оста.
— Благодаря — отговори той. — Ще набера височина. Обадете се, щом се върна на две хиляди.
Трябваше да внимава. Опасността да загуби височина бе постоянна, а той нямаше никакви прибори, за да разбере къде точно се намира. Ако се отдалечеше прекомерно от безтегловността около оста, бе напълно възможно да не успее да се изкачи никога обратно. За щастие диапазонът на допустимата грешка бе голям, а. в централната база някой го следеше непрекъснато през телескопа.
Бе навлязъл вече дълбоко над морето и въртеше педалите с постоянна скорост от двайсет километра в час. След пет минути щеше да бъде над Ню Йорк; островът напомняше кораб, които обикаля открай време
