Стълбището бе съвсем еднакво със стъпалата в другата страна на морето, откъдето приятелите му без съмнение гледаха право към него през телескопите си. Думата „право“ бе напълно точна сега, тъй като само в тази посока, успоредна на оста на Рама, морето бе съвсем равно. Може би това определение бе вярно само за него от всички водни масиви във вселената, тъй като в останалите светове моретата и езерата трябва да следват тяхната повърхност, която е равномерно извита във всички посоки.
— Наближавам върха — докладва Нортън; знаеше, че едновременно със записа думите му ще стигнат до напрегнатия слух на неговия старши-помощник, който чакаше на пет километра оттук. — Все още напълно спокойно. Нормална радиация. Държа брояча над главата си, в случай че тази стена е щит за нещо. Ако от другата страна има враг, той ще стреля най-напред в него.
Разбира се, че той се шегуваше. И все пак не виждаше смисъл да оставя каквото и да е на случайността, след като бе толкова лесно да го избегне.
Достигна до последното стъпало и видя, че плоският отгоре насип е широк около десет метра. От другата страна редуващи се площадки и стълбища водеха до разположеното на двайсет метра по-долу ниво на града. Всъщност той стоеше върху една висока стена, която ограждаше Ню Йорк от всички страни, и можеше да го гледа, сякаш бе на трибуна.
Многообразието на гледката почти зашеметяваше; най-напред той обхвана цялата панорама с камерата. След това размаха ръка към своите спътници и съобщи по радиото към другата страна на морето:
— Никаква активност; всичко е спокойно. Хайде, качвайте се — ще започнем проучването.
23. Ню Йорк, Рама
Това не беше град, а машина. Нортън го разбра само за десет минути и след като прекосиха целия остров, той не видя никаква причина да промени заключението си. В един град, независимо от естеството на неговите обитатели, трябва да има някакви жилища. Тук нямаше нищо подобно, освен ако не бяха под повърхността. Дори и да беше така, не се виждаха никакви входове, стълбища и подемни съоръжения. Той не забеляза нищо, което да напомня и най-обикновена врата.
Това място му приличаше на един гигантски химикотехнологичен завод, който бе видял веднъж на Земята. Тук обаче нямаше нито складове за суровините, нито следа от транспортна система, която ги разнася. Не се виждаха никакви изходни съоръжения за готовия продукт, а още по-малко можеше да се съди за неговия характер. Всичко бе много загадъчно и оставяше доста потискащо впечатление.
— Някой има ли предположения? — обърна се той най сетне към всички, които слушаха. — Ако това е завод, какво произвежда? Откъде взема суровините?
— Капитане, имам идея — обади се отдалече Мърсър. — Може би използува морето. Нали лекарката каза, че то съдържа всичко, за което човек може да се досети.
Отговорът бе правдоподобен и Нортън бе мислил вече за това. Възможно бе до морето да водят вкопани тръбопроводи; впрочем без тях не може, защото всеки химически завод има нужда от огромни количества вода. Но той се отнасяше с подозрение към правдоподобните отговори, които толкова често се оказваха погрешни.
— Идеята е добра, Карл. Въпросът е какво прави Ню Йорк с тази вода.
Дълго време не се обади никой нито от кораба или централната база, нито от северната част на равнината. Внезапно се чу неочакван глас:
— Никак не е трудно, капитане. Но всички ще ми се смеете.
— Нищо подобно. Реви. Давай.
При нормални обстоятелства Реви Мак Ендрюс, главен стюард и надзирател на глупчовците, бе последният човек на „Индевър“, който вземаше участие в техническите обсъждания. Коефициентът на неговите умствени способности бе скромен, научните му познания — съвсем малки, но той не бе глупав човек и притежаваше природен усет, който всички уважаваха.
— Ами да, капитане, това е завод и навярно морето дава суровината. Нали така е станало и на Земята, макар и по друг път… Аз вярвам, че Ню Йорк е завод за… рамиани.
Някъде някой се захили, но млъкна веднага и не се издаде.
— Реви, знаеш, че тази теория е толкова странна, че не може да бъде вярна. И мисля, че не бих желал да видя как тя става действителност, поне докато се върна на континента.
Небесният Ню Йорк бе почти толкова широк, колкото е островът на Манхатън, но неговият профил бе съвсем различен. Имаше само няколко прави артерии; останалото бе лабиринт от къси концентрични извивки, свързани с радиални отсечки. За щастие бе невъзможно човек да се изгуби в Рама; достатъчен бе само един поглед към небето на този свят, за да се установи посоката север — юг.
Те спираха почти на всяка пресечка, за да заснемат панорамата. Подреждането на стотиците снимки щеше да бъде досадна, макар и нетрудна работа; така щяха да разполагат с мащабен модел на града. Нортън подозираше, че получената бъркотия ще отвори достатъчно работа на цели поколения учени.
Тук тишината бе по-трудно поносима, отколкото в равнината на Рама. Един град машина трябва да издава някакъв шум, но те не долавяха дори и най-слабото жужене на електрически проводници или отглас от движещи се механизми. Няколко пъти Нортън допира ухо до земята или до стената на някоя от сградите и се ослушваше внимателно. Не успя да чуе нищо друго освен ударите на сърцето си.
Машините спяха; те дори и не почукваха на празен ход. Дали щяха да се събудят някога и с каква цел? Всичко бе съвсем запазено, както навсякъде. Бе трудно да повярва, че е достатъчно да се затвори само една верига в някой скрит, търпелив компютър, за да се съживи отново този лабиринт.
Когато най-сетне стигнаха до далечния край на града, те се изкачиха на върха на ограждащата дига и погледнаха южния дял на морето. Нортън се взира дълго в петстотинметровия праг, който отделяше от тях почти пялата друга половина на Рама; съдейки от наблюденията с телескопа, тя бе по-сложната и разнообразна част. От този ъгъл се виждаше като мрачна и отблъскваща черна повърхност; не бе особено трудно човек да си я представи като стена на затвор, която огражда цял континент. Никъде не се забелязваха стълбища или друг път към него.
Той недоумяваше как рамианите достигат от Ню Йорк до южния дял на сушата. Може би под морето минаваше някаква транспортна система, но множеството пригодени за кацане открити площи в града подсказваха възможността и за връзка по въздуха. Те щяха да постигнат много, ако намерят някакво превозно средство на рамианите и особено ако успеят да разберат как се движи, макар че бе немислим източник на енергия, който е останал в изправност след няколко стотици хиляди години. Виждаха се много сгради, напомнящи на хангари и гаражи, но всички те бяха без прозорци и така гладки, сякаш бяха напръскани плътно с някакво защитно покритие. Нортън мрачно си помисли, че рано или късно ще бъдат принудени да използуват взрив и лазерен лъч. Бе решил да се откаже от това разрешение до последния възможен момент.
Нежеланието му да приложи груба сила се дължеше отчасти на гордост, отчасти на страх. Не искаше да се отнася към техниката като варварин и да разруши онова, което не може да разбере. Най-сетне той бе неканен гост в този свят и трябваше да внимава за действията си.
Що се отнася до страха, навярно думата бе много силна; „опасение“ подхождаше по-добре. Изглежда, рамианите бяха предвидили всичко. Той не се блазнеше от мисълта да открие предпазните мерки, които те бяха взели, за да запазят своето имущество. Щеше да отплава обратно към континента с празни ръце.
24. „Водно конче“
Лейтенант Джеймс Пак бе най-младшият офицер на борда на „Индевър“ и това бе едва четвъртото му пътуване в далечния космос. Той бе амбициозен; срокът за повишението му изтичаше, но бе извършил сериозно нарушение на правилника. Затова не бе чудно, че мина много време, преди да се реши.
Той разбираше, че играе; ако изгуби, щеше да изпадне в голяма беда. Поставяше на карта не само кариерата си, защото можеше да си счупи и главата. Но ако спечели, ще бъде герой. Нито един от тези аргументи обаче не определи лайното му решение. Убеди го фактът, че ако не направи нищо, ще прекара останалата част от живота си в съжаление за пропуснатата възможност.
Независимо от всичко той все още се колебаеше, когато поиска — частен разговор с командира.
