— Ще трябва да се върнеш и да опиташ отново.
Нещо го перна по стъпалата силно, но не жестоко. Милион хлъзгави ръце задърпаха тялото му; в ушите му бръмчеше, той усети нарастваща тежест и въпреки че очите му бяха затворени, долови как мракът го заобикаля, докато се спускаше като стрела в дълбините на Цилиндричното море.
Той се устреми с пялата сила на ръцете си към отслабващата светлина. Не можа да отвори очите си за повече от миг, тъй като отровната вода го парна като киселина. Стори му се, че се напряга от векове; няколко пъти го налита кошмарен страх, че се е объркал и плува надолу. Тогава се престрашаваше да погледне бързо и всеки път светлината бе по-силна.
Когато изскочи от водата, очите му бяха все още здраво притиснати. Той пое дълбоко скъпоценна глътка въздух, обърна се по гръб и се огледа наоколо.
„Резълюшън“ се носеше към него с цялата бързина, на която бе способен. След няколко секунди нетърпеливи ръце го подхванаха и го изтеглиха на борда.
— Глътна ли вода? — бе неспокойният въпрос на командира.
— Струва ми се, не.
— Изплакни си устата с това. Добре. Как се чувствуваш?
— Не съм съвсем сигурен. След минута ще ви кажа. О, благодаря … на всички.
Минутата едва изтече, но Джими вече знаеше как се чувствува.
— Ще повърна — призна той с жалък вид.
Спасителите му не можеха да повярват.
— При съвсем равно море и никакъв вятър? — изуми се сержант Барнис, която навярно бе приела окаяното състояние на Джими като истинско петно върху своето умение.
— Трудно може да се нарече равно — каза командирът, като посочи с ръка водния пояс, който извиваше в небето. — Не се притеснявай. Навярно си глътнал от тази гадост. Изхвърли я колкото можеш по- скоро.
Джими все още се напрягаше безполезно и не особено красиво, когато блесна светлина в небето зад тях. Очите на всички се обърнаха към Южния полюс и Джими забрави веднага за неразположението си. Роговете бяха започнали отново илюминацията.
Дългите по цял километър огнени стълбове танцуваха от централния шип към по-малките му съпътници. Те отново се завъртяха величествено, сякаш невидими танцьори развяваха своите ленти около едно електрическо Майско дърво9. Постепенно тяхната скорост се засилваше, докато се сляха в блестящ конус.
Гледката изпълни всички със страхопочитание, каквото не бяха изпитвали досега в Рама; чуваше се и далечно гръмливо прашене, което засилваше впечатлението за някаква непреодолима мощ. Всичко продължи около пет минути и спря отведнъж, сякаш някой бе обърнал прекъсвача.
— Бих искал да зная какво ще каже за това Комисията за Рама — измърмори Нортън, без да се обръща специално към някого. — Имате ли някакви идеи?
Не остана време за отговор, защото в този момент централната база ги повика развълнувано:
— „Резълюшън“, как сте? Усетихте ли?
— Какво да сме усетили?
— Ние мислим, че беше земетресение. Стори ни се, че стана в мига, когато спря илюминацията.
— Някакви щети?
— Струва ми се, че няма. Не беше много силно, но ни поразтърси.
Не почувствувахме съвършено нищо. Нали сме в морето.
— Разбира се… сглупих. Както и да е, сега всичко изглежда спокойно, навярно до следващия път.
— Да, до следващия път — като ехо отвърна Нортън. Загадките на Рама нямаха край; колкото повече те научаваха за него, толкова по-малко можеха да го разберат. Внезапно от кормилото някой извика:
— Капитане, погледнете — там горе, небето! Нортън вдигна очи и набързо огледа кръга на морето. Не видя нищо до мига, в който стигна мястото на зенита и се прехвърли на другата страна.
— Боже мой! — прошепна той бавно, когато си даде сметка, че „следващият път“ е вече дошъл.
По безкрайната крива на Цилиндричното море към тях се носеше огромна вълна, причинена от земетресението.
32. Вълната
Независимо от стъписването, първата мисъл на Нортън бе за кораба.
— „Индевър“ — повикна той, — докладвай!
— Всичко е наред, капитане — обади се спокойният глас на помощник-командира. — Почувствувахме слабо сътресение, но няма никакви щети. Леко изменение на положението в пространството; според командния пулт е около нула цяло и две десети. Оттам мислят, че малко се е променила и скоростта на въртене. След няколко минути ще имаме точни данни за нея.
Нортън помисли, че всичко започна малко по-рано, отколкото очакваха, тъй като до мястото на перихелия бе още далече и моментът за промени в орбитата не бе дошел. Независимо от това бе очевидно, че е започнало известно регулиране; можеха да последват нови сътресения.
Междувременно резултатът от първото бе съвсем ясно доловим ей-там горе, по извиващата водна плоча, която сякаш непрекъснато падаше от небето. Вълната се намираше на около десет километра, простряла се по цялата широчина на морето от северния до южния бряг. Близо до сушата тя беше като разпенена бяла стена, а в по-дълбоката вода едва се различаваше като синя линия, която се движеше по- бързо от огромните вълни покрай бреговете. Крайбрежните плитчини я притегляха и централната й част, извита като лък, се отдалечаваше все повече напред.
— Сержанте — каза бързо Нортън, — това е по твоята част. Какво можем да направим?
Сержант Барнис бе спряла напълно сала и напрегнато преценяваше обстановката. Нортън видя с облекчение, че в израза на лицето й няма и следа от тревога; по-скоро личеше някаква увличаща възбуда, която му напомни за състоянието на добър атлет, готов да приеме предизвикателството на съперника.
— Искам да измерим дълбочината — каза тя. — За нас няма нищо опасно, ако сме в дълбока вода.
— Тогава всичко е наред. До брега има около четири километра.
— Надявам се, но искам да съм сигурна.
Тя пусна отново двигателя и завъртя „Резълюшън“ така, че го насочи право към приближаващата вълна. Нортън прецени, че нейната бързо движеща се централна част ще ги достигне след по-малко от пет минути, но не долови никаква сериозна опасност. Малката летяща вълна, не по-висока от метър, не бе никаква опасност за плавателния съд. Страшни бяха само стените от пяна, които я следваха отдалече.
Внезапно и в самата среда на морето се появиха огромни вълни. Нямаше място за съмнение, че движещата се вода бе срещнала под повърхността някаква стена, дълга няколко километра. Грамадите покрай бреговете, навлезли в по-дълбокото, се снишиха.
Нортън се досети, че и тук причина са защитните стени, които имат същата задача като преградите в резервоарите за гориво на „Индевър“, макар че размерите им са хиляда пъти по-големи. Навярно бяха разпръснати в сложна система из морето, за да могат бързо да усмиряват появилите се вълни. Сега единствено важен бе въпросът дали не се намират точно над някоя от тях.
Сержант Барнис беше една крачка пред него. Тя спря напълно „Резълюшън“ и хвърли котвата. Дъното бе само на пет метра.
— Обръщам! — извика тя към екипажа. — Трябва да изчезваме оттука.
Нортън се съгласи на драго сърце. Но в коя посока? Сержантът пое право срещу вълната, от която ги отделяха само пет километра. Той долови за първи път звука от нейното приближаване; това бе далечен тътен и да не бе очаквал никога да го чуе в Рама, бе сигурен, че не бърка. След миг силата му намаля. Челото на вълната изпъкна отново, а фланговете й започнаха да нарастват.
Той се опита да определи разстоянието между подводните прегради, предполагайки, че се намират на равни интервали. Ако бе прав, пред тях трябваше да има още една преграда; бе достатъчно да спрат сала в дълбо та вода помежду две от тях, за да бъдат в пълна безопасност.
Сержант Барнис спря мотора и хвърли отново котвата. Тя потъна на трийсет метра, без да стигне дъно.
