Артър Кларк
Юпитер пет
Професор Фостър беше толкова дребен, че за него трябваше да се изработи скафандър по мярка, но това, което му липсваше от гледна точка на физическите дадености, той компенсираше с лихва чрез бясната си напористост и решителност. Впрочем — често срещано явление.
Когато се запознах с него, той вече беше прекарал двадесет години от живота си в преследване на своята непостижима мечта. Но по-важното от практична гледна точка бе, че беше успял да убеди мнозина трезви бизнесмени, делегати на Световния съвет и ръководители на научни тръстове, да му предоставят достатъчно средства от своите фондове за оборудване на космически кораб, специално за неговата експедиция. И независимо от всичко, което се случи по-нататък, аз продължавам да считам, че неговото най-значително постижение се състоеше именно в това.
Когато напуснахме Земята, корабът „Арнолд Тойнби“1 носеше на борда си екипаж от седем души. Освен професора и неговия главен помощник Чарлз Аштън, там се намираха и членовете на постоянния триумвират — пилот-навигатор-инженер, както и двама завършващи обучението си студенти — Бил Хокинс и моя милост. До този момент никой от нас не беше летял в космоса и ние бяхме толкова развълнувани от цялото това приключение, че въобще не се интересувахме дали ще успеем да се върнем обратно на Земята преди започването на следващия семестър. Подозирахме, че нашият наставник гледаше на този въпрос по същия начин като нас. Характеристиката, която той ни бе написал, беше шедьовър на неяснотата, но ние получихме възможност да летим, тъй като хората, които разбираха нещичко от марсианските писмена, можеха да се преброят, извинете за клишето, на пръстите не на двете, а на едната ръка.
Всъщност бяхме се насочили не към Марс, а към Юпитер, и ползата от нашите специални умения изглеждащо малко съмнителна. Все пак ние знаехме това-онова за теориите на професора и на тази база бяхме изградили някои доста проницателни предположения: Те се потвърдиха частично на десетия ден от полета.
Професорът ни извика и когато се явихме пред него ни заразглежда замислено. Дори при нулева сила на тежестта2 той успяваше да съхрани достойнството си, докато най- доброто, което се удаде на нас, беше да увиснем на най-близката дръжка, полюшвайки се насам-натам като водорасли. Може и да греша, но останах с впечатлението, че докато поглеждаше ту към мен, ту към Бил, той си мислеше: „За какви грехове ме наказваш, Господи?“ След малко въздъхна дълбоко, сякаш искаше да каже: „Е, вече е твърде късно да се направи каквото и да било по този въпрос…“ и започна да говори по своя бавен и търпелив начин, към който се придържаше винаги, когато обясняваше нещо. Това беше дежурният тон, който използваше, когато разговаряше с нас и точно сега ми идва на ум — но както и да е, това няма особено значение…
— Откакто напуснахме Земята — подхвана професорът, — нямах удобен случай да ви разясня целта на тази експедиция. Вероятно вие вече имате своите догадки.
— Мисля, че се досещам — отвърна Бил.
— Е добре, давай! — В очите на професора се появи странно пламъче.
Аз положих всички усилия, за да спра Бил, но кажете ми, опитвали ли сте се да ритнете някого незабелязано в състояние на безтегловност?
— Вие желаете да откриете доказателства — искам да кажа „повече доказателства“ — които биха потвърдили вашата теория за дифузията на извънземните култури.
— А имате ли някаква представа защо отивам да ги търся именно на Юпитер?
— Не съвсем, но предполагам, че се надявате да намерите нещо на някоя от луните.
— Чудесно, Бил, чудесно. Юпитер има петнадесет известни спътника, чиято обща площ се равнява на половината от земната повърхност. Откъде би започнал да дириш, ако имаше една-две излишни седмици на разположение? Ще ми бъде много интересно да узная.
Бил хвърли неуверен поглед към професора — сигурно го заподозря в сарказъм.
— Не разбирам много от астрономия — каза той. — Все пак, доколкото ми е известно, Юпитер има четири големи спътника. Е, аз бих се захванал именно с тях.
— За твое сведение, тези спътници се наричат Йо, Европа, Ганимед и Калисто. Площта на всеки един от тях е равна на Африка. Може би ще ги огледаш по азбучен ред?
— Не — отговори Бил, — ще започна от най-близкия до Юпитер.
— Не мисля, че трябва да пилеем повече време, за да изследваме мисловните ти процеси — въздъхна професорът, който явно очакваше с нетърпение началото на старателно подготвената си реч. — Във всеки случай, ти грешиш. Ние няма да обикаляме около големите спътници. Те са изследвани от космоса чрез фотоснимки, а и немалка част от повърхността им е проучена. И не представляват интерес от археологическа гледна точка. Ние летим към обект, който досега въобще не е бил посещаван.
— Не и на Юпитер — изпъшках аз.
— Не, за Бога, не сме чак толкова смели. Но ние наистина ще отидем по-близо до него, отколкото който и да е друг преди нас.
Той спря замислено.
— Куриозно е, както знаете, а много е вероятно и изобщо да не знаете, че пътуването между спътниците на Юпитер е почти толкова трудно, колкото и между отделните планети на Слънчевата система, макар че разстоянията са далеч по-незначителни. Това се дължи на страхотното гравитационно поле на Юпитер и на огромната скорост, с която се въртят неговите спътници. Най-близкият до планетата се движи почти със скоростта на Земята, а за пътуване от Ганимед до него, въпреки че то трае само ден и половина, е необходимо толкова гориво, колкото и за пътуване от Земята до Венера. Именно това пътешествие ще осъществим ние. Никой досега не го е предприемал, защото никой не се е сещал за някаква причина, която би оправдала големите разходи. Диаметърът на Юпитер Пет е само тридесет ки-лометра, така че той никога не е представлявал някакъв особен интерес. Не са посещавани дори някои от по-външните спътници, до които може да се стигне много по-лесно, тъй като е трудно да се намери основание за изразходването на толкова значителни количества ракетно гориво.
— Тогава защо ние го пилеем? прекъснах го нетърпеливо аз.
Цялата история започваше да ми звучи като в поговорката за дивото и питомното, макар че доколкото всичко беше интересно и не много опасно, нямах особени възражения.
Може би трябва да си призная, че по онова време не вярвах на ни една дума от теориите на професор Фостър (макар че благоразумно си мълчах, както и мнозина други). Естествено, аз разбирах, че професорът е голямо светило в своята област, но за себе си бях отрекъл някои от най-фантастичните му идеи. В края на краищата наличният доказателствен материал бе толкова оскъден, а заключения му — толкова революционни, че беше трудно да не се усъмниш.
Вероятно още си спомняте колко бе удивен светът, когато първата марсианска експедиция откри останките не на една, а на две древни цивилизации. И двете са били много напреднали, но изчезнали преди около пет милиона години. Причината за гибелта им и досега си остава неизвестна. Едва ли е избухнала война, тъй като според всички налични данни цивилизациите изглежда са поддържали дружески отношения помежду си. Едната от двете раси се състояла от индивиди, подобни на насекоми, а членовете на другата приличали в известна степен на влечуги. Според изследванията насекомоподобните са били истинските марсианци. Влечугоподобните, които обикновено биват причислявани към т.нар. „Култура X“, se появиляиа историческата сцена по-късно.
Така поне считаше професор Фостър. Явно за представителите на „Култура X“ средствата и начините за пътуване из космоса не са представлявали тайна, тъй като развалини от техните особени кръстовидни градове са били открити и на Меркурий.
фостър предполагаше, че те са се опитали да колонизират всички по-малки планети. Земята и Венера са били изключени от плановете им поради прекалено силната гравитация. За професора фактът, че на Луната и до момента не са открити следи от „Културата X“, представляваше източник на известно разочарование. Все пак той беше уверен, че откриването им е само въпрос на време. Според общоприетата теория за „Култура X“, нейните представители, дошли първоначално от някоя от по-малките планети или сателити, бяха установили мирен контакт с марсианците — единствената друга интелигентна раса в Слънчевата система през онази епоха — и впоследствие бяха загинали едновременно с марсианс-ката цивилизация.
