засилваше впечатлението за покой.
Нито в лицето, пито в тялото имаше нещо човешко. Например то въобще нямаше ноздри, а само отвори на врата, напомнящи хриле. И все пак фигурата дълбоко ме развълнува: никога не съм подозирал, че скулпторът на една чужда нам цивилизация е в състояние да преодолее чрез творбата си бариерите на времето и да надхвърли предопределената обособеност на своята култура по такъв категоричен начин. Присъдата, която професор фостър произнесе над тази статуя, беше кратка и абсолютно точна: „Нечовешко — и същевременно човешко“. Очевидно се различавахме морфологически доста от създателите на този свят, но най-важното бе, че имахме много общо в чувствата си.
Точно както могат да се отгатнат емоциите, изписани върху муцуната на куче или кон, така ми се струваше, че знаех какви чувства изразяваше и изправената пред мен статуя. Аз виждах мъдрост и достойнство, подобни на спокойната и уверена мощ, която излъчваше знаменитият портрет на венецианския дож Леонардо Лоредано, рисуван от Белини5. Долавяше се и тъга — тъгата на една раса, която е направила върховно усилие и е осъзнала, че то е било напразно.
Все още не е известно защо тази статуя е единственото художествено изображение на представителите на джовианската цивилизация, което те са ни оставили. Едва ли може да се очаква, че при толкова висока степен на развитие това отсъствие е свързано с някакви табута. Навярно ще узнаем отговора на този въпрос едва когато разгадаем издълбаните по стените на помещението надписи.
Независимо от всичко, предназначението на статуята за мен е пределно ясно. Тя е била поставена тук, за да хвърли мост над бездната на времето и като приветствие към съществата, които евентуално биха тръгнали някой ден по дирите на нейните създатели. Може би именно заради това статуята бе по-дребна в сравнение с действителните размери на истинските джовианци. Дори в онези отдавнашни времена те трябва да са се досетили, че бъдещето принадлежи на Земята или на Венера и следователно на същества, които биха се почувствали джуджета пред гигантите от „Култура X“. Знаели са, че освен бариерата на времето би могла да се породи и бариера на мащабите.
След няколко минути вече бях обратно на път към кораба заедно с моите спътници и горях от нетърпение да разкажа на професора за находката. Той с неохота беше решил да почине малко, макар че се съмнявам дали през цялото време, докато бяхме на Пет, му се падаха средно повече от четири часа сън на денонощие…
Излязохме през пробойната на обшивката и се изправихме отново под звездите. Златната светлина на Юпитер заливаше огромната метална равнина. По радиото прозвуча гласът на Бил:
— Ха, професорът е преместил кораба!
— Глупости — отвърнах, — стои си точно там, където го оставихме.
След това обърнах глава и разбрах причината за грешката на Бил. Имахме си гости.
На около два километра встрани от нас беше кацнал втори кораб и доколкото можеха да преценят моите очи на неспециалист, той би могъл да се окачестви като точно копие на този, с който бяхме пристигнали. Когато нахълтахме през люка, заварихме професора със замъглени от недоспиването очи да изпълнява ролята на домакин. За наша изненада, но не и за наше неудоволствие, открихме, че един от тримата посетители е изключително привлекателна брюнетка.
— Това — изграчи професор Фостър с изморен глас — е мистър Рандолф Мейс, автор на редица научно-популярни книги. Сигурно сте чували за него. А това са — той се извърна към Мейс — страхувам се, че не можах да чуя добре имената на спътниците ви…
— Моят пилот, Доналд Хопкинс… и моята секретарка, Мериън Мичъл.
Изговарянето на думата „секретарка“ бе предшест-вадо от едва забележима пауза, която обаче беше достатъчно многозначителна, за да присветне сигналната лампичка в главата ми. Не повдигнах неопределено вежди и не се усмихнах, но улових погледа на Бил, който казваше без думи: „Ако си мислиш това, което и аз си мисля, срамувам се заради теб.“
Мейс беше висок и мършав като скелет, е оредяла коса и безсмислено доброжелателна маска върху лицето — нещо като защитна окраска на човек, на когото се налага да се държи приятелски с твърде много хора.
— Предполагам, че както за мен, така и за вас тази среща е истинска изненада — произнесе писателят в изблик на не съвсем уместна сърдечност. — Никога не съм очаквал да попадна тук на някой, дошъл преди мен. Нито пък съм очаквал да видя всичко това.
— И… какво ви води насам? — попита Аштън, стараейки се въпросът му да не прозвучи като начало на разпит.
— Точно обяснявах на професора. Би ли ми подала онази папка, Мериън? Благодаря.
Той извади няколко много фино изписани астрономични рисунки и ни ги раздаде. На тях бяха изобразени планетите, гледани откъм техните спътници — нещо, твърде разпространено като подход.
— Не се съмнявам, че сте виждали подобни картини и по-рано — продължи Мейс. — Но тук има една съществена особеност. Тези рисунки са отпреди сто години. Направени са от художник на име Чесли Бонестел и са публикува ни в списание „Лайф“ през 1944 г., далеч преди началото на космическата ера. Редакцията на списанието се обърна към мен с молба да пообиколя Слънчевата система и да видя доколко тези рисунки, разкриващи въображаемите представи на художника, съответстват на реалността. В юбилейния стогодишен брой репродукциите и снимките, които ще занеса, ще бъдат публикувани редом. Добра идея, какво ще кажете?
Трябваше да признаем, че идеята не е лоша. Само дето появата на втория кораб усложняваше доста нещата и аз започнах да се чудя какво щеше да предприеме в крайна сметка професорът. След това погледнах към мис Мичъл и реших, че нейното присъствие тук представляваше известна компенсация.
При всякакви други обстоятелства ние бихме били радостни да посрещнем втора изследователска експедиция, но в този случай трябваше да се мисли по въпроса за приоритета по отношение на откритието. Естествено Мейс щеше да бърза да се върне колкото е възможно по-скоро на Земята, щеше да изостави първоначалната сц мисия и веднага да използва цялата си филмова лента върху която бе заснето това място. Трудно ми беше да си представя какво можехме да сторим, за да го спрем, пък и ние не бяхме съвсем сигурни, че желаем да го направим. Беше ни необходима подкрепата и публичността, които можехме да получим от пресата, но предпочитахме да действаме в момент и по начин, който ние щяхме да преценим като най-удачен. Зачудих се доколко професорът е тактичен човек и зачаках най-лошото.
Независимо от моите предчувствия отначало дипломатическите ни отношения бяха задоволителни. Професорът беше осенен от блестящата идея да ни раздели по двойки, като към всеки от хората на Мейс беше прикрепен по един от членовете на нашата експедиция. Така ние щяхме да бъдем едновременно техни водачи и надзиратели. По този начин броят на изследователските групи се удвояваше и това значително увеличаваше темповете на нашата работа. При съществуващите досега условия, от съображения за сигурност не смеехме да работим поединично и това значително ни затрудняваше.
На следващия ден след пристигането на групата на Мейс професорът ни събра, за да ни разкрие към каква политика възнамерява да се придържа в близките дни.
— Надявам се да минем без недоразумения — каза той малко притеснено. — Моето мнение е, че те могат да ходят където поискат и да фотографират каквото пожелаят. Но е недопустимо да вземат каквото и да било. Също така не можем да им позволим да се върнат със своите материали на Земята преди нас.
— Не виждам как ще ги спрем — възрази Аштън.
— Е, макар че досега не възнамерявах да избързвам, при тези обстоятелства бях принуден да подам заявка за приоритет по отношение откритието на Пет. Миналата нощ я изпратих по радиото до Ганимед и в този момент вече би трябвало да е пристигнала в Международния съд в Хага.
— Никой не може да предяви претенции някое астрономическо тяло да бъде обявено за негова собственост. Тази договореност бе приета още през миналия век във връзка с колонизирането на Луната.
Професорът се усмихна накриво.
— Не забравяйте, че не се опитвам да анексирам астрономическо тяло. Аз предявих иск, който обикновено се отправя в случаите на спасяване на изоставен кораб. Според международното право всеки такъв кораб принадлежи на спасителите си. При това искът е от името на Световната научна организация. Ако Мейс отнесе какво то и да било от Пет, на практика би извършил кражба. Утре кротко ще му обясня как стоят нещата, просто за да не му идват наум разни блестящи хрумвания.
