Наистина идеята да се разглежда Пет като спасен кораб беше малко странна и аз можех да си представя как след завръщането ни у дома щяха да се разгорят някои много интересни юридически спорове. За момента обаче действията на професора осигуряваха определена защита на ценния обект и можеха да разколебаят решението на Мейс да пристъпи към събиране на сувенири — или пък ние бяхме прекалено големи оптимисти, щом се надявахме на това.
След поредица от тънки организационни ходове успях да направя така, че да попадна в една двойка с Мериън по време на няколко от пътешествията й във вътрешността на Пет. Изглежда Мейс нямаше нищо против, пък и не съществуваха причини, поради които да се притеснява. Космическият скафандър е най- сигурният начин — който някога е бил или ще бъде измислен — да се запази нечие целомъдрие. Толкова по-зле за мен.
Беше съвсем естествено от моя страна да я заведа в художествената галерия и да й покажа находката си. Тя остана дълго неподвижна в съзерцание на статуята, когато я осветих с фенера си.
— Толкова е прекрасна — успя да се съвземе накрая тя. — Само като си помисли човек как е стояла тук в очакване, в мрака, през всичките тези милиони години. Ще трябва да й дадете някакво име!
— Вече го сторих. Кръстих статуята „Посланикът“
— Защо?
— Смятам я за пратеник, който носи поздрави за нас. Създателите му са знаели, че един ден някой непременно ще дойде тук и ще я намери.
— Май че сте прав. Посланикът… Наистина й подхожда. Не ви ли се струва, че излъчва благородство, а също и някаква огромна тъга?
Убедих се, че Мериън беше много интелигентна жена. Удивително лесно възприе моята гледна точка и демонстрираше интерес към всичко, което й показвах. Но „Посланикът“ я очарова повече от всичко друго и тя постоянно се връщаше към него.
— Знаете ли, Джек, трябва да вземете тази скулптура на Земята — каза тя. (Мисля, че този разговор се със тоя на следващия ден, след като и Мейс също я беше разгледал.)
Аз въздъхнах.
— Професорът също би желал, но тя изглежда тежи цял тон. Няма да ни стигне горивото. Боя се, че ще трябва да почакаме до следващия път.
На лицето й се изписа озадачено изражение и тя се понечи да протестира:
— Но нали предметите тук нямат тегло…
— Това е съвсем различно — започнах да й обяснявам аз. — От една страна е теглото, а от друга — инерцията и между тях има съществена разлика. Инерцията… Е, няма значение. Капитан Сърл ни заяви категорично, че няма как да я откараме до Земята.
— Колко жалко — въздъхна Мериън.
Забравих за този разговор до нощта преди старта. Бяхме оставили зад гърба си още един напрегнат и изтощителен ден, през който опаковахме оборудването си.
Разбира се, една част от него оставихме, за да улесним бъдещите експедиции. Вече бяхме изразходвали цялата си фотолента. Както отбеляза Чарли Аштън, ако в този момент срещнехме жив джовианец, нямаше да има на какво да запечатаме това събитие. Мисля, че на всички ни се искаше да си починем, да подредим впечатленията си и да се съвземем от този толкова непосредствен контакт с една чужда цивилизация.
Корабът на Мейс, „Хенри Люс“6, също беше почти готов за отлитане. Щяхме да потеглим едновременно, което удовлетворяваше напълно професора — той нямаше чак такова доверие на Мейс, че да го остави сам на Пет.
Всичко беше готово, когато, преглеждайки нашите записи, внезапно открих, че липсваха шест ролки експониран филм. На тях бяха заснети всички надписи от Храма на Изкуствата. Поразмислих се малко и си спомних, че ми бяха поверили да ги пазя, а аз ги бях оставил върху един корниз в Храма, с намерение да ги прибера по-късно.
До отлитането имаше още доста време. Професорът и Аштън бяха легнали да наваксат пропуснатия сън и аз не виждах никаква причина, поради която да не отида и да взема липсващите материали. Знаех, че ако останат там, ще има кавга и тъй като си спомних точното им местонахождение, пресметнах, че едва ли щях да отсъствам повече от тридесет минути. И така, тръгнах, като за всеки случай се обадих предварително на Бил.
Прожекторите, естествено, бяха прибрани и мракът във вътрешността на Пет бе малко подтискащ. Аз обаче оставих на входа сигналния си фенер, скочих и се понесох надолу до момента, в който свободното ми падане се прекрати. След десет минути вече бях прибрал филмите и изпуснах въздишка на облекчение.
Внезапно ми хрумна да ида до „Посланика“, за да му поднеса последните си почитания. Помислих си, че може би ще минат години, преди да го видя отново, а тази спокойна и загадъчна фигура властно ме привличаше.
За съжаление явно не само аз бях попаднал във властта на очарованието й, тъй като статуята вече не беше на мястото си. Кръглото пространство беше празно.
Предполагам, че можех да се прибера тихомълком, без да кажа нищо и по този начин да избягна необходимостта от неудобни обяснения. Аз обаче бях прекалено разгневен, за да се държа дискретно. Затова, веднага след като се върнах, събудихме професора и аз му разказах за случилото се.
Той седна на койката и започна да разтрива очите си, опитвайки се да прогони съня. След това промълви по адрес на мистър Мейс и спътниците му няколко не съвсем учтиви фрази, които предпочитам да не цитирам.
— Единственото, което не разбирам — каза Сърл, — е как са успели да извлекат това чудо навън. Ако въобще са го направили, защото в такъв случай би трябвало да ги забележим.
— Там има достатъчно места, удобни за скривалище. Те вероятно са издебнали, когато наоколо е нямало никого, и са издърпали статуята през отвора. Трябва да им е било доста трудно, независимо от ниската гравитация — обади се Ерик фултън и в гласа му можах да различа нотки на възхищение.
— Сега не е време за анализи — нервира се професорът. — Имаме пет часа, за да измислим нещо. Те не могат да излетят преди това, тъй като току-що подминахме удобното противостояние на Ганимед. Нали така, Кингсли?
Сърл изрази съгласието си с кимване.
— Да. Трябва да стартираме, когато се окажем откъм обратната страна на Юпитер — всяка друга траектория на полета е свързана с прекалено големи разходи на гориво.
— Добре. Това ни осигурява малка отсрочка. А сега, някой има ли подходяща идея?
От днешна гледна точка съм склонен да приема, че тогавашното ни поведение беше доста странно и до известна степен нецивилизовано. Едва ли преди няколко месеца бихме могли да си представим, че сме способни на такава постъпка. Но бяхме притеснени и напрегнати, а и отдалечеността ни от останалите човешки същества оказваше своето влияние. Тъй като на Пет нямаше други закони, налагаше се да действаме съгласно собствените си представи, за да възстановим нарушения порядък.
— Не можем ли да им попречим да излетят? Например да повредим двигателите им? — попита Бил.
Тази идея никак не се понрави на Сърл.
— Не трябва да си позволяваме такива постъпки — каза той. — Дон Хопкинс ми е добър приятел и никога няма да ми прости ако повредя кораба му. Освен това съществува опасност да развалим нещо, което после да не може да се поправи.
— В такъв случай, да им откраднем горивото — предложи лаконично Гроув.
— Ами да! Вероятно всички спят, в кабината не се вижда светлина. Трябва само да се прикачим към тях и да започнем да изпомпваме.
— Чудесно — намесих се аз, — но те са на два километра от нас. Имаме ли толкова дълъг тръбопровод? Май че разполагаме само с около стометров маркуч.
Другите не обърнаха внимание на забележката ми, като че ли тя въобще не заслужаваше внимание, и продължиха да съставят плана за действие. След пет минути нашите техници вече бяха изяснили всички подробности: оставаше само да навлечем скафандрите си и да победим.
Когато се записах за експедицията на професор Фостър, не съм и допускал, че ще изпадна в ролята на африкански носач от старите приключенски истории, който мъкне чудовищен товар на главата си. Особено ако се има предвид, че този товар се равняваше на една шеста от теглото на космически кораб! Бидейки
