твърде нисък, професорът не можеше да ни помогне кой знае колко. На Пет теглото на кораба с полупразни горивни резервоари беше около двеста килограма. Ние се промъкнахме под него, напънахме се и го откъснахме от площадката му. Отначало видяхме зор, но след това продължихме в сравнително нормален ритъм.
Пътешествието ни отне доста време, а и съвсем не беше толкова лесно, колкото очаквахме. Но накрая двата кораба застанаха един до друг и все още никой не ни беше забелязал. Всички на „Хенри Люс“ похъркваха сладко. Сигурно предполагаха, че и ние правим същото (в което впрочем нямаха основание да се съмняват).
Макар че продължавах да дишам учестено, изпитвах хлапашко чувство на наслада и задоволство от цялото това приключение. Особено когато видях как Сърл и Фултън извадиха горивопроводния шланг от люка на нашия кораб и го свързаха с „Хенри Люс“.
— Прелестта на този план — обясни ми Гроув, докато стояхме и наблюдавахме — е, че те не са в състояние да ни попречат, защоте трябва да излязат и да разкачат шланга. Ние можем да пресушим резервоарите им за пет минути, а на тях ще са им нужни поне две минути и половина само за да се събудят и да облекат скафандрите си.
Внезапно ме обзе ужасен страх.
— А какво ще стане, ако включат двигателите си и се опитат да излетят?
— В такъв случай всички ние ще бъдем размазани. Не, те нямат какво друго да сторят, освен да излязат навън, за да проверят какво става. А, ето ги и помпите.
Под действието на налягането шлангът се беше напрегнал като пожарникарски маркуч и по това разбрах, че горивото вече бе потекло към нашите резервоари. Сега вече всеки момент очаквах светлините на кораба „Хенри Люс“ да се запалят и слисаният му екипаж да изскочи навън.
Когато това не стана, дойде антикулминацията. Навярно бяха заспали крепко, щом не почувстваха вибрациите от помпите. Така или иначе изпомпването свърши, без да се случи каквото и да било, а ние стояхме наоколо, подобно на пълни глупаци. Сърл и Фултън внимателно разкачиха шланга и го върнаха на мястото му.
— А сега? — попитахме професора. Той помъдрува малко и отсече:
— Хайде да се прибираме в нашия кораб.
Ние свалихме скафандрите и се натикахме в рубката, доколкото това бе възможно. Професорът седна до нашия предавател и включи сигнала за бедствие. Съседите ни трябваше да се събудят подир няколко секунди, тъй като същият сигнал вече звучеше в техния приемник.
Екранът на телевизора ни просветна и се съживи. На него се появи изплашената физиономия на Мейс.
— Хей, Фостър — той изстрелваше ядно думите си, — какъв е проблемът?
— При нас всичко е наред — отвърна безстрастно професорът, — но вие май загубихте нещо твърде важно. Я погледнете показанията на горивните разходомери.
Екранът опустя и само след миг от говорителя се разсоха възклицания и объркани викове. Когато Мейс се появи отново, изразът на лицето му представляваше смесица от досада и тревога.
— Какво става? — попита той ядно. — Знаете ли нещо за това?
Преди да му отговори, професорът го остави известно време да се поизпържи от притеснение в собствената си мазнина.
— Струва ми се, че най-добре ще бъде да дойдете тук, за да поговорим — рече накрая той. — Няма да има нужда да ходите дълго, на две крачки сме.
Мейс го погледна някак неуверено, после изведнъж отряза:
— Идвам!
Екранът ни потъмня.
— Е, сега ще трябва да си признае — каза злорадо Бил.
— Не му остава друг изход.
— Нещата не са толкова прости, колкото изглеждат — предупреди ни Фултън. — Ако той поиска да ни създаде неприятности, може просто да остане в кораба си и да извика по радиото танкер с гориво от Ганимед.
— Какво ще спечели? Това ще му отнеме дни и ще му струва цяло състояние.
— Да, но ще запази статуята — ако действително тя му трябва толкова много. А що се отнася до парите, ще си ги получи обратно, когато ни осъди.
Сигналът на шлюзовата камера пресветна и Мейс тежко влезе в помещението. Беше в изненадващо примирително настроение. Вероятно по пътя насам беше премислил.
— Хайде, хайде — подхвана той любезно. — За какво е всичко това?
— Много добре ви е известно — отговори хладно професорът. — Аз ви предупредих съвсем ясно, че не бива да вземате нищо от Пет. Вие присвоихте предмет, който не би принадлежи.
— На кого ли пък принадлежи? Нека да бъдем разумни Не можете да претендирате, че всичко на тази планета е ваша лична собственост.
— Това не е планета, а кораб и в случая трябва да се прилагат законите, които важат за спасени кораби.
— Откровено казано, твърдението ви е доста спорно. Не смятате ли, че трябва да изчакаме решението на съда по този въпрос?
Професорът беше ледено учтив, но аз виждах, че напрежението е страхотно и всеки момент щеше да последва експлозия.
— Слушайте, мистър Мейс — произнесе той със зловещо спокойствие. — Присвоили ли сте най-важната находка, която направихме тук. Готов съм да приема, че не си давате сметка какво точно сте извършили и че не сте в състояние да разберете гледната ми точка на археолог. Върнете статуята, ние ще ви върнем горивото и няма да обсъждаме повече случилото се.
Мейс замислено потри брадичката си.
— Не разбирам защо трябва да вдигате толкова шум, като се има предвид, че всичко останало на Пет е непокътнато.
Именно тук професорът направи една от редките си грешки.
— Вие говорите като крадец, който е задигнал „Мона Лиза“ от Лувъра и се оправдава с това, че никой няма да забележи отсъствието й при наличието на толкова много други експонати. Тази статуя е уникална и не може да бъде сравнена с никое земно произведение на изкуството. Ето защо съм решен да я получа обратно.
Когато водите преговори за сключване на сделка, при никакви обстоятелства не бива да позволявате на партньора си да разбере, че силно желаете да получите обекта, който договаряте. Видях в очите на Мейс да проблясва пламъчето на алчността и си казах: „Аха, сега вече той ще ни покаже какво представлява.“ И си спомних забележката на Фултън за танкера от Ганимед.
— Дайте ми половин час за размисъл — каза Мейс и се обърна към изхода.
— Добре — отвърна сухо професорът, — половин час, но не повече.
Трябва да призная, че Мейс се оказа голям тарикат. След пет минути видяхме как антената на неговия предавател трескаво се задвижи и спря едва когато се насочи към Ганимед. Естествено, ние се опитахме да подслушаме разговора, но те бяха включили шифроващо устройство. Тези вестникари явно не се доверяват много един на друг.
Отговорът дойде само след няколко минути. И той също беше зашифрован. Докато изчаквахме новия развой на събитията, свикахме военен съвет. Професорът вече навлизаше в етап, когато упоритостта му го подтикваше да не се спира пред нищо. Беше разбрал, че е сгрешил в преценката си и това го вбесяваше.
Мисля, че Мейс си даваше сметка за състоянието му, тъй като се върна с подкрепление. Придружаваше го неговият пилот Доналд Хопкинс, който явно се чувстваше неловко.
— Успях да уредя нещата, професоре — заяви самодоволно Мейс. — Може да ми се наложи да почакам малко, но ще си тръгна оттук и без вашето съдействие. Все пак трябва да призная, че ако постигнем споразумение, това би ми спестило време и пари. Чуйте моето предложение: върнете ми горивото, а аз ще ви предам… ъ-ъ … сувенирите, които съм взел. Настоявам обаче да запазя за себе си „Мона Лиза“, дори ако
