другия.
— Когато са ме сглобявали отново — забеляза Фокън с безизразен глас, — хирурзите са направили някои подобрения. Това е едно от тях, а има и други. Искам да ги използувам максимално. Юпитер е мястото, където мога да го направя.
Няколко секунди Уебстър гледаше вторачено падналата картичка и поглъщаше невероятните цветове по стръмния склон на Тривиум Каронтис. После тихо рече:
— Разбирам. И според теб колко време ще ти трябва?
— С твоя помощ, с помощта на Бюрото и на всички научни фондации, които ще успеем да привлечем, три години. После една година за опити — ще трябва да изпратим поне два пробни модела. Да, при добър шанс — пет години.
— Така си и мислех. Надявам се да имаш късмет, заслужаваш го. Но едно нещо няма да направя.
— Кое е то?
— В следващия ти полет на въздушен балон не очаквай да ти стана пътник.
3. СВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ
За да попаднеш от Юпитер V на самия Юпитер, са необходими три часа и половина. Малко хора биха могли да заспят по време на такова вълнуващо пътуване. Спането бе слабост, която Хауърд Фокън мразеше. И малкото време, вее пак отделено за него, му носеше сънища, които времето още не можеше да прогони. Но през следващите три дни не се надяваше на почивка — трябваше да получи колкото е възможно повече информация по време на дългото, близо хиляда километрово спускане надолу в океана от облаци.
Още щом „Кон-Тики“ промени орбитата си и всички компютри отчетоха задоволителни данни, той се приготви за сън, който можеше да бъде и последният в живота му. Сгодно беше сякаш и това, че почти по същото време Юпитер затъмни малкото светло Слънце и той премина в чудовищната сянка на планетата. Странен златист мрак покри кораба за няколко минути. Сетне една четвърт от небето се превърна на черна дупка в пространството, а останалата част представляваше блестящо море от звезди. Колкото и далеч да пътуваше човек в Слънчевата система, звездите не се променяха. Същите тези съзвездия светеха и за Земята на милиони километри разстояние. Единственото различно нещо тук бяха малките бледи сърпове на Калисто и Ганимед. Без съмнение горе на небето имаше и други луни, но твърде малки и далечни, за да се видят с просто око.
— Прекратявам работата за два часа — съобщи той на кораба-майка, който висеше почти хиляда километра над пустите скали на Юпитер V, защитен от радиацията в сянката на малкия спътник. Ако не ставаше за друго, Юпитер V поне служеше като космически булдозер, непрекъснато помитащ заредените частици, поради които всяко приближаване до Юпитер беше нездравословно.
Фокън включи индуктора за сън, електрическите импулси нежно преминаха през мозъка му и съзнанието му бързо се замъгли. Докато „Кон-Тики“ се спускаше към Юпитер и с всяка измината секунда набираше скорост, той спеше, без да сънува. Сънищата винаги идваха, когато се събуждаше. Беше донесъл със себе си кошмарите от Земята.
Наистина никога не сънуваше самата катастрофа, въпреки че често се виждаше пак лице в лице с ужасеното супер-шимпанзе, когато слизаше по извитото стълбище между падащите газови балони. Нито едно от животните не оцеля. Онези, които не загинаха веднага, пострадаха толкова зле, че бяха безболезнено умъртвени. Понякога се чудеше защо му се присънва само това обречено същество, което не беше срещал до последния миг от живота му, а не приятелите и колегите, намерили смъртта си на „Куин Елизабет“.
Сънищата, от които най-много се страхуваше, винаги започваха от момента на връщането му в съзнание. Физическата болка беше слаба, в същност той нищо не чувствуваше. Намираше се в мрак и тишина и му се струваше, че дори не диша. А най-страшното — не усещаше крайниците си. Не можеше да премести нито ръцете, нито краката си, защото не знаеше къде са.
Първа отстъпи тишината. След няколко часа, а може би и дни, той улови слабо туптене и накрая след дълго мислене заключи, че то е туптенето на собственото му сърце. Първата от множеството му грешки.
Усети и леки бодежи, проблясък от светлина, едва забележим натиск на все още безчувствените си крайници. Едно по едно възприятията му се възвърнаха, а заедно с тях и болката. Трябваше на всичко да се учи отново, да повтори детството си още от люлката. Макар паметта му да не беше засегната и да разбираше какво му говорят, цели месеци минаха, преди да отвърне както трябва, а не само да мига с очи. Помнеше щастливите моменти, когато пророни първата дума, сам разгърна страницата на една книга и накрая се научи да се движи със собствени сили. Истинска победа, но подготовката й му бе отнела почти две години. Хиляди пъти бе завиждал на онова супершимпанзе, но той нямаше избор. Лекарите решиха вместо него. И сега, дванадесет години по-късно, се намираше там, където не бе попадало нито едно човешко същество преди него и се движеше по-бързо от когото и да било друг в света досега.
„Кон-Тики“ вече излизаше от мрака и зората на Юпитер преграждаше небето с титанична светла дъга, когато настоятелният звънец на будилника измъкна Фокън от обятията на съня. Неизменните кошмари (опита се да извика медицинската сестра, но нямаше сили дори да натисне копчето) бързо избледняха в съзнанието му. Пред него стоеше най-голямото, а може би и последното приключение в живота му.
Призова Центъра за управление — намираше се почти на шестдесет хиляди километра от него и бързо се спускаше под кривата на Юпитер, — за да докладва, че всичко е наред. Скоростта му току-що мина петдесет километра в секунда (като в книгите) и след половин час „Кон-Тики“ щеше да навлезе във външните слоеве на атмосферата и да започне най-тежката маневра в цялата Слънчева система. Вече десетки сонди бяха издържали на това огнено изпитание, но те представляваха здрави, устойчиви компактни съоръжения, в състояние да понесат няколкостотин гравитационни сили. Преди да се установи в горните слоеве на атмосферата на Юпитер, „Кон-Тики“ щеше да постигне максимума от 30 „g“, а средната сила на притеглянето е 10 „g“. Фокън започна много внимателно и старателно да затяга сложната система за превързване, която щеше да го закове към стените на кабината. Когато привърши, той фактически беше станал част от конструкцията на кораба.
Часовникът отчиташе в обратната посока. Сто секунди до началото. За добро или за зло, връщане назад нямаше. След минута и половина той щеше да премине в атмосферата на Юпитер и безвъзвратно да бъде хванат във властта на този гигант.
Изчисленията показваха три секунди забавяне — не беше толкова зле, като се има пред вид колко неизвестни неща имаше. Иззад стените на кабината долетя слаб стон, който постепенно прерасна във висок пронизителен рев. Шумът беше съвсем различен от шума при навлизането в атмосферата на Земята или на Марс. В тази разредена атмосфера от водород и хелий всички звуци се трансформираха с две октави по- високо. На Юпитер сигурно дори гръмотевицата трещеше с фалцетни обертонове.
Със засилването на рева растеше и натоварването. След няколко секунди той беше съвсем като парализиран. Зрителното му поле дотолкова се смали, че улавяше само часовника и акселерометъра — 15 „g“ и още четиристотин и осемдесет секунди…
Не загуби съзнание, иначе не можеше и да бъде. Дирята, оставена от „Кон-Тики“ в атмосферата на Юпитер, сигурно бе грандиозна — по това време тя се простираше вече на няколко хиляди километра. Петстотин секунди след навлизането в атмосферата натоварването започна да намалява — десет „g“, пет „g“, две… После настъпи почти пълна безтегловност. Падаше свободно, огромната орбитална скорост беше унищожена.
И внезапно разтърсване, тъй като и последните остатъци от нажежената до бяло топлинна защита бяха изхвърлени. Тя си беше свършила работата и нямаше повече нужда от нея — Юпитер можеше вече да си я вземе. Той освободи всички задържащи устройства освен две и зачака поредицата автоматични операции — следващата най-критична серия от събития.
Не видя кога се разтвори първият парашут, но почувствува лекия тласък и падането изведнъж се забави. „Кон-Тики“ загуби хоризонталната си скорост и се носеше надолу с повече от хиляда километра в час. Всичко зависеше от това, какво ще се случи през следващите шестдесет секунди.
И вторият парашут се отвори. Фокън погледна през илюминатора над главата си и с голямо облекчение забеляза, че зад падащия кораб се надигаха облаци бляскава диря. В небето като огромно цвете, разпростряло се на хиляди кубически метри разстояние, се издуваше балон, който поемаше разредения
