въздух. Скоростта на спускане намаля до няколко километра в час и се задържа така. Сега Фокън имаше много време. Цели дни щяха да минат, докато стигне повърхността на Юпитер.
Но рано или късно щеше да се добере дотам, дори и с нищо да не спомагаше за това. Балонът над главата му служеше за мощен парашут. Той нямаше подемна сила и не можеше да има, тъй като газът вътре в него и газът отвън беше еднакъв.
Реакторът заработи с характерния си малко неспокоен пукот, като изхвърляше нагоре струи топлина. След пет минути скоростта на спускането стана нула, след шест корабът започна да се издига. Според радиовисотомера той се бе установил на около четиристотин километра над повърхността, или по-скоро над онова, което минаваше за повърхност на Юпитер.
Само един вид балон може да действува в атмосфера от водород — най-лекият газ — и това е балон, изпълнен с горещ водород. Докато реакторът работеше, Фокън можеше да си остане горе, да се носи над един свят, в който се вместваха стотина Тихи океана. След като пропътува около шестстотин милиона километра, най-после „Кон-Тики“ започна да оправдава името си — въздушен кораб, плаващ по течението в атмосферата на Юпитер.
Макар край него да се простираше един нов свят, мина повече от час, докато Фокън можа да разгледа пейзажа. Първо трябваше да провери всички системи в кабината, да изпробва поддават ли се на управление. Трябваше да разбере колко топлина ще е необходима, за да се издигне с желаната скорост, и колко газ да освободи при спускането. А преди всичко стоеше въпросът за стабилността на кораба. Трябваше да нагласи дължината на кабелите, свързващи кабината с огромния във форма на круша балон, да убие вибрациите и да постигне възможно най-плавен полет. Дотук му провървя. На тази височина вятърът беше устойчив и доплеровият механизъм отчиташе, че скоростта му по невидимата повърхност долу е триста и петдесет километра в час. Много скромно за Юпитер, защото тук е наблюдавана скорост над хиляда километра в час. Но, разбира се, не скоростта беше важна сега. Истинската опасност идеше от бурята. Попаднеше ли в нея, само опитът, умението и бързите реакции можеха да го спасят, а това не бяха неща, които се програмират с компютър.
Чак когато се убеди, че има пълен контрол над странния си летателен апарат, той отговори на повикванията от Центъра за управление. Тогава отпусна надлъжниците с измервателните уреди и устройството за атмосферни проби. Сега кабината заприлича на доста небрежно украсена елха, но продължаваше да се носи плавно от ветровете на Юпитер и да праща поток информация към записващите устройства на кораба на километри разстояние от нея. И най-после можа да се огледа…
Първото впечатление беше неочаквано, дори разочароващо. Що се отнася до мащабите на нещата, то той така би могъл да лети и над най-обикновени земни облаци. Хоризонтът изглеждаше с нормални размери. Изобщо нямаше чувството, че се намира в свят, единадесет пъти в диаметър по-голям от неговия. Тогава погледна инфрачервения радар, който измерваше атмосферните пластове под него, и разбра, че това е просто зрителна измама.
Облаците изглеждаха на около пет километра под него, а в същност бяха на повече от шестдесет. И хоризонтът не беше на двеста километра разстояние от кораба, както му се струваше, а на две хиляди.
Кристалната повърхност на водородно-хелиевата атмосфера и огромните криви по планетата съвсем го бяха заблудили. Да се определят разстоянията тук беше по-трудно дори отколкото на Луната. Всяко нещо, което видеше, трябваше да се увеличава поне десет пъти.
Проста работа и не биваше да го изненадва. Въпреки това тя силно го смути. Имаше чувството, че не Юпитер е огромна планета, а че той се е смалил десет пъти от нормалните си размери. Може би с времето щеше да свикне и с нечовешките мащаби на тоя свят, но сега, щом се загледаше в невероятно далечния хоризонт, той получаваше усещането, че душата му се пронизва от вятър, по-студен и от атмосферата навън. И противно на всичките му доводи, конто изтъкваше преди, тук навярно наистина не беше за хора. А можеше той да е първият и последният, проникнал през облаците на Юпитер.
Небето беше почти черно, ако не бяха няколкото перести облаци на двайсетина километра над него. Там, горе, на границата с Космоса беше студено, но с намаляване на височината се увеличаваше и налягането, и температурата. На нивото, където се носеше „Кон-Тики“, сега температурата достигаше петдесет градуса под нулата, а налягането — пет атмосфери. Сто километра по-ниско щеше да стане горещо както при екватора на Земята, а налягането — както на дъното на най-дълбокото море. Идеални условия на живот…
Една четвърт от краткия ден на Юпитер вече отминаваше. Слънцето беше извървяло половината си път, но светлината върху ненакъсания пейзаж от облаци имаше особен мек отблясък. Шестстотинте хиляди километра, които оставаха, отнемаха на слънцето цялата му сила. Въпреки ясното небе Фокън установи, че непрекъснато има чувството за един много мрачен ден. Когато паднеше нощта, тъмнината щеше да настъпи бързо. Макар все още да беше утро, във въздуха се усещаше есенен полумрак. А есента, разбира се, никога не идваше на Юпитер. Тук нямаше сезони.
„Кон-Тики“ се спусна точно в центъра на тропическата зона — най-малко живописното място на планетата. Морета от облаци, което достигаше чак хоризонта, беше в леко оранжева багра. Нямаше го нито жълтото, нито розовото, нито дори червеното, опасващи Юпитер на по-високи ширини. И самото Голямо червено петно — най-грандиозната особеност на планетата — се намираше хиляди километри на юг. Съблазнително бе да се спусне там, но южните тропически смущения бяха необикновено активни, а скоростта на течението достигаше хиляда километра в час. Да се навира във водовъртежа на неизвестни сили беше все едно сам да си търси белята. Голямото червено петно и неговите загадки трябваше да почакат други експедиции.
Слънцето, което тук се движеше два пъти по-бързо по небето, отколкото на Земята, сега наближаваше залеза си и огромният сребърен балдахин на балона го заслони. „Кон-Тики“ продължаваше да се носи бързо и плавно с неизменната скорост от триста и петдесет километра в час, но само радарът отчиташе това. Нима тук винаги е толкова спокойно, питаше се Фокън. Излиза, че учените, които така компетентно говореха за безветрените зони на Юпитер и определяха екватора като най-тихото място, в края на краищата са знаели какво говорят. Към всички тези предсказания той се беше отнесъл много скептично и се съгласи с един необикновено скромен изследовател, който направо заяви:
— Няма специалисти по Юпитер!
Да, но до края на днешния ден вече ще има един.
Ако успееше да оцелее дотогава.
4. ГЛАСОВЕТЕ НА ДЪЛБИНИТЕ
Първия ден щастието му се усмихна. На Юпитер сега беше толкова тихо и спокойно, колкото преди години, когато двамата с Уебстър се носеха над равнините на Северна Индия. Фокън имаше време да усъвършенствува новите си умения и „Кон-Тики“ сякаш стана част от него. За такъв късмет той дори не смееше да помисли и се зачуди каква ли цена ще трябва да плати за него.
Петте часа на деня почти отминаха, облаците долу се покриха със сенки и това им придаваше една плътна масивност, каквато не притежаваха, когато слънцето беше високо. Багрите па небето бързо изчезнаха. Само на запад постоянно засилващ се пурпур опасваше хоризонта. Над този пурпур се намираше тънкият сърп на една от най-близките луни, бледа и студена, на фона на пълния мрак.
Със скорост, доловима с просто око, слънцето се спускаше от другия край на Юпитер на около триста километра от кораба. Показаха се множество звезди, а сред тях красивата вечерница — Земята, на самата граница на здрача, за да му напомня колко е далече от дома. И тя следваше Слънцето на запад. Първата нощ на човека на Юпитер започна.
С настъпването на мрака дойде и спускането на „Кон-Тики“. Слабите слънчеви лъчи вече не нагряваха балона и той загуби част от подемната си сила. Фокън не направи нищо, за да я увеличи. Очакваше това. Беше планирал спускането.
До невидимите облаци оставаха около петдесет километра и до полунощ той щеше да ги стигне. Те ясно се отразяваха на инфрачервения радар, който съобщаваше, че освен обичайните водород, хелий и амоняк в тях се съдържа и богата гама от сложни въглеродни съединения. Какво ли не биха дали учените за малко проби от това пухкаво розово вещество, макар че атмосферните сонди събраха няколко грама от него, но те само раздразниха апетитите им. Половината от основните молекули на живота бяха тук, носеха се високо
