такава скорост.
— Не може, разбира се. Сега ще ти обясня. Това, което видя ти, беше породено от ударната вълна на вулкана „Бета“ и се движеше със скоростта на звука.
— А какво ще кажеш за образа? — настоя Фокън.
— Да, ето какво е най-учудващото. Много рядко явление, но подобни светлинни колела, само че хиляда пъти по-малки, са наблюдавани в Персийския залив и Индийския океан. Чуй това: корабът „Патна“ на компания от Британска Индия, Персийски залив, май, 1880 година, 11 часа и 30 минути сутринта — „огромно светещо колело се въртеше така, че спиците му сякаш докосваха кораба. Спиците бяха 300–400 метра дълги… Всяко колело се състоеше от около шестнадесет спици…“ А ето и още едно съобщение от Оманския залив с дата 23 май 1906 година: „Ярката луминесценция бързо ни застигаше, като отделяше на запад един след друг строго очертани светлинни лъчи подобно лъчите от прожектора на някой военен кораб… Наляво от нас се образуваше гигантско огнено колело със спици, които се губеха в далечината. Колелото се въртя две-три минути…“ Компютърът изрови от архивите на Ганимед около петстотин такива случая и щеше да изпише на екрана всички, ако не бяхме го спрели навреме.
— Убедихте ме, но още съм изумен.
— И нищо чудно. Пълното обяснение на това явление беше разработено едва в края на XX век. Изглежда, светлинните колела са резултат от подводни земетръси и винаги се появяват в плитки води, където ударната вълна може да се отрази и да породи стоящи вълни. Понякога като ленти, друг път като въртящи се колела. „Колелата на Посейдон“, така ги нарекоха. Накрая теорията беше потвърдена от подводните експлозии и от снимките, направени чрез спътници. Кой би повярвал на такова нещо?
Ето какво било, помисли се Фокън. Когато изригването стигнало кулминацията си, вулканът „Бета“ сигурно е изпратил ударни вълни във всички посоки — и през сгъстения газ в ниските атмосферни слоеве, и през здравото тяло на самия Юпитер. Срещайки се и пресичайки се, на места тези вълни намалявали, другаде се засилвали и, изглежда, цялата планета е зазвучала като камбана.
Но обяснението не унищожи чувството му на учудване и благоговение. Никога нямаше да забрави трепкащите ленти светлина, които се надбягваха в недостижимите дълбини на Юпитерианската атмосфера. Имаше усещането, че се намира не просто на една необикновена планета, а в едно омагьосано царство между митичното и реалното. В един свят, където абсолютно всичко можеше да се случи и никой не можеше да предвиди какво ще му донесе бъдещето.
А му предстоеше още един ден тук.
6. МЕДУЗА
Когато най-сетне зората настъпи, времето внезапно се промени. „Кон-Тики“ се движеше сред виелица. Восъчните снежинки падаха толкова нагъсто, че видимостта намаля до нула. Фокън започна да се тревожи за нарастващото натоварване върху кораба. После забеляза как всички снежинки, попаднали върху илюминатора, бързо изчезваха. Непрекъснато излъчваната от „Кон-Тики“ топлина веднага ги караше да се изпаряват.
Ако летеше над Земята, щеше да се тревожи и от възможността за катастрофа. Тук поне от това нямаше опасност. Планините на Юпитер се намираха на стотици километри под него. А колкото до плаващите острови от пяна, то да се удари в тях вероятно щеше да е все едно да се зарие в леко втвърдени сапунени мехури.
Въпреки това той включи хоризонталния радар, напълно ненужен до този момент. Досега беше използувал само вертикалния лъч, за да определя разстоянието до невидимата повърхност на планетата. И ето друга изненада.
Огромният сектор от небето пред него беше осеян с десетки силни и ясно отекващи ехо-сигнали, напълно изолирани един от друг и очевидно висящи неподдържани в Космоса. Фокън си спомни една фраза, използувана от първите авиатори, за да опишат риска в професията: „Облаци, съставени от камъни“. Чудесно описание за това, което, изглежда, лежеше по пътя на „Кон-Тики“.
Тревожна картина. Фокън пак си каза: „Твърдо нещо не би могло да се движи в тази атмосфера. Вероятно става дума за някакво странно метеорологично явление. Във всеки случай най-близкото ехо идеше от около двеста километра разстояние.“
Той докладва в Центъра, но не получи обяснение. Успокоиха го с вестта, че след тридесет минути корабът ще излезе от вихрушката.
Но за силния насрещен вятър, който внезапно поде „Кон-Тики“ и го понесе почти под прав ъгъл към предишния му курс, никой не го предупреди. Сега Фокън се нуждаеше от цялото си умение, трябваше да използува докрай и малката си власт над управлението на тромавия апарат, за да не се преобърне. След няколко минути той вече се носеше на север с петстотин километра в час. После бурята спря така внезапно, както и започна. И той продължи да се движи с висока скорост, но в спокойно небе. А може би бе попаднал в Юпитеровия еквивалент на атмосферен поток.
Снежната буря престана и той видя какво му готвеше Юпитер сега.
„Кон-Тики“ навлезе във фунията на огромен вихър, около хиляда километра в диаметър. Балонът се носеше по наклона на стената от облаци. Слънцето грееше в чистото небе горе, а далече долу огромната дупка се врязваше в атмосферата до незнайни дълбини, докато достигнеше неясното дъно, където почти непрекъснато просветваха мълнии.
Макар корабът да се спускаше много бавно и да не го грозеше неочаквана опасност, Фокън увеличи притока на топлина към обшивката на „Кон-Тики“, докато го стабилизира. Едва тогава изостави фантастичния спектакъл навън и пак се върна към радара.
Сега най-близкото ехо идваше от около четиридесет километра разстояние. Скоро разбра, че всички сигнали се бяха разпределили по стените на вихъра, движеха се с него, очевидно хванати във въртопа като самия „Кон-Тики“. Фокън нагласи телескопа по данните на радара и пред погледа му се появи странен пъстър облак, който изпълни почти цялото му зрително поле.
Трудно се наблюдаваше, защото облакът беше малко по-тъмен от общия фон на въртящата се стена от мъгла. Чак след няколко минути, вторачен в него, Фокън разбра, че веднъж вече е виждал подобно нещо.
Първия път това нешо пълзеше по плаващата планина от пяна и той го взе за огромно многостволо дърво. Сега можеше да определи истинските му размери и цялата му сложност и да му даде подходящо название, отговарящо на образа му. То изобщо не приличаше на дърво, а на медуза, на медуза от рода на онези, които човек може да види как влачат дългите си пипала и бавно се носят в топлите водовъртежи на Гълфстрийм.
Тази медуза беше над километър и половина в диаметър, а десетките й поклащащи се пипала достигаха стотици метри дължина. Те се люшкаха бавно напред-назад в идеална съгласуваност, като всеки отделен замах продължаваше около минута, сякаш съществото тромаво гребеше в небето.
Другите сигнали бяха по-далечни медузи. Фокън нагласи телескопа към пет-шест от тях и не откри разлика нито във формата, нито в размерите. Изглежда, всички бяха от един вид. Но защо се въртяха лениво в тази почти хилядаки-лометрова орбита? Може би те се хранеха с атмосферен планктон, понесен от вихъра като самия „Кон-Тики“.
— Разбираш ли, Хауърд — това нещо там е около сто хиляди пъти по-голямо и от най-големия кит — заяви доктор Бренър, щом се съвзе от първоначалното изумление. — Дори ако то представлява само един чувал с газ, пак трябва да тежи един милион тона! Не мога да проумея как става обмяната на веществата у него. Сигурно за да се задържи във въздуха, са му нужни множество мегавата енергия.
— Но ако това е чувал с газ, защо така дяволски добре се лови от радара?
— Нямам представа. Можеш ли да се приближиш още?
Въпросът на Бренър не беше лишен от основание. Ако променеше височината и се възползуваше от разликата в скоростта на вятъра, Фокън можеше да се доближи до медузата, колкото си искаше. Но в момента предпочиташе да запази сегашното разстояние от около четиридесет километра и твърдо го съобщи.
— Разбирам какво имаш пред вид — отвърна Бренър малко неохотно. — Добре, да останем там, където сме в момента.
