Стъмваше се, но Фокън не забелязваше, защото вниманието му беше насочено към живия облак в обсега на телескопа. Вятърът упорито въртеше „Кон-Тики“ във фунията на огромния вихър и го приближи на двайсетина километра от медузата. Станеше ли разстоянието между тях десет километра, той трябваше да се отклони. Въпреки увереността си, че електрическото оръжие на медузата действува на къси разстояния, не искаше да рискува. Това щеше да е задача на бъдещите изследователи и той им желаеше успех.
В кабината стана съвсем тъмно. Странно, защото до залез слънце оставаха още няколко часа. Автоматически погледна хоризонталния локатор — това той вършеше почти всяка минута. Но освен изучаваната медуза на стотина километра от него не се виждаше нищо друго.
Изведнъж той чу с поразителна сила звука, отеквал в нощта на Юпитер — пулсирането, което бързо ставаше все по-силно и по-силно и завърши в кресчендо. Цялата кабина се тресеше като грахово зърно в барабан.
И във внезапно настъпилата болезнена тишина Фокън осъзна едновременно две неща. Този път звукът не идваше от хиляди километри, по радиото. Той беше в самата атмосфера край него.
Втората мисъл беше още по-тревожна. Съвсем забрави — непростимо наистина, но явно в ума си имаше по-важни неща — забрави, че по-голямата част от небето над него се закриваше от балона на „Кон-Тики“. Леко посребрен за изолация на топлината, сега той беше непроницаем и за радара, и за погледа.
Разбира се, Фокън знаеше всичко това. Това беше малкият недостатък на конструкцията, допустим, защото не изглеждаше особено важен. Но сега той му се стори много важен. Сега, когато видя как гигантските пипала, по-дебели от ствола на което и да е дърво, ограждаха кабината.
— Помни Главната директива! — изрева гласът на Бренър. — Да не изплашиш медузата!
И преди да даде подходящ отговор, поразителното барабанене отново заглуши всички останали звуци.
Истинското майсторство на един пилот се проверява не с реакциите му в очаквани аварийни обстоятелства, а в ситуации, които никой не може да предвиди. Само минута колебание и Фокън анализира положението. С мълниеносно движение той дръпна взривяващия клапан.
Тази дума е древна останка от времето на първите водородни балони. В случая с „Кон-Тики“ взривяващото устройство изобщо не разкъса балона, а само отвори жалузи на купола на обвивката. Нагретият газ веднага се устреми навън и „Кон-Тики“, лишен от подемната си сила, започна бързо да пада в едно гравитационно поле, два и половина пъти по-голямо от земното.
За миг Фокън видя огромните пипала, които се отдалечаваха и изчезваха горе. Успя само да забележи, че те бяха осеяни с големи мехури или торбички, които вероятно им осигуряваха подемната сила и завършваха с множество тънки мустачки, напомнящи корените на растенията. Очакваше да блесне мълния, но нищо не се случи.
Стремителното му спускане се забавяше, тъй като атмосферата ставаше все по-плътна и изпразненият балон играеше ролята на парашут. Щом „Кон-Тики“ се спусна с още три километра надолу, той реши, че вече може да затвори жалузите. Възстановил подемната сила и уравновесил пак апарата, Фокън се беше спуснал с още половин километър н приближаваше границата на безопасната за него зона.
Погледна възбудено през големия илюминатор, макар че не очакваше да види нещо освен неясните очертания на балона. Но при спускането си „Кон-Тики“ се беше плъзнал малко встрани и на два-три километра над него се виждаше част от медузата. Тя се намираше по-близо, отколкото очакваше, и невероятно бързо продължаваше да се приближава.
Центърът за управление го зовеше тревожно. Той изкрещя:
— При мен всичко е наред, но тя упорито ме преследва. Не мога да сляза по-надолу.
Не беше съвсем вярно. Той можеше да се спусне още с около триста километра. Но това щеше да бъде еднопосочно пътуване и по-голямата му част нямаше да представлява никакъв интерес за него.
И тогава с голямо облекчение видя, че на около километър и половина над него медузата зае хоризонтално положение. Може би беше решила да се приближи до странния натрапник по-внимателно или пък по-ниските атмосферни слоеве бяха неприятни и за нея. Температурата надхвърляше петдесет градуса и Фокън се питаше колко ли време още системата, която поддържаше живота в него, щеше да се справи с положението?
И пак се чу гласът на доктор Бренър, обезпокоен за спазването на Главната директива:
— Не забравяй, че това може да е само от любопитство! — извика той, без сам да е много убеден в казаното. — Опитай се да не я плашиш!
Съветите вече започваха да дотягат на Фокън и му напомняха някаква дискусия по телевизията между един специалист по космическо право и космонавт. След като внимателно бяха изложени всички заключения по Главната директива, недоверчивият космонавт възкликна: „И какво, ако няма друга алтернатива, аз трябва да се оставя да ме изядат, така ли?“ А юристът, без дори да се усмихне, отвърна: „Отлично сте преценили положението!“
На времето това му се стори смешно, но не и сега. А и Фокън видя нещо, което още повече го разтревожи. Медузата продължаваше да се носи на около километър и половина над него, но едно от пипалата й се удължаваше невероятно много, изтъняваше и се протягаше към „Кон-Тики“. Веднъж като малък Фокън видя как от един буреносен облак над равнините на Канзас се спусна смерч. Това, ксето идваше към него сега, събуди живия спомен за онази черна, извиваща се в небето змия.
— Скоро няма да имам никакъв избор — докладва той в Центъра за управление. — А сега все още мога да решавам дали да я изплаша, или да й причиня болки в стомаха. Не мисля, че „Кон-Тики“ ще й се види лесно смилаем, ако това си е наумила.
Той изчака да чуе мнението на доктор Бренър, но биологът мълчеше.
— Добре. Имам още двадесет и седем минути, но включвам запалителното устройство. Надявам се, че горивото ще ми стигне да коригирам по-късно орбитата си.
Вече не виждаше медузата. Тя отново се намираше точно над него. Но знаеше, че спускащото се надолу пипало сигурно съвсем се е приближило до балона. А му трябваха още почти пет минути, докато реакторът достигне пълната си мощност…
Възпламенителят беше зареден. Компютърът за изчисляване на орбитата не отхвърляше варианта като напълно невъзможен. Загряващите устройства бяха отворени, готови при нужда да поемат тонове от околната водородно-хелиева смес. Дори при оптимални обстоятелства това щеше да бъде момент на изпитание, защото досега не бе съществувал начин да се изпробва как в същност ще действува един ядрен реактивен двигател в непознатата атмосфера на Юпитер.
Нещо леко разтърси „Кон-Тики“. Фокън се опита да не му обръща внимание. Възпламеняването беше изчислено за височина с десетина километра по-голяма, атмосфера с плътност четири пъти по-малка и температура тридесет градуса по-ниска. Лошо, много лошо.
При какъв ли минимален ъгъл на пикирането щеше да заработи устройството за загребване на въздух? Когато стане възпламеняването, той ще се понесе към Юпитер с още две и половина „g“. Ще може ли да се измъкне навреме?
Голяма тежка ръка погали балона. Целият кораб заподскача нагоре-надолу подобно на онази игра с топка на ластик, която напоследък стана много модерна на Земята.
Разбира се, доктор Бренър можеше да излезе съвсем прав. Вероятно медузата се опитваше да покаже дружелюбие. Дали да не поговори с нея по радиото? Но какво да й каже: „Сладко писе“, „Махай се, нахалнице“ или „Заведи ме при вожда си“?
Съотношението тритий-деутерий беше нормално. Готов бе да запали фитила, който щеше да даде сто милиона градуса топлина.
Тънкият връх на пипалото се плъзна по края на балона на петдесетина метра от илюминатора. Той имаше размерите на слонски хобот и ако се съдеше по нежните му движения, изглежда, и чувствителността му беше слонска. А на самия му край — остри отвори като душещи ноздри. Сигурно доктор Бренър щеше да бъде във възторг.
Струваше му се, че вече беше време. Той бързо огледа цялото контролно табло и започна да отброява последните четири секунди до възпламеняването, разби предпазната пломба и натисна бутона „Изхвърляне“.
Силна експлозия и внезапно намаляване на товара. „Кон-Тики“ падаше свободно с носа надолу. Над него разкъсаният балон летеше нагоре, повличайки със себе си нахалното пипало. Фокън не успя да види
