Това „да останем“ породи известен сарказъм у Фокън. Разликата от сто хиляди километра оказваше доста голямо значение за гледната точка на един човек.
През следващите два часа „Кон-Тики“ безпрепятствено се носеше в спиралата на големия въртоп, а Фокън изпробваше филтрите, контраста на камерите и се опитваше да получи по-ясен образ на медузата. Започна да си мисли дали тази сивкава окраска не бе някакъв вид камуфлаж. Може би тук медузата подобно на много животни на Земята се опитваше да се слее с околната среда. Това бе трик, използуван и от преследвани, и от преследвачи.
Но към коя категория спадаше медузата? На този въпрос той едва ли щеше да намери отговор за краткото време, което му оставаше. Но точно по пладне, без ни най-малко да го очакваше, отговорът дойде…
Като ескадрила старинни реактивни изтребители от мъглата, формираща стената на вихровата яма, изскочиха пет манти. Те летяха във формата на V и се носеха право към сивкавия облак на медузата. Несъмнено се готвеха да я атакуват. Беше се излъгал в предположението си, че са безобидни тревопасни.
Всичко ставаше така проточено, сякаш наблюдаваше забавени филмови кадри. Мантите се виеха във въздуха със скорост около петдесет километра в час. Сякаш цяла вечност мина, докато стигнаха медузата, която продължаваше да гребе невъзмутимо и дори намали скоростта си. Колкото и огромни да бяха, мантите изглеждаха дребни до чудовището, към което се приближаваха. И когато се спуснаха на гърба му, те заприличаха на птички, кацнали върху кит.
Ще може ли да се защити медузата, питаше се Фокън. Той не виждаше в каква друга опасност биха могли да изпаднат мантите, ако успееха да избягнат атаките на огромните тромави пипала. А може би медузата дори не ги забелязваше. Може би за нея те бяха незначителни паразити, както бълхите за кучето.
Но явно сега медузата се намираше в опасност. Мъчително бавно тя започна да се обръща като потъващ кораб. След десет минути кренът достигна четиридесет градуса, а заедно с това тя бързо губеше и височина. Невъзможно беше да не почувствуваш жалост към обсаденото чудовище, а у Фокън гледката предизвика и горчиви спомени. Падането на медузата по странен начин почти повтаряше последните минути на „Куин Елизабет“.
А знаеше, че съчувствията му не са насочени правилно. Висш разум можеше да се развие само сред хищниците, а не сред тия, които едва-едва се носят и си пасат във водата или във въздуха. Мантите бяха далеч по-близко в развитието си до него, отколкото тези чудовищни чували газ. И изобщо кой наистина би могъл да съчувствува на същество, сто хиляди пъти по-голямо от кит?
Тогава забеляза, че тактиката на медузата сякаш имаше някакъв ефект. Обезпокоени от бавното й обръщане, мантите започнаха да излитат тежко от гърба й като преситени лешояди, прекъснали пиршеството в разгара му. Но те не се отдалечиха много, а продължиха да се носят на няколко метра разстояние от все още потъващото чудовище.
Изведнъж се появи ослепителен блясък и едновременно с това трясък в приемника. Един от мантите бавно се преметна презглава и се понесе надолу, като остави след себе си дълга диря черен дим. Сходството с разбит самолет беше невероятно.
В същото време другите манти рязко се отдалечиха от медузата, взеха да набират скорост, намалиха височината и само след няколко минути изчезнаха в облака, от който се бяха появили. А медузата, прекратила падането, започна да се търкаля обратно към хоризонта и скоро пак пое със спокойни движения, сякаш нищо не се бе случило.
— Чудесно — заяви доктор Бренър след миг напрегната тишина. — Електрическа защита, както у някои от нашите змиорки и скатове. Само че тук електричеството трябва да е било около един милион волта. Не видя ли някакви органи, които биха могли да произведат искрата? Нещо като електроди?
— Не — отвърна Фокън, след като нагласи телескопа на най-голямо увеличение. — Но тук има нещо странно. Виждаш ли образа на екрана? Сравни го с предишните снимки. Сигурен съм, че по-рано нямаше такова нещо.
Встрани от медузата се бе появила широка пъстра лента. Тя образуваше поразително правилна шахматна дъска, а всяко квадратче поотделно представляваше сложна плетеница от къси хоризонтални линии. Те бяха разположени на еднакви разстояния една от друга и образуваха колонки и редове, идеално подредени геометрически.
— Прав си — каза доктор Бренър с някакво благоговение в гласа. — Сега се е появило. Страхувам се да ти кажа какво мисля.
— Затова пък аз няма да загубя репутацията си, ако ти кажа, и най-малко репутацията си на биолог. Да ти изложа ли предположенията си?
— Карай нататък!
— Това е антенна решетка за метрови вълни като тези, които са се използували в началото на XX век.
— Да, страхувах се, че точно това ще кажеш. Сега вече знаеш защо даде толкова силно ехо.
— Но защо се появи едва сега?
— Навярно като резултат от освободеното електричество.
— Току-що си помислих нещо — бавно рече Фокън. — Не допускаш ли, че медузата сега може да ни слуша?
— На тази честота ли? Съмнявам се. Това са метрови, не декаметрови антени, ако съдим по размерите. Хм… ама че идея!
Доктор Бренър замълча. Явно мислите му приеха нова насока. След малко продължи:
— Обзалагам се, че са настроени да приемат радиовълни. Това е нещо, което природата не е извършила на Земята… Имаме животни със сонарни и дори електрически сетивни органи, но нито едно същество не приема радиовълни. А и защо е необходимо при толкова много светлина.
— Но тук нещата са други. Юпитер е наситен с радио-излъчвания. Тази енергия си заслужава да бъде използувана, дори да бъде складирана. Може би нещото там е плаваща електростанция.
В разговора се намеси нов глас.
— Говори ръководителят на полета. Всичко това е много интересно, но имаме далеч по-важен въпрос за решаване. Разумно същество ли е това? Ако е така, трябва да си припомниш директивата за първия си контакт с него.
— Преди да дойда тук — заяви малко унило Бренър, — аз бях готов да се закълна, че само разумно същество може да създаде антенно устройство за къси вълни. Но сега не съм убеден. Би могло да е резултат и от естествена еволюция. Мисля, че това устройство не е по-фантастично от устройството на човешкото око например.
— Тогава да действуваме внимателно и да приемем, че съществото е разумно. Следователно засега експедицията ще следва всички точки на главната директива.
Настъпи период на продължителна тишина, през който всички участници в радиовръзката обмисляха какво ли ще излезе от всичко това. За пръв път в историята на космическите полети щяха да се приложат правила, установявани в продължение на столетни дискусии. Предполагаше се, че човек е извлякъл поука от грешките си на Земята. Не само моралните съображения, но и собственият му интерес изискваше да не ги повтаря и на чужди планети. Можеше да се окаже опасно, ако към разумните същества се отнесяха така, както американците се бяха отнесли към индианците, а някои други към африканците…
Първото правило беше: спазвай необходимата дистанция. Не се опитвай да се приближиш или дори да общуваш с тях, докато не си им дал достатъчно време да те опознаят. Но точно какво се разбира под „достатъчно време“, никой не можа да реши. Това човек трябваше да прецени на място.
Върху Хауърд легна отговорност, каквато не бе и сънувал. През няколкото часа, останали му на Юпитер, той можеше да стане първият посланик на човешката раса тук.
Една толкова прелестна ирония на съдбата, та чак му се прииска хирурзите да възвърнат способността му да се смее.
7. ГЛАВНАТА ДИРЕКТИВА
