дали балонът удари медузата, защото в този миг двигателят заработи и мислите му бяха заети от други неща.
Ревящ стълб от гореща водородно-хелиева смес изтичаше от дюзите на реактора и бързо увеличаваше тягата — но към Юпитер, а не обратно. Вече не можеше да се измъкне, рулят оставаше почти безчувствен. Ако в следващите няколко секунди не поемеше пълен контрол над управлението и не постигнеше хоризонтален полет, корабът щеше да се спусне много ниско в атмосферата и да се разбие.
Бавно и мъчително — петте секунди сега му се сториха петдесет — той успя да застане в хоризонтално положение, а после започна да се вдига. Само веднъж хвърли поглед назад и видя медузата на много километри под него. Разкъсаният балон на „Кон-Тики“ явно се беше изплъзнал от пипалата й. От него нямаше и следа.
Сега той пак беше господар на положението. Вече не бе носен безпомощен от ветровете на Юпитер, а оседлал атомния огън, яздеше обратно към звездите. Сигурен беше, че реактивният двигател ще му даде нужната височина и скорост, която в края на атмосферата щеше да стане почти орбитална. И тогава с един кратък тласък на ракетната тяга щеше да си възвърне волния полет в космоса.
По средата на пътя към орбитата той погледна на юг и видя да се появява зад хоризонта огромната загадка — Голямото червено петно, плаващият остров, два пъти по-голям от Земята. Фокън продължи да се взира в тайнствената му красота, докато компютърът не го предупреди, че до минаването на ракетната тяга остават само шестдесет секунди. И той неохотно отмести поглед.
— Другия път — измърмори Фокън.
— Какво? Какво каза? — запита Центърът.
— Нищо, нищо — отвърна той.
8. МЕЖДУ ДВА СВЯТА
— Сега ти си герой, Хауърд — рече Уебстър, — а не просто знаменитост. Даде на хората храна за размишления, изпълни живота им с нови вълнения. Едва ли и един на един милион души наистина ще отиде до далечните гиганти, но целият човешки род ще пътува дотам във въображението си. А това вече си струва.
— Радвам се, че поулесних малко работата ти.
Уебстър му беше стар приятел и не се обиждаше от иронични забележки. И не се изненада. Това не беше първата промяна, която забеляза у Хауърд след завръщането му от Юпитер.
Той посочи добре познатия надпис върху бюрото си, заимствуван от някакъв импресарио в по-ранните векове: „Учуди ме“.
— Не се срамувам от работата си. Нови познания, нови източници — всичко това е много добре. Но човек се нуждае и от необикновени неща, от вълнения. Космическите полети станаха ежедневна работа, но ти пак им върна приключенския характер. Много, много време ще мине, докато Юпитер влезе в нашите картотеки. А още повече, докато разберем какво представляват тези медузи. Но аз продължавам да си мисля, че онази медуза знаеше къде ти е слабото място. Впрочем реши ли кой е следващият ти обект? Сатурн, Уран, Нептун — ти кажи.
— Не знам. Мислех си за Сатурн, но там аз не съм истински необходим. Само едно „g“, а не две и половина както на Юпитер. С това човек лесно ще се справи.
„Човек“ — помисли си Уебстър. Той казва „човек“. Никога преди не го е правил. Кога за последен път го чух да произнася думата „ние“? Променя се, изплъзва се от нас…
— Добре — каза той гласно, като се надигна от стола, за да прикрие лекото си стеснение, — да започваме пресконференцията. Камерите са готови и всички те чакат. Ще се срещнеш с много стари приятели.
Той наблегна на последната дума, но никакъв отзвук у Хауърд. Непроницаемата маска на лицето му ставаше все по-трудна за разбиране. Той само се отдръпна от бюрото, разтвори подвижната количка, така че тя престана да му служи за стол, и се изправи с всичките си два метра и десет сантиметра височина на хидравличните опори. Добри психолози бяха хирурзите, които му дадоха тридесет сантиметра повече като компенсация за всичко, загубено при катастрофата с „Куин Елизабет“.
Фокън почака, докато Уебстър затвори вратата, ловко се завъртя на гумите си и потегли към изхода със скорост тридесет километра в час. Той ни най-малко нямаше намерение да парадира със скоростта и точността. Всичко стана съвсем несъзнателно.
Хауърд Фокън, който някога беше човек, а по радиото още можеше да мине за човек, разбираше, че е постигнал нещо и за пръв път от много години насам чувствуваше душевно спокойствие. Откак се върна от Юпитер, кошмарите бяха престанали. Най-после беше намерил себе си.
Сега вече знаеше защо му се беше присънвало супершимпанзето от обречения кораб „Куин Елизабет“. Нито човек, нито звяр, то се намираше между два свята. Като него самия.
Единствено той можеше да се движи без скафандър по лунната повърхност. Системата, осигуряваща живот в металическия цилиндър, който замени нежното му тяло, функционираше еднакво добре и в космоса, и под водата. В гравитационното поле, десет пъти по-голямо от земното, той се чувствуваше неудобно, но нищо повече. А най-добре, ако изобщо нямаше гравитация…
Човешката раса ставаше за него все по-далечна, родствените връзки все по-слаби. Тези дишащи въздух и чувствителни към радиацията снопове от неустойчиви въглеродни съединения нямаха право да излизат извън атмосферата. Нека си седят, където е естественият им дом — Земята, Луната и Марс.
Един ден истинските господари на космоса щяха да станат машините, а не хората. Фокън не беше нито едното, нито другото. Осъзнал вече съдбата си, той изпита мрачна гордост от своята уникална самотност — първият безсмъртен мост между двата вида разум.
И в края на краищата той щеше да бъде посланикът между старото и новото, между съществата, съставени от въглерод, и съществата, направени от метал, които един ден трябваше да ги изместят.
И едните, и другите щяха да имат нужда от него през идните неспокойни столетия.
Информация за текста
© 1971 Артър Кларк
© 1983 Живка Рудинска, превод от английски
Arthur Clarke
A Meeting With Medusa, 1971
Сканиране и OCR: Мандор, 2002
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/81]
Последна редакция: 2008-11-13 17:30:00
